Драконът със зелените очи

11

Няколко дни след неуспешния опит да Гуендолин да избяга от затвора си, драконът не се появи в стаята й. Въпреки това присъствието му беше постоянно като приглушеният шум на морските вълни.

Когато се будеше от обърканите си сънища и и се озоваваше сама сред играта на сенките около леглото си, Тапър бързаше да й донесе ново съкровище от явно неизчерпаемия магически запас на дракона — позлатена четка за коса, гребен със седефена дръжка, първото издание на „История на насекомите“ от Рене дьо Рьомюр, подвързано в телешка кожа, кръгла вана, пълна с парфюмирана вода за къпане.

Селото, сестрите й, дори скъпият й баща избледняха в сянката на дракона и се превърнаха в призраци от друг живот. Сякаш беше дошла тук не преди няколко дни, а вече цял век живееше в замъка като глезено домашно кученце.

Компанията й се състоеше само от Тапър и Тоби и това естествено не я задоволяваше. Тапър я забавляваше с историите на оригиналната си пралеля Тафи и научаваше от нея едно по едно любовните приключения на Неса и опитите на Глинис да си намери нов съпруг. Когато ставаше въпрос за Кити, той слушаше с особено внимание. Ако Гуендолин споменеше луничавия Нийл, който бе отнел невинността на сестра й, Тапър помрачняваше и бързаше да напусне стаята. Тоби се свиваше на кълбо в края на леглото и спеше по цял ден.

Гуендолин му завиждаше за спокойствието. Самата тя ходеше часове наред по стаята, измъчвана от странно безпокойство. Тапър й носеше чудесни неща за ядене, приготвени от даровете на селяните. Въпреки това тя нямаше апетит и само ровеше в чинията си.

Една сутрин Тапър едва влезе през вратата, превит под тежестта на огромен товар, скрит под ленено платно. Гуендолин скочи от леглото, неспособна да скрие любопитството си. От злокобното коледно утро, когато бе починала майка й, не бе изпитвала такава детска радост. От новото й съкровище се виждаха само чифт позлатени крака, които приличаха на драконови нокти, обхванали две златни топки. Тапър изохка и пусна товара си на пода. След това извади от джоба си сгънат лист хартия и тържествено го подаде на Гуендолин.

Докато мъжът бършеше потта от челото см, тя разчупи яркочервения печат. На меката хартия беше написано едно единствено изречение:

— Да го развия ли? — попита със сияещо лице Тапър и започва да развързва платното.

— Не! — извика почти сърдито Гуендолин, защото знаеше какво ще намери под платното. Тапър беше смаян от отказа й да приеме подаръка на дракона, но беше достатъчно тактичен да премълчи.

Късно вечерта, дълго след като й бе сервирал вечерята, Гуендолин захвърли книгата си и скочи. Ядосваше се на себе си, защото от един час насам четеше все едно и също изречение. Беше й невъзможно да се съсредоточи, защото мислите й кръжаха около последното посещение на дракона и последният му подарък непрекъснато привличаше погледите й.

Не можеше да спи. Не можеше да яде. Не можеше да чете. Все признаци на любовно замайване. Не, това беше невъзможно. И все пак: колко пъти беше наблюдавала тези симптоми у Неса? Капризничене, неспособност да свърши нещо, липса на апетит, самотни въздишки.

Но как беше възможно да се е влюбила в този мъж, без да е видяла поне веднъж лицето му? Мъж, който се състоеше от дрезгав глас, изкусителни докосвания, завладяваща целувка и нищо повече!

Тя прокара пръст по устните си и в сърцето й се надигна старият страх. Сигурно и тя беше податлива на изкушенията на плътта като Неса. Досега вярваше, че е в състояние да устои на всяко изкушение, но само целувката на дракона беше достатъчна да я разтопи като восък и да възпламени в сърцето й див копнеж.

Очите се преместиха от подаръка на дракона към вечерята, която стоеше недокосната. Усети добре познатото желание да се нахвърли върху храната и да яде, докато на масата не остане нищо.

Вместо това Гуендолин стана бавно от леглото и се приближи до увития дар на дракона. Преди да е размислила, дръпна решително лененото платно.

Пред очите й се появи огромно огледало в резбована рамка от махагон със сребърни интарзии. Тя искаше да спре и да се наслади на красотата му, но жената в огледалото прикова вниманието й. Разкошната й коса светеше под трепкащата светлина на свещите. Халатът от ориенталска коприна очертаваше примамливо гъвкавите й закръглености. Бузите й пламтяха, очите светеха, влажните устни бяха полуотворени. Не приличаше на заложница на безскрупулен, луд дракон. Приличаше на жена, която очаква любовника си.

С треперещи ръце Гуендолин хвърли лененото платно върху огледалото. То беше омагьосано — също като мъжа, който й го бе подарил. Тя не само копнееше да се люби с този чужденец, а се чувстваше чужда сама на себе си.

Късно през нощта Гуендолин седеше будна в леглото си. Нещо я бе стреснало. Огледа се, но сянката на дракона не се виждаше никъде. Пълната луна светеше през решетката на прозореца и огряваше самотната килия. Тя подуши въздуха, но не усети миризмата на пура.

Наостри уши, но чу само приглушения шум на морето. Изведнъж стана и се запъти към прозореца, привлечена сякаш от песен на сирени.

С новата решетка драконът беше унищожил всяка надежда за бягство, но той не можеше да й попречи да се качва на масата и да наблюдава огряното от луната море, да вдишва дълбоко соления въздух с зажаднелите си дробове.

Гуендолин потърка очи. Малък платноход пореше вълните с курс към замъка. Издутите платна блестяха като алабастър. Изглеждаше недействителен като кораб на мъртвите, чийто единствен товар бяха душите на отдавна отишли си хора.

Тя примигна, сякаш искаше да прогони невероятната картина.

— Хвърлете котвата, момчета!

След този съвсем земен вик се чу силен плисък. Моряците пуснаха на вода малка лодка.

— Хей! — Гуендолин протегна ръце през решетката. — Помощ! Аз съм тук, горе! Помогнете ми! Държат ме в плен!

Докато тя правеше отчаяни опити да привлече вниманието на моряците и подскачаше като обезумяла по голямата маса, лодката бързо се придвижи към скалите под замъка. Гребците не се виждаха, личеше единствено светлата следа във водата. Гуендолин я проследи с поглед и когато лодката изчезна, изплака и се свлече на масата. Укоряваше се за слабостта, но това не й помогна. Защото това бяха неговите хора и неговият кораб.

Корабът обясняваше как драконът може да живее в Уейркрейг, без хората от Балиблис да го забележат. Това беше обяснението за всички луксозни вещи, които беше доставил в стаята й — резбованото легло, пухените завивки, восъчните свещи… може би дори огледалото, което я показваше такава, каквато той искаше да я види. Обясняваше и как той щеше да избяга, щом селото събереше златото и изгубеше окончателно гордостта си.

Някога Гуендолин беше мечтала за такъв кораб, който да я отнесе далече от Балиблис, в свят, пълен с прашни стари библиотеки, събрали всички съкровища на знанието. Свят на красиви салони, на остроумни разговори и научни дискусии, свят на смели идеи. Свят, в който мъжете ценяха у жените не само сърцевидното лице и крехката талия.

Внезапно я осени прозрението: този свят беше неговият свят, светът на дракона.

Гуендолин слезе от масата и закрачи гневно през стаята. Може би той щеше да си отиде, без да я освободи. Селото и без това вярваше, че тя е мъртва. Никой не се интересуваше дали драконът я бе погълнал или я беше оставил да изгние в златна клетка. Сигурно щеше да я остави тук, увита в халата на бившата му метреса, а той щеше да се върне в елегантния свят на салоните и баловете — в света, който не й беше съдено да познае.

С треперещи ръце Гуендолин запали една подир друга всички свещи в стаята. Изпитваше див гняв срещу безликия си похитител, но се гневеше още повече на самата себе си, че бе допуснала да бъде омагьосана от него.

Огледа затвора си и се изсмя злорадо. Благодарение на щедростта му сега разполагаше с много неща, които можеше да запрати по главата му, щом влезеше в стаята. За съжаление през последните дни той избягваше компанията й също така упорито, както преди я беше търсил.

Погледът й падна върху недовършената вечеря. Значи лорд драконът си мислеше, че може да купи благоволението й с щедри подаръци и ласкателни думи върху скъпа хартия? Е, беше дошло времето да му покаже, че Гуендолин Уайлдър е омесена от друго тесто.

Тапър влезе в преддверието на затвора и остави таблата на масата. Драконът продължаваше да нанася бележките си в подвързаната с кожа сметководна книга. Почеркът му беше неразбираем, но прецизните редици числа оставяха съвсем друго впечатление.

— Казах ти, че не съм гладен, Тап. — Той прелисти страницата, без да вдигне глава. — В тази ветровита стара гробница измръзнах до кости. Липсва ми наметката. Успя ли да я намериш?

— Нямам представа къде си я оставил — отговори Тапър, покашля се нервно и сложи таблата върху сметководната книга. — Погледни. Не си единственият, който няма апетит.

Драконът погледна недокоснатото ядене и се обърна към приятеля си.

— Да не е болна?

Тапър поклати глава.

— Не изглежда зле. Но това е шестото ядене, което отказва.

— Два дни — промърмори драконът и стана. — Не е яла от два дни. Каква игра играе?

— Опасна, ако питаш мен. Нямаше как да не забележа, че тази вечер изглеждаше бледа и щеше да се свлече на земята, ако не я бях подкрепил.

Драконът нервно приглади косата си назад. От няколко нощи спеше зле и настроението му непрестанно се влошаваше. Първият му рефлекс беше да вземе таблата, да иде в стаята й и да я нахрани лъжичка по лъжичка. След минута размисъл реши, че това е най-доброто за момента, стана и посегна към таблата.

Тапър го спря.

— Слънцето още не е залязло. Почакай да се стъмни.

Драконът изруга и се отпусна отново на стола. Ролята, която играеше, го принуждаваше да чака нощта като хищник, решил да издебне своята жертва.

— Къде си тръгнал? — попита той и удостои Тапър с мрачен поглед.

— Да се позабавлявам със селяните. За тази вечер съм предвидил свирене на гайда. Мисля да започна по-отрано.

— Да започнеш рано и да свършиш късно, нали? В последно време изпълняваш задълженията си с истинско усърдие. Снощи се върна чак след полунощ.

— Не си ли чувал поговорката: „Дяволската работа никога не свършва“ — издекламира Тапър с ангелска усмивка и се запъти към вратата.

— Май си прав — промърмори все така мрачно драконът, взе си един сладкиш и го пъхна в устата си.

Гуендолин очакваше появата му, но когато вратата се отвори с трясък, едва не извика от уплаха. Сгуши се в леглото и усети как сърцето й лудо биеше в гърлото. Луната вече беше минала покрай прозореца й и тя не виждаше нищо друго, освен заплашителен силует в дълбокия мрак. Шумното му дишане я предупреди, че ако беше истински дракон, той щеше с един огнен залп да обгори кичурите, които се бяха изплъзнали от нощната й шапчица.

Драконът остави нещо на масата и се обърна към нея. Дори в мрака присъствието му беше ясно доловимо — като докосването му. Тя не можеше да се отърве от чувството, че той виждаше много добре в тъмнината — виждаше как пулсираха вените на врата й и гърдите й се вдигаха и спускаха неравномерно.

Каза си, че беше най-добре да прекъсне напрегнатото мълчание.

— Добър вечер, милорд дракон. На какво дължа честта от вашето посещение?

— На собствената си глупост. Тапър каза, че два дни не сте яли нищо.

Тя вдигна грациозно рамене.

— Не се притеснявайте, господарю. Уверявам ви, че трябва да пропусна много повече хранения, за да отслабна.

Той пристъпи към леглото. Гуендолин си беше въобразявала, че никога вече няма да се уплаши от него. Оказа се, че се е лъгала.

Не знаеше каква осъдителна постъпка е очаквала от него, но със сигурност не беше помислила, че той ще я вдигне на ръце, сякаш не тежеше повече от Кити, и ще я отнесе до масата. Отпусна се на един стол и я настани в скута си.

— Отворете уста — заповяда той. Коравата му хватка осуети всеки опит да му избяга.

Първата мисъл на Гуендолин беше, че той ще я целуне както първия път и ще отиде дори по-далеч. Ала до устата й се допря не неговата уста, а студена лъжица.

— Отворете широко уста и гълтайте — нареди дрезгаво той.

Гуендолин не помнеше кога за последен път я бяха принуждавали да яде. Много по-често чуваше крясъците на Айзи: „Ей, момиче, остави една сладка и за Кити!“ Много добре помнеше как Айзи я удряше през пръстите с дървената лъжица, когато си искаше втора порция овесена каша. Пикантният аромат на канела напълни устата й със слюнка. Но колкото и да я болеше сърцето, трябваше да му се противопостави.

— Няма да отворя уста — процеди тя през здраво стиснати зъби и поклати глава като упорито хлапе.

И двамата знаеха, че той е достатъчно силен да я принуди да яде, ако искаше. Но се оказа, че е намислил друго. Замайващата топлина на дъха му замени лъжицата в ъгъла на устата й.

След нежния полъх дойдоха устните. Нейните се поддадоха от само себе си и той се възползва от мекотата им, за да промуши езика си между тях. Тя простена сладостно. Преди Гуендолин да е разбрала какво става, езикът му бе заместен от лъжицата и устата й се напълни с топла каша. Тя се опита да я изплюе, но той покри устата й със своята и я принуди да погълне вкусното ядене. Хлебният пудинг беше сладък, но двойно по-сладка беше дразнещата игра на езика му.

Тя се притисна до гърдите му, за да го накара да прекъсне целувката. Когато отвори уста да протестира, той отново пъхна пълната лъжица в устата й, сякаш имаше насреща си пиленце, паднало от гнездото и останало без сили.

Когато отново поднесе лъжицата към устата й, Гуендолин си беше възвърнала дар слово.

— Ако още веднъж сложите в устата ми това нещо, ще го изплюя в лицето ви.

— Моля ви се, не обиждайте Тапър. Той се счита за отличен готвач. Някой ден ще го накарам да ви сготви шотландско ядене по своите рецепти. — Драконът се сети за овчето шкембе, напълнено с ароматни треви, специалитета на шотландците, и се потърси.

— Тапър може да е отличен готвач, но вие, господарю, сте нахален грубиян.

— Само когато си имам работа с упорито хлапе.

Побесняла от гняв, Гуендолин се опита да се освободи.

— Ще уточните ли най-после какво съм аз, милорд дракон — разглезено домашно кученце или упорито хлапе? Или оценката ви зависи от това доколко се покорявам на капризите ви?

Ръцете му се стегнаха още повече.

— Вие нямате представа какви са капризите ми, иначе моментално щяхте да престанете да ритате.

Гуендолин направи точно това. Мракът изостри сетивата й, уплътни неравния ритъм на дишането му, засили ударите на сърцето под дланта й. Всяко поемане на дъх беше наситено със санталово дърво и подправки.

Къдравите косъмчета на гърдите, които се подаваха изпод отворената риза, гъделичкаха върховете на пръстите й. Ала топлината и твърдостта на скута му й вдъхнаха панически страх и тя се скова като марионетка.

— Е — попита съвсем сериозно той, — ще ядете ли или трябва отново да ви целуна? — Дъхът му помилва пламтящата й буза. Беше повече от ясно, че щеше да осъществи заплахата си.

— Ще ям — отговори тя и отвори уста.

— Умеете да укротявате гнева на мъжа — изръмжа той и сложи в устата й лъжица пудинг.

Гуендолин не знаеше почти нищо за мъжката анатомия, но доколкото беше разбрала нещо от разговорите между Глинис и Неса, той изобщо не беше укротен.

— Повечето мъже не употребяват целувките като заплаха за наказание — промърмори тя.

— Не сте ли се запитали защо? Познавах дами, които ги възприемаха като награда.

— И тях ли държахте като затворнички или ги използвахте за забавление?

— Мога да ви уверя, че никоя досега не ме е забавлявала като вас. — Той обра с лъжицата пудинга от долната й устна.

Беше подлудяващо да седи толкова близо до него и да вижда само сянката на чертите му. Никога не бе помисляла, че ще седи в скута на непознат мъж, но по някое време между първата им среща и тази вечер той бе престанал да бъде чужд за нея. Може би не беше нищо друго освен фантом от сянка и материя, но тя го чувстваше познат и близък като баща си или тихото дишане на Кити в мрака.

— Видях кораба — изтърси изведнъж тя. Трябваше непременно да разруши усещането за предстояща целувка.

Сега беше негов ред да се вцепени.

— Аха… Това ли ви развали апетита?

— И това. Не мога да си обясня защо човек с вашите средства държи да ограби хора, които нямат почти нищо.

— За мен това не е кражба. Може би просто искам да им взема нещо, което никога не им е принадлежало по закон.

— Ако говорите за хилядата фунта, те не съществуват! Никога не са съществували.

Подигравателният тон, който я подлудяваше, отново се върна в гласа му.

— Защо да ви вярвам, мис Уайлдър? Доскоро и вие не вярвахте в съществуването на дракона.

— И сега не го вярвам. А вие само потвърждавате невярата ми.

— Тогава и аз не вярвам в девствеността ви. Готова ли сте да ми дадете доказателство?

Гуендолин не можеше да отговори на такава провокация. Само леко извъртя глава, за да види блясъка на очите му в мрака.

Той хвана един от златните кичури, които се бяха изплъзнали от бонето, и го нави на пръста си. Гласът му беше само дрезгав шепот:

— Да ви усещам толкова близо… в скута си… Знаете ли какво означава това за един мъж?

— Краката ви изтръпнаха, нали? — попита с нарочна небрежност Гуендолин.

В стаята се възцари тишина. След малко драконът се изсмя сухо. Вдигна я и закрачи към леглото. Хвърли я върху матрака и тя се отдръпна към горния край, убедена, че той смята да я последва.

Вместо това той се отпусна до нея, опря ръце от двете страни на главата й и приближи лице до нейното.

— Искам да ядете, Гуендолин Уайлдър — заповяда строго той. — Ако не си изядете яденето само веднъж, ще накарам Тапър да ви направи цяла тенджера шкембе по неговата рецепта. И тогава горчиво ще съжалявате, че не сте избрали проклетите ми целувки!