Безпощадно

10. О, Амур…

Когато в събота следобед старомодният й часовник прескочи от 3:59 на 4:00, Ариа се претърколи от леглото и прелисти поредния брой на френския „Воуг“, преструвайки се, че се намира в хотелски апартамент на левия бряг на река Сена в Париж, вместо в къщата на баща й в Роузууд. Между пръстите на краката й стърчаха памучни тампони, защото скоро си беше правила педикюр, а сега възнамеряваше да си вземе една продължителна гореща вана. Беше си намислила още шест различни неща, с които да запълва дългите часове без Ноъл през уикенда.

Зървайки лаптопа си на бюрото, тя седна и се заслуша в звуците от къщата. Баща й и Мередит бяха завели бебето Лола на детски курс по плуване, а Майк най-вероятно беше у някой приятел. Доволна, че наблизо няма никой, който да нахълта в стаята й и да види с какво се занимава, тя примъкна лаптопа върху леглото и написа адреса на страницата в памет на Табита Кларк.

Както обикновено, на екрана се появи красивото й усмихнато лице. На страницата бяха качени няколко нови снимки: една на Табита в седми или осми клас, седнала на брега, с видими белези от изгаряне на ръцете и краката. Другата беше няколко години по-късно, тя стоеше в нещо като фоайе на луксозен хотел близо до саксия с кактус, на който някой беше сложил две пластмасови очички, нос и уста. Под очите й имаше тъмни кръгове, но усмивката й изглеждаше щастлива.

На Ариа й прилоша й тя извърна очи. Ти я уби, прозвуча в главата й глас.

Телефонът й, който лежеше до шишенцето със синьо-чер лак „Еси“ изжужа.

Стомахът й се сви. Когато стана и погледна към екрана, видя, че подателят е с код 917, а не обичайният скрит номер на А. Тя отвори есемеса.

Полазиха я тръпки. Изведнъж къщата й се стори твърде празна и тиха. Тя се промъкна до големия прозорец на спалнята, отдръпна завесите и се приготви да надникне към предния двор.

На поляната стоеше тъмнокоса фигура с телефон в ръка. Ариа примигна, съзирайки познатото омачкано яке, остра брадичка и розови устни. Това определено беше игра на светлината. Но изведнъж фигурата погледна нагоре, забеляза лицето на Ариа на прозореца и широко се усмихна. Над главата си държеше плакат, на който с големи червени букви пишеше:

— Мили Боже — прошепна Ариа.

Това беше Езра Фиц.

— Бри, рукола и изсушени домати за теб — Езра измъкна един увит в кафява хартия сандвич от кошницата за пикник. — И — той замълча срамежливо, — „Макчикън“ за мен. — Погледна към Ариа. — Старите навици умират трудно.

Бузите й пламнаха. Веднъж беше хванала Езра да похапни хамбургери „Макчикън“ в кабинета му в „Роузууд дей“, но се зачуди дали той не е имал и друго предвид.

Езра извади едно по едно и останалите неща: кутия с узряло, сочно грозде, пликче чипс със сол и оцет — любимите на Ариа — и бутилка шампанско с две пластмасови чаши. Той подреди всичко на големия камък, върху който бяха седнали и вдигна лице към ясното синьо небе, което прозираше между клоните на дърветата.

— Надявах се да похапнем по време на залеза, но като че ли малко съм подранил.

— Не, всичко е невероятно — въздъхна Ариа, подпъхнала треперещите си ръце под бедрата. Все още не можеше да повярва, че всичко това се случва наистина. Двайсет минути по-рано, след като махна памучните тампони измежду пръстите си, свали зацапаната тениска с надпис „Холис“ и се преоблече в копринената блуза, която си беше купила в Амстердам, тя изтича по стълбите и отвори със замах входната врата. И там, с протегнати ръце, стоеше Езра, мъжът, за когото беше мислила толкова дълго, за когото бе сигурна, че е нейната духовна половинка, дори след като разбра, че всъщност е неин учител.

— Толкова ми липсваше — каза й той. — След като ми писа, трябваше веднага да дойда.

— Но аз ти писах месеци наред — отвърна Ариа, замръзнала на мястото си на прага.

Езра изглеждаше изненадан; той каза, че не е получавал нищо от нея. Добави, че преди около година имейлът му е бил хакнат и му е било необходимо известно време да оправи нещата — сигурно междувременно са се изгубили няколко писма. Обикновено Ариа би казала, че това е много тъпо извинение, но Езра изглеждаше толкова съжаляващ, че тя му повярва.

После Езра я взе на ръце, отнесе я до очукания си фолксваген бийтъл, който бе паркирал до тротоара и й каза, че иска да я изведе на среща — още сега, — за да наваксат пропуснатото време. И Ариа, разбира се, се съгласи.

И сега седяха в „Сейнт Мерис крийк“, красив стар парк, разположен край проблясващ поток с много стърчащи камъни, миниводопади и старомодно хотелче, което сервираше за закуска най-добрите палачинки в целия Мейн лайн. Макар времето да беше идеално за скално катерене или туризъм, наоколо нямаше жив човек. Езра отвори шампанското и напълни двете чаши.

— Изглеждаш невероятно. — Вълчите му сиви очи погледнаха нейните. — Толкова много мислех за теб — не трябваше да си тръгвам така изведнъж, без да се уговорим да се видим отново. Особено след всичко, което се случи с приятелката ти. Исках да се свържа с теб, но не знаех дали ще искаш да ме видиш.

— Разбира се, че щях да искам да те видя — прошепна Ариа от сърце. — Ти също изглеждаш невероятно. — Тя го огледа. Сивият му кариран блейзър беше пробит на лакътя, бялата му риза беше измачкана, а панталоните му бяха оръфани по подгъва. Беше все така очарователен, но, изглежда, беше прекарал доста време в колата си. — Нали не си карал чак от Роуд Айлънд, за да ме видиш?

— О, в края на краищата не се установих в Роуд Айлънд, макар че с удоволствие бих дошъл дотук, за да те видя. — Езра капна малко сос за барбекю върху залъчето си и го лапна. — Известно време останах тук, но след това се преместих в Ню Йорк.

— О! — Ариа не можа да сдържи вълнението си. — Хареса ли ти там? Кандидатствала съм в един куп университети в Ню Йорк.

— Страхотно е. — На лицето на Езра се изписа замечтано изражение. — Имам малък апартамент в Уест вилидж. Всяка нощ гледам потока автомобили по Шесто авеню. Обожавам енергията му. Креативността. Да бъда сред толкова много хора наведнъж.

— И аз изпитвам абсолютно същото към Ню Йорк! — въздъхна Ариа, щастлива, че двамата с Езра отново са се оказали на една вълна.

— Много ясно мога да си те представя как живееш там. — Езра улови ръцете на Ариа. Докосването му я накара да се почувства така, сякаш влиза в някоя стара, уютна къща. — Може да ми дойдеш на гости някой път. Да разгледаш всичките колежи, в които си кандидатствала.

Ариа погледна към големите му ръце, останала без думи. Някак си очакваше в този момент да чуе познатото кискане, което свързваше с А., но единствените звуци наоколо бяха чуруликането на птички и бълбукането на потока.

Сигурно бе мълчала твърде дълго, защото Езра отдръпна ръцете си.

— Боже. Какъв съм идиот. Сигурно си имаш приятел, нали?

— Не! — Ариа поклати яростно глава. — Всъщност вече нямам. Имах, докато те нямаше. И без това нямаше как да знам, че ще се върнеш. — Тя се засмя сподавено.

— Нека позная. Ноъл Кан?

Ариа зяпна изненадана.

— Откъде знаеш?

Езра се засмя.

— Направо си личеше колко е лапнал по теб в часа по английска литература.

— Оказа се, че нямаме кой знае колко общо — рече тихо Ариа и се загледа в сребристите рибки, които се стрелкаха в потока. — И… ти нямаш приятелка, нали?

Устните на Езра се разтегнаха в усмивка. Той протегна ръка и улови брадичката й.

— Разбира се, че не. Иначе щях ли да дойда да те видя?

Ариа се усмихна срамежливо.

— Колко време ще останеш?

— Зависи от това колко искаш ти.

Завинаги, помисли си Ариа.

— Отседнал съм у един приятел извън града. Той каза, че мога да остана колкото си искам. — Езра прибра кичур коса зад ухото й. — Разкажи ми как стоят нещата при теб. Как е семейството ти? Те се разделиха, нали? Как ти се отрази разводът им? И какво искаше да кажеш с това, че си самотна? Добре ли си?

Ариа притисна длан към гърдите си, трогната от интереса и загрижеността му.

— Добре съм — отвърна тя и изведнъж усети, че наистина е така. — Всъщност бих искала първо да чуя как са нещата при теб. Какво правиш в Ню Йорк? Имаш ли работа? Обзалагам се, че е нещо страхотно.

Адамовата ябълка на Езра подскочи.

— Всъщност известно време работех в една благотворителна организация, но ме освободиха. А след това… — На бузите му избиха червени петна. — Занимавах се с писане. Всъщност пиша роман.

— Роман? — Тя зяпна от изненада. — Имаш предвид цяла книга, от началото до края?

Езра се усмихна срамежливо.

— Точно така. Но не знам колко е добра.

— Сигурна съм, че е невероятна! — Ариа плесна с ръце. — За какво се разказва? Кога ще бъде издадена?

— Дай да не прибързваме. — Езра погледна към раницата си, която лежеше облегната на скалата. — Но ако наистина те интересува, нося си ръкописа…

— Разбира се, че ме интересува! Ужасно искам да го видя!

Езра сви устни, сякаш обмисляше думите й.

— Все още нямам агент. Може никога да не я публикувам. Оказа се доста трудно да пробия в книжната индустрия. — Смехът му прозвуча горчиво, както никога досега.

— Трябва ли да те завържа, за да мога да я видя? — подразни го Ариа.

— Добре де, добре. — Езра развърза раницата и извади снопче листи, прихванати с ластик. На първата страница с големи печатни букви пишеше: „Ще се видим след училище“ от Езра Фиц.

— Не мога да повярвам, че ти си го написал — прошепна Ариа с благоговение. — За учител ли се разказва?

Езра се усмихна загадъчно.

— Може би. — Той й подаде листите. — Искаш ли да го прочетеш?

— Да! — Ариа разлисти оръфаните страници. — Убедена съм, че ще ми хареса. И… благодаря. — Тя го погледна, изпълнена с емоции. — За всичко. За това, че дойде. За този пикник…

Двамата дълго останаха загледани един в друг. След това Езра се премести към нея и телата им се докоснаха. Щом ръцете му я обгърнаха и устните му се долепиха до нейните, тя почувства как я залива пълно удоволствие. Целувката се задълбочи, Езра се измъкна от якето си и го хвърли на съседния камък. Ариа бързо съблече зеленото си палто.

— Хм… хм… — прокашля се някой до тях.

Двамата се разделиха, дишайки тежко. Група възрастни жени, облечени в туристически екипи, с раници на гръб и бастуни в ръце, бяха изникнали иззад завоя и ги гледаха с изписано на лицата отвращение.

— Извинявайте! — извика Езра и бързо закопча ризата си.

Жените изсумтяха и тръгнаха към хотелчето, балансирайки като професионалисти по речните камъни. Езра стрелна Ариа с ужасен поглед и покри устата си с длан.

— Почувствах се така, сякаш баба ме хвана — прошепна той.

— Или училищната библиотекарка — изкиска се Ариа.

Езра отново я взе в прегръдките си и потъна в очите й.

— Да се надяваме, че още много пъти ще ни хващат.

Тя почувства прилив на пълно щастие. После се наведе напред и нежно целуна Езра по устните.

— Да се надяваме.