Безпощадно

2. Спенсър има двойник

— Премести го малко вляво. — Майката на Спенсър Хейстингс, Вероника, стоеше във фоайето на семейната къща с ръка на кръста. Двама професионални декоратори поставяха голяма картина на битката при Гетисбърг на стената под витото стълбище. — Сега пък малко стърчи вдясно. Какво мислиш, Спенс?

Спенсър, която тъкмо беше слязла по стълбите, сви рамене.

— Ще ми кажеш ли пак защо свалихме портрета на прапрадядо Хейстингс?

Госпожа Хейстингс я стрелна с поглед, след което извърна грейналите си очи към годеника й Никълъс Пенитисъл, който се беше нанесъл в къщата седмица и половина по-рано. Но господин Пенитисъл, все още облечен с безупречния си работен костюм и лъскави половинки, беше зает да пише нещо на блекбърито си.

— Тук всички трябва да се чувстват удобно, Спенс — отвърна тихо майката на Спенсър и прибра кичур коса зад ухото си. Четирикаратовият диамант на годежния й пръстен проблесна под светлината на стенната лампа. — Аз пък смятах, че портретът на прапрадядо ти те плаши.

— Плаши Мелиса, не мен — промърмори Спенсър. Честно казано, на нея й харесваше ексцентричният семеен портрет — няколко шпаньола с тъжни очи седят в скута на прапрадядо Хейстингс. Той беше пълно копие на бащата на Спенсър, който се беше изнесъл от къщата след развода и си беше купил апартамент в центъра на Филаделфия. Идеята за смяната на портрета с мрачната драматична картина от Гражданската война беше на господин Пенитисъл, който определено искаше да премахне всякакви следи от съществуването на господин Хейстингс от неговата нова къща. Но кой би искал, когато се прибира вкъщи да бъде посрещан от група изправени на задните си копита разпенени коне и окървавени конфедерати? На Спенсър й стигаше само да зърне въпросната сцена, за да изпита ужас.

— Вечерята е сервирана! — пропя момичешки глас от кухнята.

Мелиса, по-голямата сестра на Спенсър, надникна в коридора. Тя беше предложила да сготви вечерята, затова носеше черна престилка с надпис „Зеленият гастроном“ и сребристи кухненски ръкавици на ръцете си. Тънка черна кадифена лента придържаше дългата й до брадичката руса коса, на шията й блестеше перлена огърлица, а на краката й се мъдреха балерински обувчици на „Шанел“. Тя приличаше на по-млада версия на Марта Стюарт.

Мелиса улови погледа на Спенсър.

— Сготвих любимото ти ястие, Спенсър. Пиле с лимон и маслини.

— Благодаря. — Спенсър й се усмихна признателно, защото знаеше, че това е жест на солидарност. Двете дълго време бяха във враждебни отношения, но предишната година най-после бяха успели да изгладят различията си. Мелиса знаеше, че Спенсър не се чувства добре в новата семейна ситуация. Но имаше и други неща, които тормозеха Спенсър. Неща, които тя не смееше да сподели със сестра си — или с когото и да било друг.

Спенсър тръгна към кухнята след майка си и господин Пенитисъл — тя все още не можеше да се насили да го нарича Никълъс. Мелиса тъкмо поставяше чинията с пилето в средата на масата. Бъдещата им доведена сестра Амилия, която бе с две години по-малка от Спенсър, седеше чинно изпъната в ъгъла, разстлала салфетката в скута си. Тя носеше ботите с ниски токчета, които Спенсър й беше избрала по време на последното им пътуване до Ню Йорк, но косата й отново се беше накъдрила и лъщящите й бузи просто плачеха за фон дьо тен.

Когато вдигна глава и видя Спенсър, Амилия се намръщи. Спенсър извърна глава с леко раздразнение. Очевидно Амилия още не й беше простила, че заради нея брат й Зак бе изпратен във военно училище. Спенсър не беше издала нарочно Зак на баща му. Но когато господин Пенитисъл ги беше заварил заедно в леглото, той предположи най-лошото и избухна яростно. Единственото, което Спенсър можа да направи, за да го накара да спре да удря сина си, бе да обяви, че Зак е гей.

— Здрасти, Спенсър — чу се мъжки глас. Дарън Уайлдън, приятелят на Мелиса, седеше от другата страна на Амилия и дъвчеше прясно опечено чесново хлебче. — Какво става?

Спенсър се почувства така, сякаш някой я удари с юмрук в гърдите. Макар да работеше като охрана в музея във Филаделфия, доскоро Дарън беше полицай Уайлдън, главен следовател по случая с убийството на Алисън Дилорентис, и основната му задача бе да усеща кога хората крият нещо или лъжат. Възможно ли бе Уайлдън да знае за новия преследвач на Спенсър, който — естествено — се подвизаваше с инициала А.? Възможно ли бе да подозира какво тя и приятелките й бяха сторили на Табита в Ямайка?

— Ами, нищо — отвърна колебливо Спенсър и разхлаби с пръст яката на блузата си. Знаеше, че напразно се притеснява. Нямаше как Уайлдън да знае за А. или Табита. Нямаше как да знае, че всяка нощ Спенсър сънува кошмари за инцидента с Табита, припомняйки си отново и отново онази ужасна нощ в Ямайка. Нито пък би могъл да знае, че Спенсър непрекъснато препрочиташе статиите за разкриването на смъртта на Табита — и за това колко разтърсени бяха родителите й. Как приятелите й в Ню Джърси са провеждали бдения в нейна чест. Как няколко благотворителни организации са заклеймили пиянството сред тийнейджърите, което според всички я беше убило.

Но всъщност не то я уби — и Спенсър го знаеше много добре. Както и А.

Кой би могъл да ги види в онази нощ? Кой би могъл да ги мрази толкова много, че да ги измъчва с тази информация и да ги заплашва, че ще съсипе живота им, вместо направо да отиде в полицията? Спенсър не можеше да повярва, че тя и приятелките й отново са изправени пред задачата да разкрият кой е А. Дори още по-лошо, тя нямаше нито един заподозрян. А. не беше изпращал съобщения на Спенсър или на останалите от онази мъчителна новинарска емисия преди две седмици, но Спенсър бе сигурна, че не е изчезнал завинаги.

Какво ли още знаеше А.? В последното му послание пишеше: „Това е само върхът на сладоледа“, сякаш той или тя беше наясно с тайните им. За нещастие Спенсър имаше още няколко скелета, скрити в гардероба. Като онова, което се случи миналото лято с Келси Пиърс в „Пен“ — Келси бе изправена пред съд за малолетни заради онова, което й беше причинила Спенсър. Ала А. със сигурност нямаше как да научи за това. Макар че обикновено А. знаеше всичко…

— Наистина ли нищо? — Уайлдън отхапа от хрупкавия хляб, без да сваля сиво-зелените си очи от нея. — Това въобще не ми звучи като натоварена подготовка на един бъдещ студент в „Принстън“.

Спенсър се престори, че избърсва едно петно от чашата си за вода, с надеждата, че Уайлдън ще спре да я гледа така, сякаш е чехълче под микроскоп.

— Участвам в училищната пиеса — избъбри тя.

— Не просто участваш, ти си в главната роля — както обикновено. — Мелиса добродушно завъртя очи. После се усмихна на господин Пенитисъл и Амилия. — Спенсър участва във всяка една продукция още от предучилищна възраст.

— А тази година играеш лейди Макбет. — Господин Пенитисъл седна церемониално в стола начело на масата. — Тази роля си е истинско предизвикателство. С нетърпение очаквам да те видя.

— О, не е задължително да идваш — изтърси Спенсър и усети как бузите й пламват.

— Но разбира се, че Никълъс ще дойде! — изписка госпожа Хейстингс. — Отбелязали сме го в календарите ни!

Спенсър се загледа в отражението си в обратната страна на лъжицата. Последното нещо, от което имаше нужда, бе някакъв мъж, когото едва познаваше, да се преструва, че се интересува от живота й. Господин Пенитисъл щеше да дойде на представлението само защото майката на Спенсър го караше.

Амилия си откъсна малко пилешки гърди от чинията, която се подаваше през масата.

— Аз организирам благотворителен концерт — обяви тя. — През следващите няколко седмици с няколко момичета от „Сейнт Агнес“ ще репетираме тук, а концертът ще бъде в „Роузууд аби“. Всички могат да дойдат да видят изпълнението ми.

Спенсър завъртя очи. „Сейнт Агнес“ беше снобарското частно училище, в което учеше Амилия. Трябваше да намери начин да се измъкне от концерта; някогашната й приятелка Келси учеше в „Сейнт Агнес“ — или поне учеше някога. Спенсър не искаше да рискува да се среща с нея.

Госпожа Хейстингс плесна с ръце.

— Звучи чудесно, Амилия! Кажи ни датата и сме там.

— Искам да съм на разположение за всички вас, момичета. — Господин Пенитисъл погледна поред Амилия, Спенсър и Мелиса и присви сивкавосините си очи. — Сега вече сме едно семейство и наистина имам желание да се сближим.

Спенсър изсумтя. Откъде ги взема тези изречения, от доктор Фил?

— Аз вече си имам семейство, много благодаря — рече тя.

Очите на Мелиса се разшириха. Амилия се подсмихна гадно, сякаш току-що бе прочела някаква пикантна клюка в „Ю Ес Уийкли“. Госпожа Хейстингс скочи от стола си.

— Това беше много грубо, Спенсър. Моля те, напусни масата.

Спенсър се изсмя рязко, но госпожа Хейстингс кимна с брадичка към коридора.

— Сериозно говоря. Отивай си в стаята.

— Мамо — каза спокойно Мелиса. — Това е любимото ястие на Спенсър. И…

— После ще й приготвим вечеря. — Гласът на госпожа Хейстингс звучеше напрегнато, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Спенсър, моля те. Просто върви.

— Съжалявам — избъбри Спенсър, докато се изправяше, макар всъщност въобще да не съжаляваше. Бащите не бяха взаимозаменяеми. Не можеше просто така да се сближи с някакъв мъж, когото дори не познаваше. И изведнъж изпита копнеж вече да е есента, когато ще замине за „Принстън“. Далеч от Роузууд, далеч от новото си семейство, далеч от А., далеч от тайната за Табита — и всички останали тайни, които А. може би също знаеше. Но есента нямаше да настъпи толкова бързо. С увиснали рамене тя тръгна по коридора. На масичката до входа беше струпана купчинка писма, а най-отгоре се мъдреше продълговат тънък плик от „Принстън“, адресиран до нея. Спенсър го грабна, погълната за части от секундата от надеждата, че може би от университета я уведомяват, че може да се нанесе по-рано — веднага, например.

Откъм трапезарията се носеха тихи, приглушени гласове. Двата лабрадудъла Руфъс и Беатрис залепиха носове за прозореца, може би подушвайки елен на поляната. Спенсър отвори плика и извади един лист хартия. Най-отгоре се кипреше логото на приемната комисия на „Принстън“.

Спенсър прочете писмото три пъти, докато емблемата на висшето училище не се размаза пред очите й. Не беше честно. Тя беше приета в Принстън. Това беше факт.

Допреди две минути бъдещето й беше сигурно. Сега можеше да изгуби всичко.

В стаята се чу весело кискане. Спенсър инстинктивно вдигна глава и погледна към страничния прозорец, който гледаше към къщата на семейство Дилорентис. Между дърветата се мярна нещо. Тя се взря напрегнато в очакване. Но сянката, която й се стори, че беше видяла, не се появи повече. Който и да бе стоял там, беше изчезнал.