Безпощадно

37. Лице в лице с врага

Когато в понеделник след училище Хана влезе в лъскавото фоайе на „Убежището в Адисън-Стивънс“, тя усети как я изпълва ужас. В съзнанието й внезапно изникнаха събитията от предишната година: как баща й я беше бутнал през въртящите се врати, убеден, че тя има нужда от лечение за паническите й пристъпи. Как Майк я беше съпроводил през фоайето и беше казал: „Не изглежда чак толкова зле!“. Да, фоайето въобще не изглеждаше зле. Останалата част от това място беше кошмарната.

Вървящата до нея Ариа погледна с присвити очи засадения в саксия кактус в ъгъла. Някой беше залепил две очички, нос и уста на продълговатото зелено тяло.

— Къде съм го виждала това?

Спенсър погледна и поклати глава. Хана сви рамене. Както и Емили, която се беше облякла за случая с плисирана сива пола и тесен бял пуловер. Тя се обърна и съгледа семейство с нервни лица и слабо момче с хлътнали очи, които се бяха облегнали на регистратурата.

— Толкова странно ми се струва, че Али е била тук — прошепна тя.

— Не говориш сериозно — отвърна Хана. Семейството на Али я беше оставило в продължение на години тук, като почти не я бяха навестявали. Бяха я смятали за лудата близначка и не бяха обръщали никакво внимание на твърденията й, че тя е Истинската Али. Това сигурно беше достатъчно за всеки да се побърка.

Спенсър се приближи до регистратурата и каза на служителя, че са дошли на посещение при Келси Пиърс.

— Оттук — каза той бързо, оглеждайки ги внимателно. — Защо ми изглеждате познати?

Момичетата се спогледаха. „Защото една ваша пациентка се опита да ни убие“, искаше да каже Хана. Всъщност истинско чудо бе, че психиатричното заведение не беше затворено досега — те бяха пуснали Истинската Али, защото бяха решили, че е излекувана, а тя изби толкова невинни хора.

Момичетата влязоха в просторна стая с кръгли маси. В единия ъгъл имаше диспенсър с вода, а на един рафт се мъдреше кафе машина. По стените бяха закачени приповдигнати лозунги, целящи да повдигнат самочувствието: „ТИ СИ УНИКАЛЕН! ЗВЕЗДИТЕ СА ТВОИ!“. Лъжа.

Хана разпозна черно-бялата снимка на витата стълба; очевидно е била направена от някой от пациентите на „Убежището“, след като се е излекувал. Стаята имаше изглед към болничния коридор и тя не можа да се сдържи да не погледне към някои от пациентите, които минаваха оттам; като че ли очакваше да разпознае някои от тях. Като Алексис, която не ядеше нищо. Или Тара, която имаше огромни гърди. Или Айрис, която Хана смяташе за А. — и която е била в една стая с Истинската Али. Но дори сестрите й бяха непознати. Бетси, която разпределяше лекарствата, я нямаше. Доктор Фелиша, която водеше мъчителните групови сеанси, също не се виждаше никъде.

Миг по-късно вратата към коридора се отвори и една пълна сестра с космата бенка на брадичката въведе слабо момиче, облечено в розова болнична пижама. То имаше яркочервена коса и дребничко личице, но въпреки това Хана не можа веднага да познае, че това е същата личност, която бе срещнала за кратко на партито на Ноъл миналата година… или че това е побърканата фигура, която бе зърнала на скалата две нощи по-рано. Под очите на Келси имаше тъмни кръгове. Косата й беше изгубила блясъка си. Раменете й се бяха изгърбили и ръцете висяха безжизнено край тялото й.

Всички я гледаха вцепенени как издърпва един стол и тихо сяда. Тя ги погледна с безизразен поглед.

— Радвам се да ви видя тук.

— Здравей — отвърна Спенсър. После махна ръка към останалите. — Помниш ги, нали? Това са Хана и Ариа… а Емили познаваш.

— А-ха — отвърна навъсено Келси.

Настъпи продължителна, мъчителна тишина. Хана гледаше ръцете си, който лежаха в скута й, като отчаяно искаше да ги ангажира с нещо, пиличка или цигара. Момичетата не бяха обсъждали какво точно да кажат на Келси, щом пристигнат тук. Досега не се бяха озовавали в такава ситуация: лице в лице с А., получили възможността да я попитат защо ги е измъчвала така.

Най-накрая Келси въздъхна.

— Терапевтката ми каза, че трябва да се извиня.

Хана стрелна с поглед Ариа. Да се извини?

— Не трябваше да те водя при каменоломната. — Келси погледна към Емили. — Терапевтката ми каза, че съм те поставила в опасно положение.

Емили преглътна звучно. „Не беше ли това целта ти?“ искаше да каже Хана.

— Освен това би трябвало да ви благодаря. — Келси впери поглед в ноктите си и продължи с раздразнение в гласа: — За това, че ми спасихте живота в събота. Така че… грасиас.

Емили примигна.

— Ами, пак заповядай.

Келси тикна едно писмо в ръцете на Емили.

— Това е за теб. Написах го тази сутрин и то обяснява… всичко. Тук нямаме достъп до телефони или компютри, така че психиатрите ни карат да пишем писма, за да излеем чувствата си. — Тя завъртя очи.

— Благодаря — отвърна Емили, без да отмества очи от сгънатия лист хартия.

Келси сви рамене.

— Радвам се, че ме издърпахте от скалата, но не трябваше да викате линейка.

Емили зяпна от изненада.

— Та ти се гърчеше на земята! Как очакваше да постъпим?

— Да ме оставите. Щях да се оправя. И преди ми се е случвало.

Келси започна да къса на парченца салфетката, която лежеше на масата. По шията й плъзна червенина.

— Заради досието ми ченгетата не проявиха никаква милост. Това ми е трети път, затова автоматично отивам в рехабилитационна клиника. А след това в поправително.

Емили поклати глава.

— Нямах представа.

— Никой от нас не знаеше — додаде Спенсър.

Келси не каза нищо, но по лицето й си личеше, че не им вярва.

Всички се размърдаха смутено. След това Спенсър се наведе напред.

— Виж, ужасно съжалявам. За… онова, което се случи през лятото. Което направих в полицейското управление.

Келси гледаше втренчено масата и продължаваше да мълчи.

— И аз съжалявам — додаде Хана. В никакъв случай нямаше да си мълчи повече за това. — За хапчетата, които подхвърлих в стаята ти. И защото се обадих на ченгетата и те издадох.

Келси се изсмя накъсано.

— Стаята ми и без това беше тъпкана с хапчета, но е наистина гадно, че си се обадила на ченгетата. Та аз дори не те познавам.

Хана примигна. Значи… въпреки всичко Келси си е заслужила затвора?

Спенсър също изглеждаше изненадана.

— Защо не ми каза онази нощ, че имаш хапчета? Нямаше да се налага да ходим при онзи човек. Нямаше да се забъркаме в неприятности!

Устните на Келси се разтеглиха в усмивка.

— Това бяха тайните ми запаси, Спенсър. Моят билет към университетите от Айви лигата — не твоят. Никога не бих предположила, че ще намериш кураж да отидеш в Северна Филаделфия, за да си купиш наркотици. Я се погледни! — Тя изгледа с присвити очи туниката й „Елизабет и Джеймс“ и дънковите панталони „Джей Бранд“, които Хана бе видяла в „Отър“ за почти триста долара.

Ариа се наведе напред.

— Защо ни причини това?

— Кое? — попита равнодушно Келси и ги погледна с натежалите си очи.

„Да ни измъчваш като А.!“, искаше да изкрещи Хана.

— Всичко е заради Табита, нали? — попита Ариа.

— Коя е Табита? — В гласа на Келси се промъкна отегчение.

— Знаеш много добре! — настоя Спенсър. — Ти знаеш всичко!

Келси се обърна за миг към тях, след което здраво стисна очи.

— Главата много ме боли. Тук ме тъпчат с какви ли не хапчета. — Тя избута стола си назад и се изправи. — Честно казано, чувствам се доста странно. В смисъл, благодаря за извиненията. И… ето. — Тя бръкна в джоба на панталоните си и извади сгънато листче хартия. — Написах това за теб, Спенсър. — Келси пъхна писмото в ръцете й. — Пожелавам ви хубав живот, мацки. — След тези думи тя излезе, тътрейки крака, от стаята, а крачолите на пижамата й забърсаха пода. Една сестра я спря в коридора и я отведе в малък офис със стъклени стени. Момичетата я видяха как сяда в един пластмасов стол. Сестрата й каза нещо и Келси кимна леко, без да променя изражението на лицето си.

Хана се облегна на масата.

— Какво беше това, по дяволите?

— Тя изглеждаше толкова… различна. — Емили погледна към Келси. — Толкова отчаяна.

Спенсър завъртя сребърния пръстен около пръста си.

— Защо каза, че не познава Табита? Сигурно я познава. Имаше нейни снимки в телефона си. Тя ми изпрати онзи есемес!

— Просто излъга — каза Ариа с равен глас. Няма как да е иначе.

Тогава Спенсър разгъна писмото, което Келси й беше дала и го приглади върху масата. Всички протегнаха глави от местата си, за да го прочетат. Единственият абзац беше написан с черен химикал.

— Леле — каза Хана, когато свърши с четенето.

— Не разбирам. — Спенсър погледна към Емили. — Тя не е знаела, докато не си й казала? Как е възможно, щом е А.?

— Когато й го казах на партито, тя изглеждаше наистина изненадана — промърмори Емили. — Но пък при каменоломната реших, че лъже — че през цялото време е знаела.

Хана посочи писмото на Емили.

— А там какво пише?

Емили ги погледна нервно, защото предпочиташе да си го прочете насаме, но после сви рамене и разгъна листа.

Когато всички свършиха да четат, Емили отново сгъна писмото си с насълзени очи.

— Горката Келси.

— Горката Келси ли? — избухна Спенсър. — Горката ти!

— Момичета, ами Ямайка? — Ариа посочи към края на страницата. — Онази част, в която казва, че е заминала с момчето още първия ден. Възможно ли е да е истина?

Хана отново погледна към коридора. Келси все още седеше в кабинета на сестрата и си играеше с връзките на панталоните си.

— Ако е вярно, то тя не ни е видяла да общуваме с Табита. Тогава няма как да е видяла… какво се случи.

— Може би не е излъгала, когато каза, че не знае коя е Табита — прошепна Емили.

Спенсър поклати глава и висулките на обеците й зазвъняха.

— Не е възможно. Ами снимката, която ми изпрати с Табита на брега… мъртва?

Изведнъж на Хана й просветна нещо.

— Дай да видя телефона ти.

Спенсър я изгледа странно, но после й го даде. Хана отвори съхранените съобщения и прегледа списъка. Съобщението на А. все още беше там:

Но Спенсър имаше още поне двайсет неотворени съобщения от петък, след пиесата. Голяма част от тях бяха от семейството и приятели или от онова момче, което играеше Макбет, но имаше и едно от непознат номер, с код 484.

Хана го отвори. „Емили ми каза какво си направила, кучко — пишеше в него. — Трябва да поговорим. Келси“.

— Господи — прошепна Хана и го показа на Спенсър. — Ами ако това е съобщението, за което говори в писмото? Есемесът от петък вечер?

Кръвта се отдръпна от лицето на Спенсър.

— Н-но аз не го видях в петък. Видях само онова от А., а после Келси се появи, аз събрах две и две и…

Тя остави телефона си на масата. Погледът й обходи стаята, очевидно търсейки нещо стабилно и солидно.

— Келси сигурно е изпратила и двете съобщения.

— Ами ако не е? — прошепна Хана. — Ами ако второто е от някой друг?

Момичетата се спогледаха с ококорени очи. После Хана се обърна и погледна към кабинета на сестрата от другата страна на коридора. Трябваше да разгадаят този случай. Трябваше да попитат Келси какво става. Но кабинетът беше празен. Сестрата беше изчезнала… Келси също.