Безпощадно

33. Падналият идол

Емили и Келси профучаха покрай старомодните магазинчета по главната улица, часовниковата кула на „Холис“, покрития мост, луксозния козметичен салон, където Тяхната Али беше завела Емили и приятелките им да си направят кола маска по случай завършването на седми клас. Али се беше опитала да убеди Емили да направи и на триъгълника си, но тя беше отказала.

Келси не говореше, а само шофираше, вперила поглед напред. От време на време тялото й потръпваше в спазми, както правеше Емили, когато се събуждаше от кошмар.

— Всичко наред ли е? — попита колебливо тя.

— Всичко е наред — отвърна Келси. — Никога не е било по-добре! Върхът е! Защо питаш?

Леле. Тя беше избъбрила всичко това за няколко секунди. Емили се облегна назад, усещайки болката от врязалия се в гърдите й предпазен колан.

— Ти се скара със Спенсър заради онова, което се е случило, нали? Как мина? Много ли си разстроена?

Келси пусна волана, обърна се към нея и я потупа по рамото.

— Много си сладка. Винаги ли се притесняваш така за хората, или аз съм нещо специално?

— Ъ-ъ-ъ, ще гледаш ли пътя? — предупреди я Емили, когато колата прекоси жълтата пресечена линия. Друга кола се засили срещу тях, наду клаксона си и сви встрани.

— Надявам се да съм специална. — Келси отново се обърна напред. — Защото ти си специална за мен.

— Добре — отвърна Емили, но продължаваше да се чувства нервна. Къде отиваха? Тя рядко посещаваше тази част от Роузууд. Пред очите им изникна старата разнебитена квакерска църква и малко след нея Келси направи рязък завой. Колата профуча край дървена табела, върху която с разкривени печатни букви беше написано: „Каменоломна Плаващият човек“.

— 3-защо отиваме там? — заекна Емили.

— Била ли си някога тук? — Келси посочи стръмния хълм. — Страхотно е. Не съм идвала от векове. Отпреди да отида в поправителното училище.

Емили надникна през прозореца. Тя също не беше идвала отдавна тук: последния път беше, когато откриха, че Мона Вандерваал е първият А. Мона се канеше да блъсне Спенсър от скалата върху назъбените камънаци отдолу, но сама се плъзна към смъртта си.

— Има и по-интересни места от това, нали знаеш? — попита Емили с разтреперан глас. — От едно място до влаковата линия може да се види цялата Мейн лайн.

— Не, тук ми харесва. — Келси спря на празния паркинг до един голям варел с боклуци. — Хайде, излизай! — Тя изтича от другата страна и издърпа Емили навън. — Трябва да видиш гледката!

— Няма нужда. — Емили освободи ръката си от хватката на Келси. Токовете на обувките й потънаха в мократа трева. — Височините не ми понасят.

— Но тук е толкова красиво, Емили! — Келси махна към ръба на клисурата. Очите й бяха изпъкнали и леко кривогледи, и тя не спираше да потреперва. — Това трябва да го има в списъка ти! Не си живяла истински, докато не си стояла на ръба на пропаст!

След последната дума Кел си леко се изкиска. Емили настръхна. Спомни си предупрежденията на Спенсър. Странното съвпадение на почивките им в Ямайка. Двете ръце, които блъснаха Емили по хълма и Келси, която се появява на върха няколко секунди по-късно. Внезапното й странно поведение.

— Келси, какво става тук? — прошепна Емили.

Келси се разсмя неуравновесено.

— Нищо! Защо питаш такива работи?

— Изглеждаш ми… различна. Все едно си… не знам… пияна или нещо такова.

— Просто съм опиянена от живота! — Келси разпери ръце. — Готова съм да направя нещо голямо! Мислех, че си смела, Емили. Не искаш ли да застанеш на скалата с мен?

Келси изтича до ръба на дерето, оставяйки чантата си отворена на седалката. Лампичките на таблото все още светеха и Емили можеше да види съдържанието й. Най-отгоре стърчеше голямо шише с хапчета. На етикета не се виждаше име.

В главата й се включи аларма. Бавно, без да издаде нито звук, тя потърси телефона в джоба си. Когато го намери, бързо изпрати есемес на Ариа.

После натисна бутона за изпращане и зачака потвърждение, че Ариа е получила съобщението. Но точно тогава Келси се обърна.

— На кого се обаждаш?

— На никого. — Емили пъхна телефона в джоба си.

Келси отпусна ръцете си.

— Не ти се идваше тук, нали? Не искаш да излизаш с мен.

— Разбира се, че искам. Но се тревожа за теб тази вечер. Изглеждаш ми… разстроена. Държиш се странно. Заради това, което ти казах ли е? Трябваше отдавна да ти призная. Съжалявам.

Келси изсумтя.

— И аз трябваше отдавна да призная.

Емили надигна глава.

— Какво имаш предвид?

— И аз съм лъжкиня, също като теб. — Келси се изкиска, приближавайки се към Емили. — Нали знаеш, когато ти казах, че не съм се досещала, че двете със Спенсър сте най-добри приятелки? Или че си преминала през всичко онова с Алисън? Знаех през цялото време, Емили. Просто се преструвах, че не знам.

Емили притисна длан към челото си, опитвайки се да приеме думите й.

— Защо?

— Защото се опитвах да бъда мила. — Вятърът разроши косата на Келси. — А не да те зяпам като някой изрод. Какво е твоето извинение, Емили? Искала ли си да се смееш зад гърба ми? Двете със Спенсър присмивахте ли ми се?

— Разбира се, че не! — извика Емили. — Разбрах за това едва след като се запознахме!

Очите на Келси проблеснаха.

— Криела си всевъзможни тайни в ръкава си, нали? — Тя поклати отвратено глава. — Не мога да повярвам, че си го направила. Ти си ужасен човек, Емили. Ужасен.

Емили притисна ръка към сърцето си и почувства как бие през роклята. Чертите на Келси се бяха променили. Сега тя се взираше в Емили с чиста омраза, същата ненавист, каквато изпитваше към себе си Емили, откакто останките на Табита бяха изхвърлени на брега. Изведнъж всички теории, които Спенсър беше изрекла за това момиче, й се сториха напълно вероятни. Повече от вероятни — точни. Тя се сети за снимката на Табита в телефона на Келси. И за лицето на Табита, когато Ариа я блъсна от покрива. Мекото туп, когато падна на земята. Курортът изглеждаше толкова пуст, сякаш всички гости бяха напуснали острова за през нощта. Но някой ги беше наблюдавал. Келси.

Как не го беше усетила досега? Права ли беше Спенсър? Беше ли заслепена Емили от увлечението си?

Във всеки случай Келси беше права: Емили беше ужасен човек. Най-ужасният човек на света.

— Не исках това да се случи — прошепна тя. — Ти не разбираш.

Келси поклати отвратено глава.

— Но позволи да се случи. И не каза нищо.

Емили покри лицето си с ръце, спомняйки си паметните страници за Табита, опечалените й семейство и приятели.

— Знам. А трябваше. Това е ужасно.

В далечината се чу пропукването на автомобилни думи върху чакъла и Емили се обърна. Над хълма се появи светлина от автомобилни фарове, последвана от субаруто на Ариа.

Тя се беше вкопчила във волана. До нея седеше Хана, която вдигна ръка и посочи Емили.

Емили вдигна ръце над главата си и ги размаха, но Келси я улови за китката.

— Ти идваш с мен. — После я задърпа към ръба на скалата.

— Не! — Емили се опита да се измъкне, но Келси я стисна здраво и я дръпна толкова силно, че отлепи краката й от земята.

— Искам да ти покажа нещо — каза Келси, избутвайки я към клисурата. Глезените на Емили се изкълчиха няколко пъти заради неудобните й обувки. Накрая едната се събу и тя продължи да върви по чорап. По лицето й се стичаха сълзи и тя едва дишаше от страх.

— Толкова съжалявам — изхлипа тя. Гласът й трепереше толкова силно, че думите й едва се чуваха. — Мислех, че сме приятелки. Повече от приятелки.

— Бяхме. — Келси блъсна Емили към купчина камъни. — Но от това мен ще ме заболи повече, отколкото теб.

Двете стигнаха до ръба на каменоломната. По дългото й каменно лице беше пръснат чакъл. Когато Емили погледна надолу, тя видя само дълбока, безкрайна тъмнина. После хвърли един поглед през рамо и зърна Ариа да излиза от колата си.

— Емили! — извика тя. — О, Боже!

Келси побутна Емили по-близо до ръба и Емили изпищя. Келси щеше да направи с нея точно онова, което Мона се опита да направи със Спенсър, което Табита се опита да направи с Хана, което Али се опита да направи с всички тях. Само че този път А. щеше да остане жив, а жертвата му щеше да умре.

— Моля те! — Емили погледна умолително Келси. — Не го прави. Може би първо трябва да поговорим. Да го обсъдим.

— Няма какво да обсъждаме — отвърна Келси с равен глас. — Така трябва да бъде.

— Емили! — изпищя Ариа и хукна към тях.

Но тя се намираше твърде далеч. Ръцете на Келси се вкопчиха в раменете на Емили. Дъхът й изгаряше ухото й. Цялото й тяло като че ли се вдърви, сякаш се приготвяше да блъсне Емили през ръба. Емили затвори очи, осъзнавайки, че това са последните секунди от живота й.

— Моля те — прошепна тя за пореден път.

Тогава Келси изведнъж пусна ръката й. Тя се обърна тъкмо навреме, за да види как Келси се приближава до ръба на пропастта. Тя погледна Емили в очите, но лудият, опасен блясък в тях беше изчезнал. Тя изглеждаше изморена и невероятно тъжна.

— Сбогом — каза Келси с най-тъжния глас, който Емили беше чувала някога. В очите й блеснаха сълзи. Ръцете й трепереха толкова силно, че се удряха в гърдите й. От носа й потече тънка струйка кръв. Тя погледна през ръба и си пое дълбоко дъх.

— Келси! — На Емили й трябваха секунди, за да осъзнае какво ще се случи. — Не скачай!

Келси не й обърна никакво внимание и продължи да се навежда напред, докато единствено пръстите на краката й останаха стъпили на ръба. В пропастта се посипаха камъни.

— Късно е. Писна ми от този гаден живот. — Тя заваляше думите толкова силно, че Емили едва я разбираше. — Писна ми от всичко. — Тя затвори очи и пристъпи в тъмнината.

— Не! — Емили обви ръце около кръста й. Келси се опита да я отблъсне с лакът, но Емили вложи всичката си сила и я дръпна назад. Двете се запрепъваха в тревата. Келси изпъшка и се опита да се освободи. Емили я стисна още по-здраво. Глезенът й отново се усука и тя изведнъж се озова на земята, затисната под тялото на Келси. Болка прониза главата и опашната й кост. Студът на скалите проникна през палтото й и стигна до кожата.

Тя изгуби съзнание за няколко секунди — чуваше единствено хълцане и слаби стъпки. Когато дойде на себе си, над нея се беше надвесила Хана.

— Емили? Емили! О, Господи!

Емили примигна бързо. Келси вече не лежеше върху нея. Тя се огледа трескаво, уплашена, че е скочила в пропастта, но момичето лежеше на няколко крачки от нея, свито на кълбо.

— Добре ли си? — Ариа също се надвеси над Емили.

— Н-не знам — отвърна замаяно тя. И тогава изведнъж си спомни всичко. Страха. Увереността, че ще умре. Как Келси знаеше всичко. По бузите й потекоха сълзи. Тялото й се затресе. Риданията й прозвучаха накъсано и грозно.

Хана и Ариа коленичиха до нея и я прегърнаха силно.

— Всичко е наред — прошепнаха те. — Вече си в безопасност. Обещаваме.

— Хей — разнесе се нечий глас отстрани. Емили отвори очи и забеляза трета фигура да клечи до Келси. — Събудете се.

Емили зяпна от изненада. Това беше Спенсър. Тя се беше усъмнила в нея и я беше предала, но приятелката й отново беше дошла за нея.

— Мацки, погледнете! — Спенсър вдигна глава към тях и отметна рус кичур от лицето си.

После се отмести встрани, за да могат да видят. Гърбът на Келси се беше извил в дъга, главата й беше отметната настрани, ръцете й краката й танцуваха така, сякаш по тях беше пуснат ток. На устните й изби жлъчка. Жилите на шията й изпъкнаха.

— Какво й става? — изпищя Хана.

— Ще се обадя на 911. — Ариа измъкна телефона си.

— Мисля, че е взела свръхдоза. — Спенсър коленичи до главата на Келси. — Сигурно е изпила нещо.

Емили се изправи и отиде със залитане до чантата на Келси, която все още лежеше на седалката в колата й. Вътре имаше шишенце с хапчета, пълно наполовина.

— Това. — Тя го показа на останалите.

Спенсър погледна и кимна с глава.

— „Лесно шест“.

Няколко минути след обаждането на Ариа към тях с вой се приближи линейка. Парамедиците заобиколиха Келси и веднага се заеха с нея, като казаха на момичетата да се отдръпнат назад. Емили притисна ръце към гърдите си, изтръпнала от студ и безчувствена. Ариа наблюдаваше действията на парамедиците, притиснала ръка към устата си. Хана не спираше да поклаща глава и да повтаря:

— О, Боже.

Спенсър изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне.

След известно време шофьорът на линейката, атлетична жена с дълга до раменете кестенява коса, се приближи до момичетата.

— Какво се случи?

— Мисля, че се опита да се самоубие — отвърна Емили със слаб глас. — Предполагам, че е изпила твърде много хапчета… и се канеше да скочи в пропастта.

Парамедикът прегледа Емили за наранявания, но освен няколкото натъртвания и синини тя си беше наред. Мъжете натовариха Келси в линейката и отпътуваха. Емили мълчаливо наблюдаваше как червения буркан се спуска по хълма. Не спираше да се вслушва в сирените, докато звукът не изчезна окончателно.

Настъпи оглушителна тишина. Емили се приближи до Спенсър, която стоеше край огромната клисура. Същата гледка се беше разкрила пред очите й година по-рано, когато Мона се канеше да я убие. Това, че отново се бяха озовали тук, борейки се с А., изобщо не им се струваше като съвпадение.

— Съжалявам — каза тихо Емили. — Не трябваше да се съмнявам в теб.

— Няма нищо — отвърна Спенсър.

— Но аз й казах всичко. — Емили затвори очи. — Казах на Келси какво си направила в „Пен“. Как си я изпратила в поправителното училище.

Спенсър рязко се обърна към нея. По лицето й преминаха различни емоции.

— Така ли?

Емили се намръщи.

— Тя не го ли спомена, докато разговаряше с теб?

Спенсър поклати глава.

— Всичко стана толкова бързо. Двете просто си крещяхме една на друга.

Емили хвана главата си с ръце.

— Толкова съжалявам. Въобще не трябваше да… — Тя замълча, задавена от ридания. Всичко й се струваше сбъркано. — Аз съм ужасна приятелка. Не застанах до теб. — И тя нямаше предвид само този случай.

— Хей, всичко е наред. — Спенсър я докосна по рамото. — Разбирам те. И онова, което направих аз, също беше ужасно. Може би съм си го заслужила, след всичко, което изрекох.

Вятърът нададе вой. Сирените все още се чуваха в далечината. Хана и Ариа тръгнаха по чакъла, мълчаливи и тъжни.

— Келси ще разкаже на всички какво сме причинили на Табита — каза Хана.

— Но никой няма да й повярва — отвърна Спенсър. — Тя е наркоманка. Ще решат, че е халюцинирала.

— Но тя има доказателство — възрази Хана. — Има снимка на Табита мъртва, на брега.

— Каква снимка? — изпищя Емили.

Спенсър извади телефона си, но после сви рамене, променила намеренията си.

— Дълга история. Честно казано, би трябвало да я изтрия. Да се престоря, че никога не съм я получавала. Но дори снимката на Табита не може да докаже, че ние сме го направили. Може дори да направи така, че тя да изглежда виновна. Кой прави снимки на трупове и не съобщава на полицията? Всички ще решат, че тя просто е… луда.

Над главите им прелетя самолет; червените му светлини примигваха. Някъде в клисурата птица нададе продължителен, кънтящ писък. Всички тръгнаха към колата на Ариа, разтърсени, но все пак изпълнени с облекчение. Но изведнъж думите на Келси отекнаха отново в съзнанието на Емили. Ти позволи да се случи. Ти си ужасен човек.

Само защото никой нямаше да повярва на Келси не означаваше, че нищо не се е случило.

Емили наистина беше ужасен човек. И вината й никога нямаше да изчезне.