Безпощадно

30. Убий я, преди тя да убие теб

— Трябва да кажа, че съм впечатлен. — Господин Пенитисъл разклати мартинито си и се усмихна на Спенсър. — Твоето изпълнение на лейди Макбет може да се сравнява с Кралската шекспирова трупа.

Мелиса пристъпи напред и прегърна сестра си.

— Беше невероятна. — Тя смушка Уайлдън, който също кимна.

— Изглеждаше напълно преобразена! Особено в сцената, когато тя не може да измие кръвта от ръцете си!

Спенсър се усмихна несигурно и отметна тежката си, напръскана с лак коса, през рамо. След като представлението свърши, при нея бяха дошли десетки хора, които й казваха каква страхотна работа е свършила, забравили за първоначалното й стъписване. Когато стигна до сцената с „Излизай, проклето петно!“, тя вече напълно се беше потопила в ролята и беше вкарала цялата енергия на вината си в героинята.

Накрая я изпратиха с гръмки аплодисменти, дори повече, отколкото аплодисментите за Бо. Беше успяла да поговори с фотографа и да го помоли да изреже първата провалена сцена. Останалата част от представлението щеше да е идеална за „Принстън“.

Но сега тя отново не се чувстваше добре, и то само заради разговора с Емили. Не беше имала намерение да се нахвърля върху нея, но Емили трябваше да разбере. Тя умираше от желание да й се извини, но приятелката й не се виждаше никъде. Спенсър не забелязваше и Келси.

До Спенсър застана една жена с тъмна коса и издължено фино лице.

— Лейди Макбет? — Тя протегна ръка. — Аз съм Дженифър Уилямс от „Филаделфия сентинъл“. Може ли да взема интервю и да направим няколко снимки?

Очите на госпожа Хейстингс грейнаха.

— Колко вълнуващо, Спенс! — Дори Амилия изглеждаше впечатлена.

Спенсър каза довиждане на семейството си, дори непохватно прегърна господин Пенитисъл. Докато се носеше сред тълпата, всички от трупата, момичетата, които познаваше от хокея на трева, дори Наоми, Райли и Кейт я потупваха по гърба и й казваха, че е свършила страхотна работа. Тя отново огледа залата за Емили, но не я откри.

Репортерката отведе Спенсър до едно сепаре отзад. Бо вече чакаше там с малка чаша еспресо в ръка. Той беше свалил бронята си и се беше преоблякъл в черен кашмирен пуловер и възможно най-сексапилните прилепнали джинси, които Спенсър беше виждала на момче. Тя седна до него и Бо стисна ръката й.

— Какво ще кажеш след интервюто да се измъкнем от купона?

На Спенсър й бе достатъчно да усети ръката на Бо в нейната, за да се успокои. Тя повдигна вежди в подигравателно неодобрение.

— Нима господин Йейл ще се осмели да зареже собственото си парти? Човек би си помислил, че ще искаш да се мотаеш наоколо и да слушаш подмазваческите гласове на хората.

— Аз съм пълен с изненади — намигна й Бо.

Дженифър се настани от другата страна на масата и отгърна бележника си на нов лист. Когато погледна Бо и му зададе първия въпрос, телефонът на Спенсър изпиука. Тя бръкна в джоба си. Папката с есемеси беше пълна със съобщения, в които най-различни хора я поздравяваха. Изпращач на последното, обаче, беше някаква смесица от букви и цифри.

Спенсър преглътна тежко, сви се на седалката, прикри екрана с ръка и натисна бутона за четене.

Към съобщението беше прикрепена фотография на русокосо момиче със златиста плажна рокля, което лежеше по корем на брега през нощта. Главата й беше извита на една страна, а на слепоочието й имаше голяма рана. По брадичката й се стичаше кръв и капеше върху пясъка. Вълните се разбиваха зловещо край главата й, опитвайки се да я отнесат.

Спенсър изпусна телефона в скута си. Това беше снимка на Табита, точно след като Ариа я беше блъснала от покрива. Нито Спенсър, нито някоя от другите момичета я бяха видели на земята — нощта беше толкова тъмна, а докато стигнат до брега, тялото вече беше изчезнало.

Но някой я беше видял. И я беше снимал. Келси.

От гърлото й се откъсна измъчен стон. Дженифър Уилямс вдигна глава от бележника си.

— Добре ли си?

— Аз… — Спенсър се измъкна от сепарето, замаяна. Трябваше да се махне оттук. Трябваше да се скрие. Журналистката я извика, но тя не се обърна. Тръгна, олюлявайки се, към изхода. Всички лица, които виждаше по пътя си, изглеждаха изкривени, дори заплашителни. Тя блъсна задната врата и се озова на пуста улица. Покрай стената бяха наредени метални контейнери за отпадъци. Стомахът й се преобърна от тежката воня на развалени зеленчуци и месо. Цареше зловеща тишина, в поразяващ контраст с оживената атмосфера в ресторанта.

— Хей.

Спенсър се обърна и видя Келси, застанала до задната врата. Тя я гледаше с присвити очи. Устата й изглеждаше като права линия. Спенсър ахна изненадано. Искаше й се да побегне, но крайниците й отказваха да помръднат.

Келси сложи ръце на хълбоците си.

— Получи ли съобщението ми?

Спенсър тихо изписка. Пред очите й изплува образът на Табита, просната мъртва на пясъка.

— Ти си болна — изсъска Келси. — Наистина си смяташе, че ще ти се размине?

Сърцето на Спенсър се качи в гърлото й.

— Аз…

— Ти какво? — Келси наклони глава на една страна. — Съжаляваш? Съжалението не е достатъчно, Спенсър.

Тя здраво я стисна за лакътя. Спенсър се дръпна в отчаян опит да се освободи, но Келси изсумтя раздразнено и я блъсна към тухлената стена. Спенсър извика и гласът й отекна в уличката. Изведнъж в главата й се завъртяха всички образи, които я бяха връхлитали през последните няколко дни. Тя видя Табита да й се хили зловещо на сцената в „Роузууд дей“. Видя Келси да се приближава към нея в потока с намерението да я удави.

— Не можеш да избягаш от мен — каза Келси от виденията й. А може би това беше истинската Келси, която стоеше пред нея. — Трябва да си платиш за стореното.

— Не! — изпищя Спенсър и силно я удари.

Келси залитна назад, но после отново се хвърли към нея. Изпаднала в паника, Спенсър протегна ръце, хвана Келси за шията и започна да стиска все по-силно и по-силно. Тя почувства как сухожилията поддават, как въздухът спира да навлиза, как деликатните костици се чупят. Това бе единственият изход. Спенсър трябваше да спре Келси, преди тя да я нарани.

— Господи! — чу се нечий глас. Спенсър усети удар в гърба. Краката й се подхлъзнаха и тя размаха ръце. Изведнъж се озова паднала по гръб на земята. Около нея стояха актьорите от групата с изкривени от шока лица. Зад тях друга група хора се беше струпала край хлипащо момиче. Келси се беше навела напред, опитвайки се да си поеме дъх.

Спенсър се надигна.

— Не й позволявайте да се измъкне! — изграчи тя. — Опита се да ме убие!

Всички впериха погледи в нея.

— За какво говори тя? — извика някой.

— Аз я видях как се хвърли към това момиче без никаква причина! — каза някой друг.

— Пиесата е виновна — разнесе се гласът на Пиер. — Тя е обсебила съзнанието й.

— Тя е луда! — разнесе се познат дрезгав глас. Гласът на Келси.

Тълпата се раздели и лицето й се появи пред Спенсър. По бузите й се стичаха сълзи. Гръдният й кош се повдигаше тежко, опитвайки се да си поеме въздух. Един от сервитьорите й помагаше да се изправи. Няколко други я поведоха по уличката към паркинга.

— Почакайте! — извика Спенсър със слаб глас. — Не я оставяйте да си отиде. Тя е А.!

Бо се наведе към нея.

— Нощта беше доста дълга — рече малко грубо той. — Може би е по-добре да си вървиш, преди да направиш още някоя сцена.

Спенсър трескаво поклати глава. Как така не можеше да схване ситуацията? Но когато погледна отново към изкривеното му лице, разбра: незнайно защо всички си мислеха, че тя е виновна за случилото се. Според тях бе нападнала невинно момиче.

— Откачалка — прошепна някой.

— Трябва да я приберат в някое психиатрично заведение — обади се друг.

Една жена изтича след Келси и я докосна по рамото.

— Трябва да повдигнеш обвинения. Тя те нападна.

Хората бавно започнаха да се отдръпват от Спенсър. След миг до нея остана само наведеният Бо, който се взираше в нея така, сякаш нямаше представа коя е тя.

— Това момиче е опасно — прошепна му Спенсър. — Вярваш ми, нали?

Бо примигна. Искаше й се да й помогне да се изправи, да я прегърне силно и да й каже, че ще я защити. Но вместо това той се отдръпна назад заедно с останалите.

— Аз подкрепям сливането с героя, Спенсър, но ти стигна твърде далеч.

Бо се обърна и изчезна зад ъгъла. Спенсър искаше да му извика, но се чувстваше прекалено дезориентирана. После извърна глава към Келси, която се отдалечаваше с накуцване по улицата. Миг по-късно тя се обърна и отново погледна Спенсър. После вдигна ръка, прокара показалец по гърлото си и го насочи към нея. Устните й оформиха отчетливо няколко думи, съвсем бавно, за да може Спенсър да я разбере.

Мъртва си.