Безпощадно

32. Един съвсем нетипичен флаер

Когато Хана и Лиъм спряха на паркинга на „Ото“, часовникът на таблото на приуса показваше 21:08. Хана превключи на паркиране и Лиъм отметна кичур коса от лицето й.

— Сигурна ли си, че искаш да отидеш там?

— Сигурна съм. — Хана разтри врата си. — Достатъчно лошо е, че не отидох на самото представление. Сега ще трябва да лъжа и да кажа на баща ми, че съм седнала отзад или нещо такова. Какво правят вещиците, всъщност? Просто в случай, че баща ми ме попита.

— Те разкриват пророчеството на Макбет. — Лиъм погали с пръст голата ръка на Хана. За тайната им среща тази вечер тя беше облякла чисто нова копринена рокличка от „Отър“, която разкриваше доста кожа. Двамата бяха отишли на колежански театър в „Холис“ и се натискаха на задните седалки. — Казват му, че ще стане крал и му отправят всякакви страховити предупреждения — продължи Лиъм. — Освен това се кискат зловещо.

Хана докосна върха на носа му.

— Много си секси, когато говориш за Шекспир.

— А аз обичам всичко в теб — отвърна Лиъм и я целуна по устните. Хана изтръпна. Нима той току-що й беше казал, че я обича?

След още няколко целувки за довиждане Хана прогони Лиъм от колата си — неговата беше паркирана няколко часа по-рано пред църквата от другата страна на улицата. Тя го проследи с поглед, докато прекосяваше Ланкастър авеню, потръпвайки от удоволствие. После слезе от колата си и се запъти през паркинга към ресторанта. Към нея се засили една тойота хечбег, без да забелязва, че тя е там.

— Хей! — извика Хана, отскачайки от пътя й. На пасажерската седалка тя забеляза познато лице. — Емили? — До Емили седеше червенокосо момиче, което също й беше познато. Но откъде?

Колата изхвърча от паркинга, преди Хана да успее да се сети. Тя се обърна и тръгна към ресторанта, който беше пълен с народ и миришеше на пържен чесън и пресни хлебчета. Входът беше претъпкана от хора и Хана едва не се блъсна в някакъв човек, докато вървеше към гардеробната.

— Внимавай! — сопна й се той, когато Хана случайно го сръга с лакът.

— Ти внимавай — отвърна му Хана. Тогава човекът се обърна. Беше Майк.

Хана отстъпи назад.

— О. Здравей.

— Здрасти. — Майк примигна изненадано. Двамата от седмици не се бяха приближавали толкова близо един до друг. Той все още миришеше на краставичния лосион за ръце „Кийл“, който му беше купила за Коледа. — Ти… как си?

Хана повдигна вежди.

— Значи пак ми говориш?

Майк се размърда смутено.

— Аз постъпих доста… глупаво. — Той я погледна умолително и я хвана за ръката. — Липсваш ми.

Хана погледна към дългите му, фини пръсти и изведнъж почувства раздразнение. Защо Майк не беше стигнал до този извод няколко седмици по-рано, когато Хана му изпращаше толкова много съобщения? Дали проявяваше интерес към нея само защото съобщенията спряха? Това беше типично за момчетата.

Тя отдръпна ръката си.

— Всъщност, Майк, аз се виждам с един човек.

Очите на Майк потъмняха.

— О. Добре. Браво на теб. И аз си имам приятелка.

Хана трепна. Нима?

— Браво и на теб — рече вдървено тя.

Те се погледнаха предпазливо. Тогава някой я побутна. Хана се обърна и видя Ариа и Спенсър. Бяха пребледнели.

— Трябва да поговорим с теб — каза Ариа. Двете отново я поведоха към паркинга. Тя погледна през рамо към Майк, но той вече разговаряше с Мейсън Байърс и Джеймс Фрийд.

— Трябва да видиш това — каза Спенсър, когато трите стигнаха до едно уединено местенце в края на паркинга. Тя извади айфона си и го размаха пред лицето на Хана.

Трябваха й няколко секунди, за да фокусира погледа си. На екрана се виждаше снимка на момиче, което лежи на пясъка. Около главата й имаше локва кръв.

— Това да не е…? — ахна Хана, твърде уплашена, за да произнесе името на Табита.

— Да. От А. От Келси.

Спенсър разказа на Хана как Келси беше отишла при нея и я беше попитала дали е получила съобщението й — това съобщение.

— Тя знае какво сме направили — каза Спенсър. — Знае всичко. Нападна ме и аз се опитах да се защитя, но хората ме дръпнаха от нея и казаха, че аз съм я нападнала. А когато всичко свърши, Келси ме погледна още веднъж и произнесе безмълвно: „Мъртва си“.

Хана рязко си пое дъх.

— Сигурна ли си?

Спенсър кимна.

— Трябва да я намерим и да я спрем, преди да направи нещо ужасно. Но нямам представа къде е отишла. Не мога да я намеря никъде.

По улицата изръмжа двигател, който напомни на Хана за колата, която едва не я беше блъснала малко по-рано. Внезапно тя направи връзката.

— Мисля, че видях Келси. Но не се досетих, че е тя.

— Къде? — изписка Ариа.

Хана преглътна тежко и махна към изхода на ресторанта.

— В колата й. Тръгваше си. И не беше сама.

Спенсър се ококори.

— Беше с Емили, нали?

Ариа бръкна в чантата си и извади ключовете от колата си.

— Трябва да ги намерим. Веднага.

Тя тръгна по паркинга и Хана я последва. Но след няколко крачки се обърна и забеляза, че Спенсър стои на тротоара и смутено пристъпва от крак на крак.

— Какво има? — попита Хана.

Спенсър прехапа горната си устна.

— Аз… се скарах с Емили в ресторанта. Казах й някои ужасни неща. Може би няма да иска да ме вижда.

— Ще иска. — Хана я хвана за ръката. — Това е Емили — и тя е в опасност. Всички заедно сме замесени в това, нали?

Спенсър кимна, закопча палтото си и тръгна към колата. Ариа отключи с дистанционното и всички се качиха вътре. Когато Ариа запали двигателя, Хана посочи някакъв лист хартия, който беше нанизан на антената.

— Какво е това?

Спенсър изскочи навън и дръпна хартията. После седна отново вътре и разгъна листа върху коленете си. Всички се взряха едновременно в него и едновременно въздъхнаха нервно.