Безпощадно

25. „Но стой, каква е тази светлина, която от прозореца изгрява?“

Хана отвори очи. На екрана на електронния часовник грееха в червено цифрите 2:14. На стената висеше голям плаката на групата „Бийч хаус“, а прозорците бяха покрити със спуснати щори. Това не беше никоя от спалните й. Къде се намираше, по дяволите?

Когато седна в леглото, пружината му изскърца. В огледалото на отсрещната страна се отрази бледата светлина от коридора. На вратата на гардероба висеше украсена с мъниста завеса. На абажура се полюляваше освежител за въздух във формата на четирилистна детелина. Върху бюрото Хана забеляза снимка на момиче с червена коса в сребърна рамка. До нея бяха струпани учебници.

Хана рязко си пое дъх. Това беше стаята на Келси в университетското общежитие — тя си спомняше някои подробности от миналото лято, когато се беше промъкнала вътре. Но сега се намираше тук… и защо?

Една ръка докосна рамото й. Хана рязко се обърна и едва не изкрещя. Точно зад нея стоеше познато русокосо момиче със сърцевидно личице и запомняща се усмивка. Истинската Али. Тя беше облечена със синя оксфордска риза и бял блейзър, който носеше в деня, когато семейство Дилорентис бяха обявили завръщането си в Роузууд.

— Да не искаш да подхвърлиш нещо? — подигра й се Али, цупейки устни.

— Разбира се, че не! — Хана скри шишенцето с хапчета зад гърба си. — А ти какво правиш тук? Нали трябва да си…

— Мъртва? — Али покри устата си с длан и се изкиска. — Ти знаеш, че не е така, нали, Хана? — След което се спусна към нея с протегнати ръце.

Хана се изправи рязко в леглото, дишайки тежко. Тя погали с ръка хладните чаршафи и зачака пулсът й да се успокои. Отново се намираше в малката спалня в къщата на баща й. Радиаторът тихо съскаше в ъгъла. Вратата й беше затворена, а по телевизора вървеше късното повторение на „Последният ергенски запой“.

Но присъствието на Али се усещаше силно. Дори можеше да се подуши ваниловия й сапун.

Бз-з-з. Хана извърна глава. Айфонът й проблесна и на екрана се появи съобщение от Лиъм.

Тя предпазливо се измъкна от леглото и отиде на пръсти до вратата, която водеше към балкончето на Жулиета. Дот се надигна от кучешкото си креватче и я последва. Бравата леко изскърца, когато я натисна. В стаята нахлу студен въздух, носещ със себе си смразяващия мирис на зима.

— Па!

Хана изпищя. Дот кратко излая.

— Леле! — Лиъм сграбчи Хана за раменете. — Спокойно! Аз съм!

— Изплаши ме! — извика Хана. Дот залая истерично.

— Ш-ш-шт. — Лиъм се наведе и погали кучето. — Това трябваше да е тайна среща, а не купон за всички съседи!

Хана погледна Лиъм. Той беше облякъл анорак „Джей Крю“, тъмни дънки и туристически боти. Тя погледна от балкона.

— Как разбра къде живея? И как успя да се качиш тук?

— Потърсих те в Гугъл — отвърна Лиъм. — И… се изкатерих. — Той посочи дървената рамка за увивни растения, която покриваше едната стена на къщата.

— Не можеш да идваш тук — прошепна Хана. — Баща ми е на долния етаж. И мисля, че доведената ми сестра ни е усетила!

Лиъм прибра кичур коса зад ухото на Хана.

— Помислих си, че мога да ти дойда на гости с преспиване.

— Да не си полудял? — Хана погледна към затворената врата на стаята си, почти очаквайки да види Кейт да наднича през вратата — или още по-лошо, да се появят баща й и Изабел. Какво щеше да прави с Лиъм тогава? Да го блъсне от балкона? Да го скрие под леглото?

Лиъм я хвана за ръцете.

— Кажи ми, че съм ти липсвал.

Хана впери поглед в бледите си крака, които се подаваха от крачолите на пижамата й, след което погледна към плюшения Корнелиус Максимилиан, който лежеше на леглото. Ако позволеше на Лиъм да остане, щеше да изгуби всичко. Но когато погледна топлите му, меки очи, дяволитата усмивка и очарователната трапчинка на дясната буза, сърцето й се разтопи.

Без да каже нито дума, Хана го придърпа в спалнята. Двамата се стовариха в леглото. Ръцете му я галеха по цялото тяло, а устните му изпиваха кожата й. Тя усети как засмуква шията й; сигурно щеше да остане червена следа, но това не я интересуваше. След миг той се отпусна на леглото и я погледна.

— Толкова ми е добре с теб; мисля, че мога да споделя всичко и ти няма да ме осъждаш. Никое момиче не ме е карало да се чувствам така.

— И аз изпитвам същото към теб — прошепна Хана. — Невероятно е.

— Вълшебно — отвърна той. — Досега не вярвах в съществуването на сродни души, но вече мисля по съвсем различен начин.

Хана подпря брадичка на ръката си.

— Кажи ми нещо, което не си казвал на никой друг.

— Все едно признанието, че ме е страх от паяци, не е достатъчно? — Лиъм легна по гръб. Минаха няколко секунди, преди да заговори отново. — Когато бях малък, си имах въображаем приятел. Той беше вампир.

Хана сбърчи нос.

— Наистина ли?

— Аха. Казваше се Франк и приличаше на Дракула. Спеше в гардероба ми, с главата надолу, като прилеп. Карах майка ми да слага чиния за него на масата.

Хана се изкиска тихичко.

— Защо точно вампир?

Лиъм сви рамене.

— Не знам. Изглеждаше ми яко. Исках Франк да ми е баща, вместо истинския ми баща. С него не се разбирахме особено. — Той погледна смутено Хана. — И все още е така.

Хана се размърда; не искаше да говорят за бащата на Лиъм.

— Аз също имах много въображаеми приятели. Всъщност двамата с баща ми ги измислихме заедно. Като един голям бухал на име Хортензия, който идваше да ме пази, докато спя — страхувах се от тъмното, страхувах се да бъда сама. Когато бях в четвърти клас и нямах истински приятели, баща ми рисуваше картинки на Хортензия върху пликовете ми с обяда. Много беше мило. — Тя затвори очи и си представи грубите, недодялани рисунки на баща й върху кафявата хартия. Беше ги събирала в училищната си папка и когато се чувстваше особено самотна, си ги разглеждаше. Но после, в пети клас, рисунките изведнъж секнаха. Горе-долу по същото време, когато родителите й започнаха да се карат.

— Страхотно е, че баща ти е до теб — каза тихо Лиъм.

Хана изсумтя.

— Всъщност беше.

— Какво се случи?

Дот тихо похъркваше в ъгъла, заспал отново дълбоко. Под вратата се забелязваше тясната жълта ивица светлина. Хана си представи баща си в голямото му легло заедно с Изабел. Представи си Кейт в нейното легло в съседната до тях стая, заспала с маска на очите. Бащата на Хана беше казал, че на техния стаж няма спални за гости, но когато Хана мина по коридора, забеляза, че до тяхната спалня има още една стая, пълна с принадлежностите за плетене на Изабел. Защо не беше настанил Хана в нея? Нима беше забравил колко се страхуваше от тъмното и как сънуваше кошмари? Ако го беше споменал, Хана щеше да се смути, но поне можеше да й предложи.

Хубаво, че беше намерил Корнелиус, но беше ли достатъчно? Тя продължаваше да се чувства така, сякаш я държи на разстояние, далеч от истинското му семейство.

Хана погледна Лиъм, изпълнена с тъга.

— Двамата с баща ми бяхме много близки — каза тя, — но нещата се промениха. — Тя му разказа как се е сприятелила с Али по време на развода на родителите й, но дори превръщането й в най-популярното момиче в „Роузууд дей“ не успяло да компенсира напускането на баща й. Спомни си отново за смразяващия епизод в Анаполис, когато двете с Али срещнаха Кейт за пръв път.

— След като Кейт се появи, повече не можех да се чувствам добре — въздъхна тя. — Винаги съм смятала, че баща ми я харесва повече.

Лиъм кимаше и задаваше въпроси, хващайки Хана за ръката, когато на нея й идваше да заплаче.

— Сега нещата са по-добре между нас и не трябва да се оплаквам — каза тя. — Но просто искам отново да се върна назад, когато двамата с баща ми бяхме много близки. Но работата е там, че във времето, когато искам да се върна… Тогава не бях щастлива. Може да съм била популярна, но пак си бях дебела и грозна и най-добрите ми приятели непрекъснато ми се подиграваха. Как мога наистина да искам да се върна в онова време? Сякаш копнея за някакво време, което не съществува.

Лиъм въздъхна.

— Аз копнея за времето, когато нашите се разбираха.

— Съжалявам за всичко, което се е случило между тях — прошепна Хана. — Сигурно ти е много трудно.

По лицето на Лиъм премина отнесено изражение. Той въздъхна дълбоко и хвана ръцете на Хана.

— В момента ти си единственото положително нещо в живота ми. Обещай ми, че няма да позволим на нищо да застава между нас. И обещай, че ще ми казваш всичко. Не искам да има тайни между нас.

— Разбира се. — Една досадна мисъл се настани в главата й. Тя със сигурност не беше разказала всичко на Лиъм — все още не. Той не знаеше за Новия А. Нито за Келси. Или Табита.

В съзнанието й отново се появи спалнята в общежитията. Почти не си спомняше пътуването от Роузууд до Филаделфия в нощта, когато Спенсър я изпрати в „Пен“. Хана паркира на мястото, където й беше казала приятелката й и без проблеми намери отключения вход. Никой не я спря, докато въвеждаше кода за стаята на Келси. Никой не каза нищо, когато бравата щракна и тя се вмъкна вътре. Хана измъкна хапчетата от джоба си и ги пъхна под възглавницата на Келси, но после размисли, и вместо това ги сложи в чекмеджето на нощното шкафче. Минута по-късно вече беше излязла от стаята. Две минути след това позвъни на полицията и им каза точно каквото й беше наредила Спенсър.

Чувството за вина я връхлетя едва когато на път за дома подмина един полицай, който тестваше за алкохол две момичета край магистралата. Едното от тях приличаше малко на Келси, с червеникава коса и слаби крака. Изведнъж Хана си представи какво ли преживява Келси, и то заради нея. Не й ли стигаше, че се чувстваше виновна заради Ямайка? Трябваше ли да отбие, да се обади на ченгетата и да им каже, че е направила грешка?

Хана си пое рязко дъх. Ако беше казала на полицаите, че е направила грешка, щеше ли А. — Келси — да ги преследва сега? Може би си бяха заслужили гнева на Новия А. Може би сами си бяха виновни за това.

— За какво си мислиш?

Хана примигна, озовала се отново в стаята си. Лиъм беше спрял да й разтрива раменете и внимателно се взираше в лицето й. Тайната се завъртя около тях толкова осезаемо, почти като трети човек в леглото. Може би щеше да е по-добре да каже на Лиъм. Може би той щеше да й помогне да реши какво да прави.

Но тогава отвън мина кола и двигателят й изрева. Нещо погъделичка носа й и тя леко кихна. Тези две елементарни действия промениха всичко. Тя не можеше да каже на Лиъм.

— Нищо — отвърна тихо Хана. — Просто съм щастлива, че съм с теб.

Той я прегърна силно.

— И аз се радвам, че съм с теб.

Гласът му звучеше спокойно и уверено. Но дори след като заспа в ръцете на Хана, тя продължи да се взира в тавана. Колкото и да се опитваше, имаше усещането, че нито една от тайните й нямаше да остане скрита за дълго.

Не и ако зависеше от А.