Безпощадно

17. Целувки в двора на църквата

Същата вечер Хана се спускаше по стръмния склон към тъмните прозорци на старата църква „Хънтли“, внушителна каменна сграда, която се издигаше върху дванайсет акъра земя в южната част на Роузууд. Някога църквата бе подслонявала богат възрастен железопътен магнат и неговия отбор фехтовачи-олимпийци. Железопътният магнат полудя, уби неколцина фехтовачи и избяга в Южна Америка. Скоро след това имението му беше превърнато в манастир, но хората твърдяха, че откъм най-високите кули продължават да се чуват звуци от фехтовка и призрачни, измъчени викове.

Токчетата на ботите й потъваха в разкаляната почва. По лицето я перна клонка. Две големи дъждовни капки улучиха челото й и кожата й настръхна, и непрекъснато й се струваше, че две огромни очи я гледат откъм дърветата. Къде й беше умът да се съгласи да се срещне с Лиъм тук? Защо въобще се съгласи да се среща с него?

Каква идиотка. Как може толкова безумно да се влюби в момче, за което не знае абсолютно нищо, и то само защото й бе направил няколко комплимента и се целуваше страхотно? Историята беше същата като с Патрик, а виж тя докъде я докара. Когато предишната вечер си беше тръгнала от „Рю Ноар“, тя се закле да остави всичко това зад гърба си — в никакъв случай нямаше да се занимава със сина на най-големия враг на баща й. А когато сутринта се срещна с татко си в „Старбъкс“, за да обсъдят успеха на флашмоб кампанията, той се мръщеше на нещо, написано във вестника. Хана надникна през рамото му; беше статия за Тъкър Уилкинсън и това колко пари дава за благотворителност.

— Все едно наистина се интересува от множествената склероза — промърмори под носа си господин Мерин. — Цялото му семейство е жива напаст.

— Не и децата му — изписка Хана преди да се усети и да млъкне.

Баща й я погледна остро.

— Всички в това семейство са еднакви.

Но оттогава досега в нея се трупаше болезнен копнеж. Тя не спираше да мисли за начина, по който я гледаше Лиъм, сякаш във вселената не съществуваше друго момиче. Как беше признал тайната на баща си, изглеждайки съкрушен и тъжен. Как искаше да я отведе в Маями, за да я има само за себе си. Как когато беше с него непоносимата самота, която изпитваше след скъсването с Майк, изчезваше и тя забравяше за А., Табита и Келси. Затова когато по-рано същия ден получи есемес от Лиъм, в който той я молеше да се срещнат тук — на достатъчно уединено място, за да не ги види никой, отбеляза тя — Хана не можа да не се съгласи.

Старото имение, превърнато в църква, се издигаше пред нея, огромна сграда с каменни стени, кули и антични цветни стъкла. Изрисуваните по прозорците свещи като че ли се взираха осъдително в Хана. Нещо изшумоля зад ъгъла и тя замръзна.

— Пс-с-т.

Хапа подскочи и се обърна. Лиъм стоеше в сенките под един стар стълб за фенер. Тя успя да различи смутената му усмивка. Изпита силно желание да изтича към него, но вместо това остана на мястото си и го погледна несигурно.

— Ти дойде. — Гласът му прозвуча изненадано.

— Няма да остана дълго — отвърна бързо Хана.

Докато се приближаваше към нея, краката му издаваха жвакащи звуци. Той я хвана за ръцете, но Хана бързо ги отдръпна.

— Това не е редно — каза тя.

— Тогава защо го чувствам така?

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Баща ми ще ме убие, ако разбере, че съм с теб. Няма ли и твоят да реагира по същия начин? Това не е някаква постановка, нали?

— Разбира се, че не е. — Лиъм докосна бузата й. — Баща ми няма представа, че съм тук. Всъщност аз смятах да те питам дали не е постановка. Споделих с теб една голяма тайна, преди да разбера коя си.

— Няма да кажа на никого — промърмори Хана. — Това е твой проблем, не мой. Освен това баща ми не обича да играе мръсно. „Като твоя“, едва не додаде тя, но замълча.

Лиъм изглеждаше облекчен.

— Благодаря ти. Освен това, Хана, на кого му пука за политическата кампания?

Хана изкриви устните си. Изведнъж осъзна, че не знае какво да мисли.

— Не мога да преживея още един ден, без да те видя. — Лиъм зарови пръсти в косата й. — Досега никога не съм се чувствал толкова силно свързан с някого. Не ме интересува чия дъщеря си. Не бих заменил това за нищо.

Сърцето на Хана се размекна и когато Лиъм започна да я целува, тя вече не усещаше леките дъждовни капки по лицето си. Тялото й бавно се притисна към неговото и тя вдиша аромата на меката му коса.

— Да избягаме заедно — прошепна той в ухото й. — Не в Маями. Някъде по-далеч. Къде искаш да отидем?

— Ами… Париж? — прошепна Хана.

— Париж е страхотен. — Лиъм плъзна ръцете си под ризата на Хана. Тя леко подскочи, когато усети студените му длани по гърба си. — Бих могъл да наема апартамент на брега на реката. Няма да се притесняваме от никакви изборни глупости. Просто ще изчезнем.

— Да го направим тогава — реши Хана, погълната от мига.

Лиъм се отдръпна, бръкна в джоба на сакото си и извади мобилния си телефон. Натисна няколко бутона и го притисна към ухото си. Хана се намръщи.

— На кого се обаждаш?

— На пътническия ми агент. — Екранът на телефона светна зелено. — Обзалагам се, че ще успея да уредя места за утрешния полет.

Хана се изкиска, поласкана.

— Всъщност не говорех сериозно.

Лиъм прекъсна позвъняването.

— Само кажи и заминаваме.

— Първо искам да науча всичко за теб — каза Хана. — Например… какво учиш?

— Английска литература — отвърна Лиъм.

— Наистина ли? А не политически науки?

Лиъм отвратено сбърчи лице.

— Политиката не ме интересува.

— А защо номерът на пътническия ти агент е в списъка за бързо набиране?

— Той е стар семеен приятел — отвърна Лиъм.

Хана се запита дали семейство Уилкинсън имат много стари семейни приятели — на които политикът сигурно плащаше.

— Бил ли си в Париж досега?

— Веднъж с нашите и брат ми, когато бях на девет. Занимавахме се с обичайните туристически глупости, а аз исках просто да седна в някое кафене и да наблюдавам хората.

Хана се облегна на влажната каменна стена, без да се интересува от мокрите отпечатъци на дупето й.

— Аз ходих веднъж с нашите в Испания. Те се караха през цялото време, а аз се чувствах нещастна. — Лиъм се засмя, а тя изтръпна. Как можа да го изтърси точно сега? — Това не трябваше да ти го казвам.

— Хей, всичко е наред. — Лиъм докосна ръката й. — Нашите също се караха като полудели. Но сега просто… не си говорят. — На лицето му се появи отнесено изражение и Хана веднага разбра, че той си мисли за проблемите на родителите му. Тя нежно докосна ръката му, без да е сигурна как може да го утеши. Изведнъж вратите на църквата се разтвориха с трясък. Лиъм я хвана за ръката и я придърпа в сенките. Навън изскочиха група тийнейджъри, последвани от позната русокоса жена, облечена със сако, имитация на „Бърбери“, но Хана не можа да се досети коя е.

— Съжалявам — каза Лиъм в ухото й. — Поисках да се срещнем тук, защото мислех, че няма да има жива душа.

От църквата наизлязоха още хора. Изведнъж Хана видя позната глава с кестенява коса и настръхна. Това беше Кейт, хванала ръката на Шон Ейкърд. Той вървеше вдървено, сякаш малко се страхуваше от докосването на Кейт. В ръката си държеше флаер, на който с големи букви беше написано „КЛУБ Д“.

Ето защо фалшивото сако „Бърбери“ й беше познато — това бе Кендис, шефката на клуб „Девственици“, чието парти Хана беше съсипала в опитите си да се събере отново с Шон. Сигурно бяха преместили сбирките си тук. Значи Шон все още беше девственик! Хана умираше от желание да попита Кейт как с била първата й среща с клуб „Д“. Бяха ли се заклели да не се докосват? Шон беше ли й купил вече пръстена с обещание за никакъв секс? Хана несъзнателно се изсмя.

Кейт замръзна и Шон се спря до нея. Тя се огледа.

— Има ли някой тук?

Хана притисна длан към устата си. Лиъм стоеше безмълвно до нея.

— Сигурно е миеща се мечка — рече най-накрая Шон и я поведе към паркинга.

— Познаваш ли я? — прошепна Лиъм, когато двамата се отдалечиха достатъчно.

— Това е доведената ми сестра — отвърна Хана. — Ако ме види с теб, мъртва съм.

Лиъм се вцепени.

— Аз също. Баща ми сигурно ще спре да плаща таксата в „Хайд“. Ще ми вземе колата. Ще ме изрита от вкъщи.

— Значи ставаме двама. — Тя склони глава на рамото му. — Двама бездомници.

— Не мога да се сетя за по-ужасно наказание — рече Лиъм.

Хана наведе глава.

— Това сигурно го казваш на всички момичета.

— Не, не е така. — Той изглеждаше толкова искрен, че Хана се притисна към него и жадно го целуна по устата. Той отвърна на целувката й, след което се прехвърли на бузите, очите, челото й. Ръцете му обгърнаха талията й. Какво като го беше срещнала само няколко дни по-рано? Какво като не беше редно? Какво като семействата им се мразят? Лиъм беше прав: подобна връзка не може да бъде пренебрегната. Тя бе като онези редки комети, които се появяват на няколко хиляди години.

Два часа и милион целувки по-късно Хана се качи в колата си и се отпусна в седалката. Чувстваше се блажена и изтощена. Едва тогава забеляза малката проблясваща зелена светлинка на телефона си. Извади го от джобчето на чантата си и докосна екрана.

Тя вдигна глава и огледа паркинга. Уличните лампи хвърляха идеални златисти кръгове светлина върху тротоара. Вятърът поклащаше изпочупените знаци и при един свой порив запрати една смачкана хартийка от дъвка в тревата. Нямаше никой. С треперещи ръце тя докосна екрана, за да прочете съобщението.