Безпощадно

19. Крадец на книги

По-късно вечерта същия вторник Ариа седеше в едно уединено ъгълче в книжарницата „Уърдсмит“, която се намираше на една пресечка от „Роузууд дей“. От тонколоните се носеше приглушена класическа музика и помещението миришеше на току-що опечени курабийки от съседната пекарна. Но нищо не ухаеше толкова хубаво, колкото одеколонът на Езра, който Ариа вдишваше дълбоко, сгушена в самия Езра. Двамата седяха в кафенето в дъното на книжарницата. Беше много смело от тяхна страна да се прегръщат посред бял ден — Ариа продължаваше да мисли за Езра като за своя сексапилен учител по литература, който беше табу — но никой от учениците не идваше в „Уърдсмит“, освен ако не беше принуден, и абсолютно никой от училището не харесваше кафенето. Това беше наследство от дните, когато Истинската Али беше все още жива — тя бе пуснала слуха, че някой е намерил цял пръст в един от сладкишите, и всички, дори учениците от горните класове, повече не стъпиха тук. Четири месеца след като тръгна с Ноъл, Ариа го излови да се промъква в „Уърдсмит“ между часовете и той най-накрая си призна, че много харесва кексчетата с ягодов крем, които предлагаха в кафенето. Ариа го хареса още повече заради това, че беше преодолял предразсъдъците.

Чакай малко. Защо точно сега се беше сетила за Ноъл? Тя се понадигна и погледна Езра в леденосините очи. Сега беше с него.

Ариа извади ръкописа му от чантата си и го остави на една от табуретките.

— И така, прочетох го целия — обяви тя с усмивка. — И смятам, че е страхотен!

— Наистина ли? — На лицето на Езра се изписа облекчение.

— Разбира се! — Ариа го побутна към него. — Но бях доста… изненадана от темата на книгата.

Езра подпря брадичката си с длан.

— Тема на книгата е онова, за което мислех през цялата изминала година.

— Беше толкова… ярко — продължи Ариа. — Стилът е изключителен — чувствах се така, сякаш съм вътре в романа. — Всъщност тя донякъде наистина беше вътре, но както и да е. — Не мога да повярвам какви обрати имаше. И краят! Леле!

В края на романа Джак се мести в Ню Йорк. Анита заминава с него и двамата заживяват щастливо. Докато накрая следва нещо неочаквано: Джак получава писмо, заразено с антракс, от неизвестен терорист и умира. Но дори това беше романтично: имаше няколко сърцераздирателни сцени, докато Джак умираше в болницата, а Анита стоеше до леглото му.

Ариа отново погледна към ръкописа.

— Ами… каква част от това ти се иска да е истина?

— Исках всичко да е истина — отвърна Езра и я погали по ръката. — С изключение на частта с антракса, разбира се.

Сърцето й подскочи и тя внимателно подбра следващите си думи.

— Значи… когато Джак и Анита се местят в Ню Йорк… — Тя замълча, неспособна да го погледне в очите.

Езра заговори с напрегнат глас:

— Не искам повече да живея без теб, Ариа. Много бих искал да се преместиш да живееш при мен.

Очите й се разшириха.

— Наистина ли?

Езра се наведе към нея.

— Толкова много мислих за теб през изминалата година. Та аз дори написах книга за теб. Първо можеш да дойдеш през лятото, да видиш как е. Можеш да спечелиш стипендия, може би да си намериш работа в някоя галерия. Ти си кандидатствала в Института за технологии в модата и училището по изкуства „Парсънс“, нали? — Той дори не я изчака да кимне. — Ако те приемат — а аз съм сигурен, че това ще стане, — можеш да се преместиш още следващата година.

Изведнъж лампите грейнаха твърде ярко и главата на Ариа се замая от аромата на вино. Тя му се усмихна въодушевено.

— С-сигурен ли си?

— Разбира се. — Езра я целуна по устните. После се облегна назад и потупа с ръка по ръкописа. — Искам да ми кажеш какво точно мислиш за това. И то честно.

Ариа прибра косата зад ушите си и се опита да се съсредоточи.

— Ами, много ми хареса. Всяко изречение. Всеки детайл.

— Не може да няма нещо, което да не ти хареса.

Кафемашината зад бара се включи и забръмча.

— Добре, мисля, че имаше някои неща — започна колебливо Ариа. — Не съм сигурна дали Анита трябва да напише на Джак десет хайку — струва ми се твърде прекалено. Може би едно или две ще са достатъчни, не мислиш ли? Аз със сигурност не бих написала толкова много.

Езра се намръщи.

— Затова се нарича творчество.

— Така е — отвърна бързо Ариа. — И… Джак страшно ми хареса, наистина. Но защо е толкова обсебен от скиците на влакови моделчета? — Тя се усмихна и леко докосна устните му с върховете на пръстите си. — Ти никога не би се занимавал с нещо такова.

От двете страни на устните на Езра се образуваха две остри линии.

— Сцените с влаковите модели, които създава, са символични. На живота, който е искал, идеалния живот, който не може да получи.

Ариа заби поглед в купчината листи в скута й.

— О… Добре. Сигурно не съм го разбрала добре.

— Като че ли доста неща не си разбрала.

Сърцето й спря от ледената нотка в гласа му.

— Нали каза, че искаш да съм откровена — рече тя с изтънен глас. — Та това са само дребни детайли.

— Не, не са. — Езра се отдръпна от нея и се загледа в рекламата на френски цигари без филтър, която висеше на стената. — Може би книгата не струва, както казват всички агенти. Може би точно затова никой не иска да ме представлява. А аз се надявах да стана следващият Велик американски романист.

— Езра! — Ариа отпусна длани на бедрата си. — Книгата е страхотна. Наистина. — Но когато се опита да хване ръката му, той я отдръпна и я сви в скута си.

— Ехо?

Над тях падна сянка и Ариа вдигна глава. До дивана стоеше Клаудия. Копчетата на впитата й блуза бяха разкопчани достатъчно, за да разкрият пазвата й, а униформената й пола беше навита няколко пъти на кръста, за да подчертае дългите й крака. На главата си беше сложила очила с черни рамки, които я правеха да изглежда като палава библиотекарка.

Ариа скочи толкова рязко, че ръкописът падна от скута й на земята.

— К-какво правиш тук? — Тя се наведе да събере листите и ги прихвана с ластик.

Клаудия разлюля дългата си руса коса, вързана на конска опашка.

— Срещам те тук заради проекта по история на изкуството, забрави ли?

Ариа си спомни за разговора им в библиотеката.

— Казах ти да се срещнем тук утре, а не днес.

— Опа! — Клаудия покри устата си с длан. — Моя грешка! — Погледът й се премести върху Езра. Устните й се разтеглиха в заинтригувана усмивка. — Здрасти.

— Здрасти. — Езра се понадигна, за да й подаде ръка, а усмивката му беше много по-мила, отколкото би допаднало на Ариа. — Аз съм Езра Фиц.

— Аз Клаудия Хууско. Ученичка на разменни начала от Финландия. — Вместо да се ръкува с Езра, тя се наведе напред и го разцелува по двете бузи по европейски. След това сбърчи вежди. — Откъде те знам? Името ми е познато.

— Миналата година преподавах в „Роузууд дей“ — отвърна Езра с приятелски тон.

— Не, не това. — Клаудия поклати глава и опашката й отново се разлюля. Тя присви очи. — Ти не Езра Фиц, който пише поезия, нали?

Езра я погледна изненадано.

— Всъщност съм публикувал само една поема — в едно списание в чужбина.

— И се казва „B-26“? — Очите на Клаудия грейнаха.

— Ами, да. — Устните на Езра се разтеглиха в широка, леко скептична усмивка. — Да не би… да си я чела?

— „Се титто, се лауло!“2 — изрецитира Клаудия на мелодичен финландски. — Прекрасна е! Закачила съм на стената в Хелзинки!

Езра зяпна от изненада. Той погледна Ариа така, сякаш искаше да каже: „Можеш ли да повярваш? Имам си почитател!“. На Ариа й се прииска да го плесне по главата. Не разбираше ли, че това е просто част от игричката на Клаудия? Тя никога не беше чела поезията му — сигурно беше видяла името му на ръкописа в библиотеката и го беше проверила в Гугъл!

— Аз също съм я чела — похвали се тя, изпълнена с желание да накара Клаудия да замълчи. — Много красиво написана.

— О, но е много по-красива, преведена на фински — настоя Клаудия.

Барманът се приближи и Клаудия пристъпи към Езра, за да го пропусне покрай себе си.

— Винаги съм искала да пиша, затова е много вълнуващо да говоря с истински поет! Написал ли си и други красиви стихове?

— Не знам колко са красиви — отвърна Езра полуподигравателно-полусрамежливо, очевидно му беше приятно да му се възхищават. — В момента работя по един роман. — Той посочи ръкописа, който лежеше на диванчето до него.

— Ох! — Клаудия притисна длани към изпъкналите си гърди. — Цял роман? Страхотно! Дано го прочета някой ден!

— Всъщност ако наистина те интересува… — Той й подаде купчината листи. — С удоволствие бих чул мнението ти.

— Какво? — изписка Ариа. — Тя не може да го прочете!

Очите на Клаудия се разшириха невинно. Езра наклони глава поразен.

— Защо не? — попита той и по тона му си пролича, че е засегнат.

— Защото… — Ариа замълча и се опита да му подскаже с поглед, че Клаудия е психопатка. „Защото това е моят роман, а не нейният“ — искаше да каже тя, но осъзна колко жалко и незряло биха прозвучали думите й. И въпреки това романът беше толкова личен. Ариа не искаше Клаудия да го прочете, да разбере за най-важната връзка в живота й.

Езра махна с ръка.

— Това е просто чернова — каза тихо той. — Имам нужда от повече мнения. След което се обърна към Клаудия и се усмихна. — Може би ще ти хареса толкова, колкото и „B-26“.

— Сигурно ще ми хареса! — Клаудия залюля ръкописа в ръцете си. Тя отстъпи назад и помаха с пръсти на Езра. — Добре, аз тръгвам! Съжалявам, че ви притесних! Ще се видим утре в училище, Ариа!

— Въобще не си ни притеснила — извика Езра и й помаха в отговор. На лицето му се изписа лека доволна усмивка и той изпрати с поглед Клаудия, която се отдалечи наперено към изхода. Ариа отново го хвана за ръката, но той я стисна леко и разсеяно, сякаш мислеше за много по-важни неща — или може би момичета.