Безпощадно

4. Хана Мерин, кампаниен стратег

В четвъртък вечерта, докато слънцето се скриваше зад дърветата и оцветяваше небето в ярко оранжево, Хана Мерин притисна айфона към ухото си и зачака да чуе пиукането след съобщението на гласовата поща.

— Майк, пак съм аз. Ще вдигнеш ли някога? Колко пъти трябва да ти казвам, че съжалявам?

Тя натисна бутона за край на разговора. През последните две седмици му беше оставила шестнайсет съобщения на гласовата поща, беше изпратила единайсет есемеса, тонове постинги в Туитър и цял куп имейли, но бившето й гадже Майк Монтгомъри не отвърна на нито едно от тях. Тя беше наясно, че е действала прибързано, когато скъса с него, след като я предупреди за онзи гнусен фотограф Патрик Лейк, който убеждаваше Хана, че може да я направи модел в Ню Йорк. Но откъде би могла да знае, че Патрик ще й направи компрометиращи снимки и ще заплаши да ги качи в интернет, ако тя не му плати?

Майк й липсваше. Липсваше й как двамата заедно гледаха „Американски идол“ и се подиграваха на певците. Беше чула, че е приел малка роля в училищното представление на „Макбет“. Докато бяха заедно, те се съветваха помежду си, преди да се включат в разни мероприятия — Хана със сигурност би била против участието му в пиесата.

Майк обаче особено много й липсваше предвид случилото се с А. и Табита. Хана в никакъв случай не би му признала какво са направили, но точно в този момент присъствието на някой, който я обича, щеше да й помогне много. Вместо това тя се чувстваше самотна и изплашена. Толкова й се искаше да повярва, че онова, което бяха причинили на Табита, е било при самозащита. Бяха си помислили, че Табита е Истинската Али, решена на всяка цена да ги убие.

Но колкото и да се стараеше да го оправдае, всичко се свеждаше до ужасяващия факт, че бяха убили невинно момиче. Всички бяха виновни. И го знаеха. Както го знаеше и А.

Хана слезе от своята тойота приус и се огледа. Покрай кръглата подходна алея към новата шестстайна къща на баща й в Честърбридж, който се намираше през два града от Роузууд, бяха насадени млади фиданки, леко привързани с въженца. Бели гръцки колони поддържаха покрития вход, големият шадраван в предния двор спокойно бълбукаше, а от двете страни на портала бяха подредени идеално подстригани храсти с формата на обърнати надолу с главата фунийки със сладолед. Подобно грамадно жилище като че ли беше прекалено голямо за тримата души, които живееха в него — баща й, новата му съпруга Изабел и дъщеря й Кейт — но наистина изглеждаше подходящ дом за човек, който се кандидатира за сенатор. Кампанията на господин Мерин беше започнала няколко седмици по-рано и той имаше големи шансове да спечели. Стига, разбира се, А. да не издрънка тайната на Хана за Табита.

Хана позвъни на звънеца и Изабел отвори вратата почти веднага. Тя беше облечена в син кашмирен пуловер, черна права пола и обувки с ниски токчета. Идеалната старомодна съпруга на един бъдещ сенатор.

— Здравей, Хана. — Изражението на лицето й подсказваше, че не одобрява бохо-роклята на Хана и сивите й велурени боти. — Всички са се събрали в кабинета на Том.

Хана тръгна по коридора, по чиито стени висяха поставени в сребърни рамки фотографии от сватбата на Изабел и баща й. Тя се намръщи, когато видя своя снимка, на която беше облечена с възможно най-грозната шаферска рокля, която Изабел можеше да избере: ментовозелен, влачещ се по пода парцал, който правеше ханша й да изглежда огромен, а кожата й — болнава. Тя хвана снимката и я закачи наобратно, с лице към стената.

Баща й и екипът, отговарящ за изборната му кампания, бяха насядали около ореховото бюро в кабинета му. Доведената й сестра Кейт беше кацнала на викторианския диван и си играеше с айфона. Когато видя Хана, очите на господин Марин грейнаха.

— Ето я и нея!

Хана се усмихна. Няколко седмици по-рано, когато консултантите на кампанията му казаха, че тя е приемана добре от избирателите, Хана изведнъж стана любимата дъщеря на татко.

Изабел се шмугна в стаята след Хана и затвори вратата зад себе си.

— Ето защо ви събрах тук. — Господин Мерин разпиля по масата няколко флаера и снимки на уебстраници. На тях се виждаха заглавия като „Истината за Том Мерин“, „Не вярвайте на лъжите“ и „Това не е човекът, на когото можете да се доверите“. — Всичко това е платено от комитета на Тъкър Уилкинсън — обясни господин Мерин.

Хана цъкна с език. Тъкър Уилкинсън беше най-големият съперник на баща й за партийната номинация. Той беше щатски сенатор от години и разполагаше с огромен фонд за кампанията си, както и с приятели на високи постове. Тя погледна към снимката му и се намръщи. Тъкър Уилкинсън беше висок, привлекателен, тъмнокос мъж, който леко приличаше на Хю Джакмън. На устните му играеше леко изнервящата усмивка на ултра бял политик, който усилено се опитва да внуши „Вярвайте ми!“.

Сам, един от по-възрастните помощници, който имаше леко сънливи очи и предпочиташе да носи папионки, поклати глава.

— Чух, че Уилкинсън подкупил един от членовете на приемната комисия в „Харвард“, за да приемат в университета най-големия му син въпреки ниските му оценки.

Винсънт, който поддържаше уебстраницата на господин Мерин, лапна една дъвка, преди да заговори:

— Освен това по време на предизборните кампании прави всичко възможно, за да изкара наяве кирливите ризи на опонентите си.

— За щастие, не е намерил нищо за нас. — Господин Мерин огледа екипа си. — И няма и да намери — освен ако няма нещо, което би трябвало да знам. Постъпката на Джеремая беше истински шок за мен. Не искам да имам и други слаби места.

Хана трепна, когато баща й спомена Джеремая, помощника му, който наскоро беше уволнен заради кражбата на десет хиляди долара от парите за дребни разходи. Работата беше там, че не Джеремая бе откраднал парите… а Хана. Но тя бе принудена да го направи. Само така можеше да накара Патрик да си мълчи за снимките, които беше направил.

Телефонът на Кейт иззвъня. Тя погледна екрана и се изкиска.

— Кейт? — В гласа на господин Мерин се усети раздразнение. — Би ли изключила това?

— Извинявай. — Кейт обърна айфона си с екрана надолу и впери поглед в Хана. — Шон ми изпрати ужасно смешен есемес.

Хана настръхна вътрешно, но се опита да запази спокойствие. Кейт ходеше отскоро с бившето й гадже Шон Ейкърд. Той ни най-малко не й липсваше, но Хана се почувства засегната от това, че е избрал да излиза с момичето, което тя мразеше най-много на света.

Господин Мерин събра материалите в спретната купчинка.

— Така. Някой иска ли да си признае нещо?

Хана усети как стомахът й се свива. Дали хората на Уилкинсън щяха да разберат за Табита? Тя погледна през прозореца. По пътя бавно премина кола. Хана присви очи и се вгледа в дърветата, които служеха като преграда между двора на баща й и съседите. За части от секундата й се стори, че между тях се стрелна някаква сянка.

Телефонът й избипка.

Тя го извади от чантата си и изключи звука, но след като се увери, че баща й не я гледа, погледна към екрана. Когато видя, че е получила есемес от непознат номер, изтръпна. Натисна бутона за прочитане.

Хана се напрегна, за да запази каменно изражение на лицето си. Кой ли й причиняваше това? Как би могъл А. да знае къде се намира Хана в този момент? Тя погледна към Кейт — нали доведената й сестра си играеше с телефона допреди няколко секунди. Кейт я изгледа раздразнено.

Хана затвори очи и започна да прехвърля през ума си останалите възможности за това кой би могъл да е А. В началото Истинската Али й се струваше много реална възможност. Сигурно беше оцеляла по някакъв начин в пожара и падането от гарвановото гнездо и се беше върнала да ги тормози. Но след като Хана вече знаеше, че момичето, което бяха убили, е Табита, тя осъзна колко налудничава е мисълта, че Али е успяла да се измъкне от къщата в Поконос. Но кого още бяха наранили? Кой беше станал свидетел на случилото се в Ямайка и кашата, която Хана бе забъркала с Патрик, и Бог знае още какво?

— Хана?

Тя вдигна замаяно очи. Всички бяха станали и излизаха от стаята. Баща й се беше надвесил над нея със загрижено лице.

— Добре ли си? Изглеждаш ми малко… бледа.

Хана погледна към отворената врата. Кейт и Изабел се отдалечаваха към кухнята. Останалите от екипа бяха изчезнали.

— Всъщност можеш ли да ми отделиш минутка? — попита Хана.

— Разбира се. Какво има?

Хана си прочисти гърлото. Тя никога не би разказала на баща си за Табита, но имаше едно нещо, за което би могла да си признае, преди А. да го е разгласил.

— Ами става въпрос за това, което каза преди малко — че трябвало да ти разкрием грозните си тайни.

Между веждите на господин Мерин се оформи бръчка.

— Да…

— Ами… мисля, че трябва да ти кажа нещо.

Хана се обърна с гръб към него и му разказа цялата история. За Патрик. Как е била сигурна, че той наистина вярва в нея. Как гадно се усмихвал, когато й показвал разголените снимки.

— Наистина се уплаших, че ще ги публикува в интернет — каза тя и погледна към купчината навити рекламни постери в ъгъла. — Притесних се, че ще те съсипе. Затова взех парите от сейфа. Не знаех какво друго да направя. Не исках да унищожа кампанията ти.

След като завърши, в стаята настъпи тягостна тишина. Клетъчният телефон на господин Мерин изпиука, но той не отиде да провери какво има. Хана не смееше да го погледне. Чувстваше се изпълнена със срам и ненавист към себе си. Това бе дори още по-зле от онзи път, когато Тяхната Али беше хванала Хана да повръща след обилен гуляй в къщата на баща й в Анаполис.

Изведнъж болката я връхлетя. Тя изхлипа жално. Раменете й се разтресоха. След миг чу баща си да въздъхва.

— Хей. — Той сложи ръка на рамото й. — Хана. Не плачи. Всичко е наред.

— Не, не е — избъбри тя. — Съсипах всичко. И сега ти пак ме мразиш.

— Пак ли? — Господин Мерин се отдръпна назад и се намръщи. — Никога не съм те мразил.

Хана шумно подсмръкна и вдигна поглед към него. Да бе, да. Баща й вирна брадичка.

— Искам да кажа, че съм изненадан. И леко шокиран. Но беше много смело от твоя страна да си признаеш нещо, с което не се гордееш. Само че защо изобщо си отишла в апартамента на някакъв си непознат, който да те снима? И защо не дойде при мен, когато това се случи?

Хана наведе глава.

— Не исках да те притеснявам.

Баща й я погледна умолително.

— Но аз можех да направя нещо. Можех да сложа край на това. Трябва да знаеш, че когато имаш проблеми, винаги можеш да дойдеш при мен.

Хана рязко се изсмя.

— Всъщност, татко, не мога — изтърси тя. — Така е от години. — Баща й трепна и Хана клюмна. — Съжалявам. Не исках да прозвучи така. Имах предвид, че…

Той вдигна ръка, за да пресече думите й.

— Напротив, мисля, че точно така искаше да прозвучи. Но аз опитах, Хана… Не забравяй, че години наред ти отказваше да разговаряш с мен. Според теб аз как се чувствах тогава?

Очите на Хана се разшириха. Доста дълго време, докато баща й живееше в Анаполис, тя не отговаряше на обажданията му, преструвайки се на заета. А всъщност не искаше да слуша за Кейт и за това колко по-прекрасна е тя в сравнение с грубоватата, грозна, дебела Хана. Двамата всъщност никога не бяха разговаряли за това. Хана дори не смяташе, че баща й го е забелязал.

— Съжалявам — промърмори тя.

— Ами и аз съжалявам — рече пресипнало баща й.

Сълзите рукнаха по бузите й. Миг по-късно баща й вече я беше прегърнал и нежно потъркваше ръката й. Най-накрая тя избърса очите си и го погледна.

— Искаш ли да се обадя на Джеремая? Мога да му се помоля да се върне. Да оправя кашата, която забърках. — Тя можеше само да си представя самодоволната усмивка на лицето на Джеремая, когато му каже тези думи.

Господин Мерин поклати глава.

— Всъщност Джеремая вече работи за Тъкър Уилкинсън.

Хана ахна.

— Шегуваш се!

— Ще ми се да беше така. Изглежда, наистина не може да му се вярва. — Господин Мерин грабна от бюрото си тетрадката с щампа „Том Мерин за сенатор“. — Искам да ми кажеш всичко възможно за този тип Патрик. Имейли, телефони, всичко, за което се сетиш. Онова, което ти е причинил, е извратено, Хана. Трябва да го намерим и да го накараме да си плати.

Хана провери в телефона си и му даде всичко, с което разполагаше.

— Ами парите, които откраднах? Искаш ли да ти ги върна по някакъв начин?

Господин Мерин завъртя химикалката между пръстите си.

— Просто искам да работиш двойно по-упорито в кампанията ми. И без това днес смятах да те помоля за това — имаме нужда от човек, който да привлича гласовете на младите. Кейт вече е с нас. А ти?

— Не трябва ли да плащаш на екипа си да върши това?

— Разбира се, че трябва. Но аз искам и вие двете да участвате.

Хана натисна отвътре бузата си с език. Последното нещо, което искаше, бе да участва в някаква комисия заедно с перфектната Кейт, но нямаше никакво намерение да отказва на баща си — поне не сега.

— Добре.

— Не знам по какъв начин да достигна до младите хора — каза господин Мерин. — Предполагам, че вие двете ще имате някакви идеи.

Хана се замисли за миг.

— Имаш ли профил в Туитър?

— Да, но не мога съвсем да го разбера този Туитър. — Господин Мерин я погледна смутено. — Трябва ли да каниш хората да ти бъдат приятели, както във Фейсбук?

— Хората просто те следват. Ако искаш, аз ще се заема с профила ти в Туитър. Какво ще кажеш да го използваме, за да организираме флашмоб?

Господин Мерин се намръщи.

— Нали преди няколко години точно един флашмоб доведе до бунтовете във Филаделфия?

— Това ще бъде контролиран флашмоб — каза Хана с тънка усмивка. — Бихме могли да се свържем с всички в местните университети като „Холис“ или „Хайд“ и да ги съберем на импровизиран митинг. Може да наемем и група. Колкото по-готино звучи, толкова повече младежи ще дойдат, дори и да не знаят за какво става въпрос. Ти можеш да се появиш и да изнесеш реч, а ние ще пуснем наши хора в тълпата, които могат да ги регистрират да гласуват.

Господин Мерин вирна глава. Очите му проблеснаха по същия начин, както някога, когато се канеше да каже „да“ на молбите на Хана да идат в „Хършли парк“.

— Защо да не опитаме — каза най-накрая той. — Мисля, че трябва да започнем с колежа „Хайд“ — той е по-малък и се намира по-близо до Филаделфия. Можеш ли да организираш мероприятието?

— Разбира се — отвърна Хана.

Господин Мерин се наведе напред и я хвана за ръката.

— Видя ли? Тези неща ти идват отвътре. А относно онова, което каза по-рано, за… за това как нещата между нас са се променили. — Гласът му беше мек и колеблив, усещаше се нервна нотка. — Аз не искам да е така.

— Нито пък аз — изсумтя Хана. — Но не знам какво да направя по въпроса.

Господин Мерин се замисли за миг.

— Защо не останеш тук за няколко нощи?

Хана го погледна.

— Какво?

— Новата къща е толкова голяма. Има спалня за теб, която винаги ще е на разположение. — Той завъртя сребърния химикал между пръстите си. — Липсваш ми, Хан. Свикнал съм да си около мен.

Хана се усмихна свенливо, страхувайки се, че всеки момент ще заплаче отново. Тя не искаше отново да живее с Кейт, но отношенията с баща й като че ли се бяха променили. Може би този път животът с него щеше да е по-различен. И биха могли да започнат отначало.

— Добре — рече срамежливо тя. — Предполагам, че следващата седмица бих могла да остана тук няколко дни.

— Страхотно! — Господин Мерин изглеждаше въодушевен. — Когато поискаш. — След това лицето му отново стана сериозно. — Значи това е всичко? Нищо друго ли не искаш да ми кажеш?

Лицето на Табита проблесна в съзнанието й като светкавица, но Хана затвори очи и го прогони.

— Не, разбира се.

Той й се усмихна и леко стисна ръката й.

— Добро момиче.

Хана стана, целуна баща си и излезе. Това мина далеч по-добре, отколкото бе планирала. Може би дори много по-добре, отколкото бе планирал А. Но след като излезе през входната врата, тя забеляза нещо да стърчи изпод предната й гума. Беше смачкан рекламен флаер на „Малка сладка убийца“, телевизионния полудокументален филм, който бе излъчен в нощта, когато се разнесе и новината за Табита.

Очите на Али бяха призрачно сини, а жестоката й усмивка изглеждаше жива, сякаш всеки момент момичето щеше да изскочи от хартията. В ушите на Хана прозвуча слабо кискане. Тя рязко се завъртя и огледа тихата улица. Наоколо не се виждаше никой, но въпреки това Хана усещаше, че някой я наблюдава. Че знае всичките й тайни. И е готов да говори.