Безпощадно

14. Спенсър освобождава съзнанието си

Следобед, на следващия ден, който беше сив и студен, Спенсър свали карирания шал, който беше увила около врата си, слезе на тротоара на една странична уличка в Стария Холис и се загледа в старата викторианска къща с множество пристройки, която се издигаше пред нея. Тя намръщено свери адреса с написаното в списъка на клуба по театрално майсторство. Намираше се пред Пурпурната къща, наречена много подходящо така заради лъскавата пурпурна боя, която покриваше всеки сантиметър от фасадата й. Къщата беше истинска институция в Роузууд — когато Спенсър беше в шести клас, тя, Али и останалите обичаха да карат колела по тази улица и да споделят дочутото за собствениците на къщата.

— Някой ми каза, че те никога не се къпят — каза Али. — Мястото е пълно с дървеници.

— Аз пък чух, че организират оргии — додаде Хана. Всички едновременно изрекоха по едно отвратено „пфу“, но тогава на един от прозорците на Пурпурната къща се появи лице и те побързаха да се отдалечат.

Убийца.

Спенсър се спря стреснато пред стълбището. Тя погледна към тихите къщи на улицата, които изглеждаха като необитаеми. Зад двата метални контейнера за отпадъци се плъзна някаква сянка.

Тя потрепери и се сети за последното послание на А. Може би приятелките й не бяха убедени, че Келси е злият изпращач на есемеси, но това бе най-логичният отговор. Спенсър беше съсипала живота на Келси. И сега трябваше да я спре, преди Келси да съсипе нейния — и на приятелките й.

През лятото двете бързо се сприятелиха. Келси й беше признала, че след като родителите й се бяха развели, тя го беше приела много тежко и беше попаднала в група щури момичета. Беше започнала да пуши трева, а след това и да я продава. По време на едно претърсване на гардеробчетата в училище охраната беше намерила скътаната дрога. Единствената причина да не я изключат от „Света Агнес“ беше, че наскоро баща й беше направил голямо дарение на училището, но родителите й я заплашиха, че ако отново прекрачи чертата, ще я изпратят в едно свръхстрого католическо училище в Канада.

— Реших да променя нещата — каза Келси една нощ, докато двете със Спенсър лежаха заедно на леглото й, след като бяха стояли до късно да учат. — Нашите отказаха да поемат разходите, защото според тях това щяло да е чиста загуба на време след всички проблеми, в които се бях забъркала, но неочаквано се появи някаква благотворителна организация, за която изобщо не бях чувала, която ми даде стипендия за програмата в „Пен“. Искам да покажа на родителите ми, че я заслужавам.

В замяна Спенсър й разказа за своите проблеми — е, поне някои от тях. Как А. я беше тормозил, например. Как открадна есето на сестра си и го представи за свое. Как непрекъснато искаше да бъде най-добрата. И двете бяха идеалните кандидати за „Лесно шест“. В началото хапчетата нямаха особен ефект, освен да ги държат будни дори когато учеха по цяла нощ. Но с времето и двете започнаха да усещат, когато пропускаха да ги вземат.

— Не мога да си държа очите отворени — казваше Спенсър по време на лекция.

— Чувствам се като зомби — проплакваше Келси.

Двете гледаха как Финиъс, който седеше в другия край на залата, крадешком пъхва поредното хапче под езика си. Щом той ги вземаше без проблем, сигурно и те можеха да го правят.

Наблизо мина кола с гърмящ ауспух и откъсна Спенсър от мислите й. Тя се изпъна и с гордо вдигната глава се изкачи по стъпалата към къщата на Бо, огледа се в стъклото на страничния прозорец — беше облякла тесни дънки, мек кашмирен пуловер и високи ботуши, които според нея бяха доста сладки, но не чак толкова, че да оставят у Бо впечатление, че иска да го впечатли — и натисна звънеца.

Никой не отговори. Тя позвъни отново. Никаква реакция.

— Ехо? — извика нетърпеливо Спенсър и почука силно по вратата.

Най-накрая вътре светна лампа и Бо се появи на прозореца. После побърза да отвори вратата. Очите му бяха сънени, тъмната коса разрошена, и беше гол до кръста. Спенсър едва не глътна дъвката си. Как беше успял да скрие тези мускули?

— Извинявай — каза мързеливо Бо. — Медитирах.

— Разбира се — промърмори Спенсър, опитвайки се да не зяпа стегнатото му, мускулесто тяло. Усещането беше същото като онзи път, когато двете с Ариа се бяха записали в курса по живопис в „Холис“, където рисуваха голи модели-мъже. Те изглеждаха равнодушни, но Спенсър едва се удържаше да не се разхили.

Тя влезе във фоайето и забеляза, че отвътре Пурпурната къща изглежда също толкова разхвърляна, както и отвън. Стените в коридора бяха покрити с еклектична смесица от ръчно ушити гоблени, картини с маслени бои и метални табели, рекламиращи марки цигари и отдавна несъществуващи заведения. Голямата дневна беше обзаведена с износени модерни мебели от средата на века, а по-голямата част от трапезарията беше заета от груба яворова маса, отрупана с книги с твърди корици във всякакви форми и размери. На края на коридора беше проснато килимче за йога, от уредбата се носеше успокояваща мелодия на арфа, а на малка масичка стоеше малко кадило със запалена ароматна пръчка.

— Значи вашите живеят тук под наем? — попита Спенсър.

Бо отиде до килимчето, грабна захвърлената на пода бяла тениска и я нахлузи през главата. Спенсър почувства едновременно облекчение и странно разочарование, че той се е облякъл.

— Не, притежаваме я вече двайсет години. Родителите ми я даваха под наем на разни професори, но после баща ми започна работа във Филаделфия и тогава решихме пак да се нанесем в нея.

— Вашите ли я боядисаха в пурпурно?

Бо се ухили.

— Да, през седемдесетте. Така всички са знаели къде се провеждат оргиите.

— О, да, чух нещо за това. — Спенсър се опита да прозвучи равнодушно.

Бо изсумтя.

— Шегувам се. И двамата са били професори по литература в „Холис“. Представата им за забавление е да четат „Кентърбърийски разкази“ на староанглийски. Но съм чувал всички слухове. — Той я погледна многозначително. — Хората в Роузууд обичат да сплетничат, нали? Подочух някои неща и за теб, малка сладка лъжкиньо.

Спенсър се извърна настрани и се престори на очарована от фолклорната скулптурка на голям черен петел. Макар че всички в града — в страната, всъщност — бяха чували за преживяванията им с Истинската Али, тя беше изненадана, че човек като Бо им беше обърнал внимание.

— По-голямата част от тях не са истина — рече тихо Спенсър.

— Естествено, че не са. — Бо се приближи към нея. — Но усещането е гадно, нали? Всички те обсъждат. Всички те гледат.

— Наистина е гадно — каза тя, изненадана, че Бо беше успял много точно да опише мъката й.

Когато се обърна към него, установи, че той я гледа със загадъчно изражение. Сякаш се опитваше да запамети всеки сантиметър от лицето й. Спенсър отвърна на погледа му. Досега не беше забелязала колко са зелени очите му. Нито пък сладката малка трапчинка на лявата му буза.

— Ами, хм… ще започваме ли? — попита тя след няколко неловки секунди.

Бо откъсна очи от нейните, отиде в стаята и се настани на коженото кресло.

— Разбира се. Щом искаш.

Спенсър усети как я жегва раздразнение.

— Ти ми каза да дойда, за да ме обучиш. Ами… обучавай ме.

Бо се облегна назад и подпря брадичката си с ръка.

— Така, според мен проблемът ти е, че не разбираш лейди Макбет, Ти си просто една гимназистка, която научава наизуст репликите си.

Спенсър изпъна раздразнено гърба си.

— Естествено, че я разбирам. Тя е решителна. Тя е амбициозна. Заема се с неща, които не са й по силите, а след това я залива вина заради стореното.

— Къде го прочете това, в учебника? — Бо се намръщи. — Познаването на фактите не означава разбиране на героя. Трябва да преживееш същото като нея и наистина да я почувстваш. Това е Методът на театралната истина.

Спенсър потисна смеха си.

— Това са глупости.

Очите на Бо заблестяха.

— Може би те е страх да се пробваш. Методът може да освободи някои вътрешни демони.

— Не ме е страх. — Спенсър скръсти ръце на гърдите си.

Бо се надигна от стола и се приближи до нея.

— Добре, значи не те е страх. Но го правиш, за да изкараш шестица, нали? А не защото театърът те интересува. Не защото си загрижена за целостта на пиесата.

Спенсър усети как се изчервява.

— Знаеш ли какво, нямам нужда от това.

Тя се завъртя и тръгна към изхода. Арогантен негодник.

— Почакай. — Бо я хвана за ръката и я завъртя към себе си. — Предизвиквам те. Според мен ти си добра, по-добра, отколкото осъзнаваш. Но освен това мисля, че можеш да преминеш и в следващото ниво.

Остра миризма на сандалово дърво погъделичка обонянието й. Спенсър погледна към големите му, топли пръсти, които бяха стиснали здраво нейните.

— Т-ти смяташ, че съм добра? — едва прошепна тя.

— Мисля, че си много добра — каза Бо с изненадващо нежен глас. — Но първо трябва да се освободиш от доста неща.

— Какви?

— Трябва да се превърнеш в лейди Макбет. Да откриеш онова специално място в себе си, за да разбереш мотивите й. Да почувстваш онова, което чувства тя. Да осъзнаеш какво би направила ти, ако се озовеш в нейното положение.

— Защо е важно какво бих направила аз? — възрази Спенсър. — Тя е героиня, измислена от Шекспир. Репликите й са написани на страницата. Тя помага в убийството на краля и седи тихомълком встрани, докато съпругът й избива всички, които застават на пътя му. След това откача.

— Добре, ти не би ли откачила, ако убиеш някого и пазиш ужасни тайни в себе си?

Спенсър погледна встрани и усети как на гърлото й засяда буца. Това далеч не беше отпускащо.

— Разбира се. Но никога не бих го направила.

Бо въздъхна.

— Приемаш нещата твърде буквално. Ти не си Спенсър Хейстингс, добро момиче, отличничка, любимка на учителите. Ти си убедила съпруга си да убие невинен човек. Ако не си била ти, тази мисъл може никога да не му мине през главата. Какво е усещането да си отговорна за толкова ужаси?

Спенсър улови една скъсана нишка на кашмирения си пуловер, смутена от изпитателния поглед на Бо.

— А ти как успяваш да се слееш с Макбет? Къде е специалното място, в което се оттегляш?

Бо отмести поглед.

— Няма значение.

Спенсър сложи ръце на хълбоците си.

Бо сви устни.

— Добре. Ако искаш да знаеш, като малък много ме биеха. — Гласът му изтъня. — Мислех твърде много как да си отмъстя. Там отивам. Мисля за… тях.

Спенсър отпусна ръцете си. Думите му увиснаха тежко във въздуха.

— Искаш ли да поговорим за това?

Бо сви рамене.

— Бяха едни задници от осми клас. Толкова исках да си отмъстя. Не е същото като амбицията на Макбет, но ми дава подходящото настроение.

Той прекоси всекидневната и започна да върти големия глобус. Раменете му се прегърбиха, главата увисна и той изглеждаше почти уязвим. Спенсър се размърда смутено.

— Ужасно съжалявам за това.

Устните на Бо се разтеглиха в крива усмивка.

— Предполагам, че двамата с теб имаме нещо общо, а? И ти си била тормозена.

Спенсър се намръщи. Никога не беше мислила за действията на А. като за тормоз, но и не беше нещо по-различно. И сега, като се замислеше, Тяхната Али също ги беше тормозила… макар да бе най-добрата им приятелка.

Тя вдигна глава и с изненада установи, че Бо отново я гледа. Двамата не свалиха погледи няколко продължителни секунди. И тогава, с едно неуловимо движение, Бо се озова до нея и я придърпа към себе си. Дъхът му ухаеше на мента. Спенсър беше сигурна, че ще последва целувка. И още по-странното бе, че тя копнееше за нея.

Лицето му се озова изкушаващо близо до нейното. Той плъзна ръце по гърба й, пръстите му се заровиха в косата й и тя потръпна от удоволствие. Но точно тогава той се отдръпна от нея.

— Това е един от начините да освободиш съзнанието си — каза тихо той. — Хайде сега. Чака ни работа.

Обърна се и излезе в коридора. Спенсър го проследи с поглед. Кожата й беше влажна, чувствата — объркани. Може би беше успяла да се освободи за миг, но едва ли щеше да успее да го направи по нужния начин, за да се свърже с лейди Макбет. Това би означавало да се изправи очи в очи с онова, което бе причинила на Табита. Да се изправи срещу вината си.

И изведнъж се запита в какво, за Бога, се забърква.