Безпощадно

15. Не получаваш онова, което виждаш

В неделя сутринта Емили извъртя прането си, почисти банята, прочете една глава от домашното по история и дори доброволно отиде с майка си на църква, само и само за да избегне едно телефонно обаждане. Но в два часа, малко след като закара Бет на летището за полета й до Тусон, изпрати я до залата за отвеждане на пътниците и после се прибра, тя знаеше, че вече е отлагала твърде дълго.

Най-накрая, изнервена до крайност, тя набра номера на Спенсър. Трябваше да й разясни някои неща. Беше го обмисляла хиляди пъти, но не можа да открие причина някой толкова готин като Кей, някой, с когото Емили веднага бе намерила общ език, някой толкова неориентиран и крехък като нея да бъде А.

— Емили — произнесе Спенсър след третото позвъняване.

— Здрасти. — Емили захапа силно нокътя на кутрето си и пулсът й изведнъж се ускори. — Хм, трябва да ти кажа нещо. Става дума за Келси.

Спенсър помълча.

— Какво за нея?

— Може и да ти прозвучи странно, но всъщност аз се запознах с нея онзи ден. На един купон. Съвсем случайно. Тя се представи като Кей, но когато онзи ден ти ми показа снимката, това определено беше тя.

Спенсър си пое рязко дъх.

— Да, тя понякога се представя така — Кей, от Келси. Защо не каза нищо снощи? Това е доказателство, че ни преследва!

Емили погледна към отражението си в огледалото. Челото й беше набърчено, а бузите червени, както винаги, когато в нея се бореха смесени чувства. Стори й се, че Спенсър я обвинява в укриването на важна информация — а може би Емили просто приемаше тона й по този начин, защото се чувстваше виновна по същата причина.

— Н-не знам защо не казах нищо — заекна тя. — Сигурно, защото е много мила — и срещата ни въобще не изглеждаше нагласена. Освен това мисля, че тя няма представа коя съм, нито не съм приятелка с теб. Невъзможно е да е А.

— Разбира се, че е А.! — извика Спенсър с такава сила, че Емили отдръпна телефона от ухото си. — Емили, тя със сигурност знае коя си! Иска да се добере до нас, не разбираш ли?

— Мисля, че просто те е обзела параноя — възрази Емили и се спря до прозореца, за да наблюдава малко паяче, което плетеше мрежата си. — И честно казано, не мога да си представя, че си я натопила така! Никога не бих те подкрепила. — Тя се сети за съжалението, което беше пробягало по лицето на Кей — на Келси, — когато разговаряха как нито един университет не я иска и срамът в гласа й, когато разказваше, че родителите й не й вярват.

Спенсър въздъхна.

— Както вече казах, и аз не се гордея с това. Нима ти се гордееш с онова, което направи миналото лято?

Емили потрепна. Това беше подло.

— Не си права — каза тя след миг, опитвайки се да прогони от мислите си собствените си проблеми. — А. е някой друг. Някой, който е бил в Ямайка.

— Кой, Али? — Спенсър се засмя безрадостно. — Тя е мъртва, Ем. Наистина. Виж какво, Келси наистина изглежда много мила — аз също я харесвах. Но тя е опасна. Стой далеч от нея. Не искам да те нарани.

— Но…

— Направи го заради мен, моля те. Келси носи проблеми. Тя търси отмъщение. — От другата страна се чу нечий глас. — Трябва да вървя — каза Спенсър след кратка пауза и затвори.

Емили впери поглед в екрана. Мислите бушуваха в главата й. Почти веднага след това телефонът й изпиука. Тя го погледна, очаквайки да види есемес от Спенсър. Но всъщност беше имейл от Кей — Келси.

Емили седна на леглото си и се замисли за прекараните с Кей мигове. През цялото време тя беше забавна, сладка, невероятна. Тя не беше А. В никакъв случай. Беше Истинската Али. Емили беше сигурна в това.

Тя натисна бутона за отговор. „Абсолютно — написа тя. — До скоро“.

Няколко часа по-късно Емили вървеше към Роузууд лейнс, старата зала за боулинг, над чийто вход грееше голяма неонова реклама на гюлле, помитащо десет кегли. Тя забеляза Келси — Емили се чувстваше глупаво заради това, че бе помислила, че Кей е истинското й име, докато всъщност това бе само инициал.

Приятелката й чакаше до вратата, облечена с дънки, дълга жълта туника и зелен анорак с качулка, обшита с кожа. Тя отпи голяма глътка от бутилката с минерална вода. Когато забеляза Емили, Келси подскочи, пъхна бързо нещо в златистата си чанта и устните й се разтегнаха в леко неестествена усмивка.

— Готова ли си за боулинг?

Емили се изкиска.

— Нали няма наистина да играем?

— Щом момчетата от „Чембърмейдс“ го искат, аз съм навита. — Членовете на групата бяха поканили Келси и Емили на приятелска игра на боулинг.

Двете влязоха в сумрачната зала. Вътре миришеше на стари обувки и пържени солети с моцарела, и отвсякъде се разнасяха звуците на тежки топки, които се удрят в кегли. Те огледаха тълпата, която представляваше смесица от възрастни мъже със сатенени якета от боулинг лигата, студенти от „Холис“, които отпиваха от коктейлите си, и гимназисти, които рисуваха порнографски скечове върху дъските за записване на резултатите. Очевидно бяха подранили, защото момчетата от групата не се виждаха никъде.

— Да си вземем нещо за хапване. — Келси тръгна към бара. Двете се настаниха на високите плюшени бар столчета. Барманът, здравеняк с рошава брада и няколко големи татуировки на бицепсите, се приближи към тях и ги изгледа мръснишки. Не им приличаше на човек, който подкрепя пиенето на малолетните. Емили поиска вода. Келси поръча диетична кола и пържени картофки.

Когато мъжът се отдалечи, двете потънаха в мълчание. Емили можеше да мисли единствено за разговора си със Спенсър. От една страна тя се чувстваше като предателка за това, че бе пренебрегнала молбата на приятелката си. Но от друга, бе убедена, че Спенсър избързва и Келси не е А.

— Мисля, че имаме една обща позната — изтърси Емили, неспособна да го задържа повече в себе си. — Спенсър Хейстингс. Всъщност с нея бяхме най-добри приятелки. Спенсър спомена, че сте се запознали по време на летните курсове в „Пен“.

Келси потрепна.

— О — каза тихо тя. — Да. Познавам Спенсър.

Емили захлупи наобратно една подложка за бира „Пабст“ с оръфани краища.

— Всъщност съм изненадана, че не ме позна. Аз също съм една от приятелките на Алисън Дилорентис. Една от малките сладки лъжкини.

Устните на Келси оформиха едно малко „о“. След миг тя се плесна по челото.

— Боже, вярно! Спенсър ми разказа за това. Сигурно си мислиш, че съм голяма идиотка. Знаех си, че ми изглеждаш позната… Просто не знаех откъде.

— Извинявай, че не ти казах по-рано — избъбри Емили, отбелязвайки, че Келси изглежда истински изненадана. — Просто не ми се говореше за това. Мразя хората да съдят за мен по това, което се случи.

— Разбира се. — Келси кимаше така, сякаш участва в разговора, но всъщност очите й обхождаха отсъстващо бара. Ръцете й леко трепереха, сякаш бе изпила стотина чаши еспресо.

Барманът се върна и остави пред тях питиетата и голяма чиния с пържени картофки. Келси се зае да ги соли и залива с кетчуп. След като отпи от диетичната си кола и лапна едно картофче, тя отново погледна към Емили.

— Двете със Спенсър изгубихме връзка през лятото. Защото аз… — На челото й потрепваше едно мускулче. — Аз бях изпратена в поправителното училище.

Емили примигна.

— О, Боже. Съжалявам. — Тя се надяваше, че е успяла да изобрази изненада.

Келси сви рамене.

— Не съм го казвала на много хора — доста хора в училище си мислят, че съм била в програмата за обмен на студенти. Но ченгетата намериха наркотици в стаята ми в „Пен“ и това беше за втори път. Дори не съм сигурна, че Спенсър знае, макар да беше с мен онази нощ, когато се случи. Онзи ден се видяхме и аз й разказах за това, но тя реагира доста странно. Може би защото… — Тя говореше много бързо, затова Емили се сепна, когато гласът й рязко секна. — Извинявай. Тя ти е приятелка. Не трябва да говоря зад гърба й.

— Вече не сме толкова близки като преди. — Емили разбърка водата си със сламка, създавайки миниатюрен водовъртеж с ледените кубчета.

Ръцете на Келси затрепериха още по-силно. Когато се пресегна за ново картофче, тя едва не го изпусна.

— Добре ли си? — попита я разтревожено Емили.

— Да. — Келси се усмихна напрегнато и отпусна ръце в скута си. — Предполагам, че съм малко развълнувана.

Емили я докосна по рамото.

— Не те осъждам, да знаеш. Всички грешим. Наистина съм поласкана, че ми каза за поправителното. Сигурно ти е било много трудно.

— Беше.

Сърцето на Емили се сви от мъка. Тя се чувстваше ужасно, че Келси е била изпратена в поправително училище заради нещо, за което не е била съвсем виновна. Как може Спенсър да постъпи така? И по всичко изглеждаше, че Келси няма представа за това. Дали не трябва Емили да й го каже?

Келси се наведе към нея.

— Поправителното училище беше ужасно, но сигурно не чак толкова, колкото да изгубиш най-добрия си приятел. А и ти си била преследвана, нали? От близначката й? — Очите й се разшириха.

Зад тях се разнасяха звуците от ударите на топки в кегли; откъм група играчи долетяха бурни ръкопляскания.

— Не мога да мисля за това — прошепна Емили. — Най-вече защото… — Сега беше неин ред да замълчи. Тя се канеше да каже: Най-вече защото смятам, че Истинската Али е жива.

Изведнъж до тях цъфна кокалеста възрастна жена, облечена с риза без ръкави и избелели дънки, нахлузила взети под наем обувки за боулинг.

— О, Боже! — избъбри Келси. — Вилма!

Емили изви врата си, за да я види, и избухна в смях.

— И нея ли познаваш? — Вилма идваше в клуба от основаването му — Емили я беше забелязала още в първия си ден тук, когато беше едва във втори клас. Тя винаги играеше сама, постигаше безумни рекорди и после сядаше на бара и пушеше безброй цигари. Всички се страхуваха да говорят с нея. Дори сега, когато Вилма подмина един тип с мазна коса и огромно бирено шкембе, той страхливо се отдръпна встрани.

— Разбира се, че я познавам — каза Келси. — Тя винаги е тук. — След това докосна ръката на Емили. — Подготвила съм ти едно предизвикателство, лошо момиче. Отмъкни една от цигарите й. — Тя посочи към кутията „Марлборо лайте“, която стърчеше от задния джоб на жената.

Емили се замисли за миг, след което се смъкна от бар столчето.

— Лесна работа.

Вилма се беше спряла до края на бара и проучваше някаква карта за отбелязване на резултати. Емили се промъкна зад нея, като на всеки няколко крачки се подхилваше. Когато почти стигна до Вилма и цигарите в задния й джоб, възрастната жена изведнъж се обърна и се взря в Емили със сълзящите си сини очи.

— Мога ли да ти помогна, скъпа?

Емили зяпна от изненада. Тя никога досега не беше чувала Вилма да говори и беше изненадана от ясния й, чуруликащ глас и натежалия от сладост южняшки акцент. Той прозвуча толкова обезкуражаващо, че тя отстъпи няколко крачки, назад, размаха ръце пред гърдите си и избъбри:

— Няма значение. Извинете за притеснението.

Когато се върна при стола си, Келси се наведе към нея.

— Направо си глътна езика!

— Знам — успя да изрече Емили между два изблика смях. — Изобщо не очаквах да се държи толкова мило!

— Понякога хората не са такива, каквито изглеждат. — Келси потисна смеха си. — Също като теб. Ти изглеждаш толкова сладка и невинна, но дълбоко в себе си си една дивачка. — И преди Емили да разбере какво става, Кел си се наведе напред и леко я целуна по бузата. — А на мен това адски ми харесва — прошепна тя в ухото й.

— Благодаря. — Емили седна на стола си. Келси определено беше права за това — хората не са такива, каквито изглеждат. Келси не беше луда, двулична преследвачка, както беше намекнала Спенсър. Тя си беше обикновено момиче, също като Емили.

Освен това беше най-чудесната приятелка, която беше имала от доста време насам. Момиче, от което Емили нямаше никакво намерение да се отървава.