Драконът със зелените очи

25

Бърнард впи устни в нейните. Коравият, настойчив език възпламени у Гуендолин неочаквана страст. Тя зарови пръсти в косата му и отговори на целувката. Искаше той да изживее черната си магия и беше готова да плати най-високата цена, дори да се превърне в пепел. Всъщност би трябвало да се страхува. Но това място, тази нощ и този мъж я бяха белязали с магия, която заличи всичките й страхове и задръжки.

Когато той се отдели от нея, тя простена разочаровано, но в следващия миг въздъхна щастливо, защото върхът на езика му се плъзна към трапчинките й.

— Господи, как обичам трапчинките ти — прошепна той. — И ще ги вкуся, преди да е свършила нощта.

Устните му се плъзнаха надолу по шията й. Намериха лудо биещия пулс и едно нежно, ранимо място на шията. Пролазиха по ушната мида, захапаха я, а после езикът му си проби път навътре.

Гуендолин шумно пое въздух. Нищо в живота й не я бе подготвило за страстния копнеж, който пламна в долната част на тялото й. Бърнард чу безпомощния й хленч и го задуши с устата си. Гуендолин мислеше, че той ще иска да утоли собствения си глад с нея, а се оказа, че той задоволяваше нейното желание с безкрайни целувки и нежни докосвания. Тя се загуби дотолкова в целувката му, че изобщо не забеляза как той развърза корсажа и разголи гърдите й. Едва когато хладният нощен въздух помилва голата й кожа, тя осъзна, че е разсъблечена до хълбоците.

Той сложи ръце върху пълните й гърди, преди тя да е успяла да ги скрие, притисна ги внимателно и започна да разтрива зърната с палец и показалец, докато тя захълца от удоволствие.

— Просто не мога да повярвам, че не знаеш колко си красива — пошепна до ухото й той. — Толкова мека и сладка, толкова пищна. На всички места, които мъжът обича да докосва.

За да докаже правотата на думите си, той плъзна ръце към дупето й и я притисна към коравите си хълбоци. Обсипа устата й с пърхащи целувки и я задържа в ръцете си, докато мъжката му твърдост, скрита под шотландската поличка, се стремеше към меката й женственост и разпали в тялото й нов пламък. Толкова горещ и необуздан, че тя се уплаши да не изгори. Тя мушна ръце под ризата му, помилва гърдите му, после продължи надолу и изтръгна дълбок стон от гърлото му.

— Ако пръстите ти продължат тази опасна игра и се спуснат малко по-надолу — изсъска той през здраво стиснати зъби, — нашата сватбена нощ ще свърши още преди да е започнала.

Гуендолин послушно се върна на гърдите му и помилва меките косъмчета, които покриваха могъщите мускули.

— Не смей — отвърна с усмивка тя. — Цял живот чакам тази нощ и искам утрото никога да не идва.

— Ако е така, любов моя, обещавам ти да сторя всичко, за да го отдалеча.

Бърнард вдигна широката тафтяна пола и я измъкна през главата й. Гуендолин затвори очи. Изведнъж изпита радост, че не носеше обръчи и корсет, които щяха да затруднят разсъбличането й. Той свали копринените й долни гащи и тя се озова гола пред него като новородено бебе.

Бърнард я огледа с такава жадност, че тя изпита страх. Сигурно ей сега щеше да хвърли дрехата си, да я притисне до вратата и да я вземе.

Вместо това той я вдигна на ръце и я отнесе на леглото. Тъй като до днес винаги беше стъпвала здраво по земята, Гуендолин се уплаши, че точно сега можеше да загуби връзката си с реалността.

Бърнард легна върху нея и в първия момент тя изпита чувството, че ще я задуши с тежестта си. Ала веднага усети, че тялото й беше копняло за тази завладяваща тежест също както за горещата му, корава мъжественост, която се притисна между бедрата й.

Когато той стана, за да свали ризата и поличката си, тя изпита диво нетърпение и затрепери от радостно очакване. Лунната светлина проектираше решетката на прозореца върху леглото й и отново я превърна в негова пленница. Тя лежеше сред ивици светлина, докато той пак бе изчезнал в тъмната сянка.

Опита се да си представи как изглеждаше в очите му: просната гола върху копринените чаршафи като една от похотливите богини, които й се усмихваха от тавана. Не можеше да види Бърнард, но усещаше горещия му поглед и тръпнеше все по-силно.

Когато той заговори, от гласа му беше изчезнала всяка следа от годините в Англия и тя се наслади на добре познатите родни звуци.

— Знаеш ли, когато бях момче, това беше моята стая. Колко часове съм лежал по гръб и съм се взирал в тази дяволска картина на тавана… Мечтаех си една от богините да слезе от небето и да падне право в обятията ми. — Той преглътна. — Ето че се случи точно това.

В слабините й се надигна желание, усети теглене в гърдите, сякаш те се молеха за малко внимание. Нищо не можеше да се сравни с това сладко мъчение, докато го чакаше на леглото и копнееше за милувките му.

Най-после той се върна при нея и сведе глава към гърдите й. Върхът на езика му закръжи около чувствителните, жадни за ласки зърна. Тя се надигна насреща му и впи нокти в сатенения чаршаф, докато той я милваше с устни и зъби. Усети как между бедрата й потече топла влага и изохка нетърпеливо.

Преди да е успяла да си поеме дъх, той вдигна краката й и започна да целува чувствителните коленни ямки. Наболата брада погъделичка нежната кожа, топлите и влажни устни оставиха парещи следи. Устата му се плъзна нагоре по вътрешната страна на бедрата и я принуди да разтвори крака. Гуендолин се разтрепери като лист.

Той погали успокояващо девствената белота на тялото й.

— Не бива да се страхуваш от мен, любов моя. Тази нощ не съм чудовище, а просто мъж, който иска да се люби със съпругата си.

Със съпругата си.

Гуендолин беше забравила, че грешно удоволствие като това можеше да бъде под божията благословия. Не беше подготвена, когато Бърнард бързо плъзна ръце под дупето й, вдигна го, разтвори още бедрата й и жадно зацелува центъра на женствеността й.

Връхлетя я невероятно удоволствие и тя се вкопчи в косите му. Замъгленият й поглед отново се устреми към тавана. Дали богините също бяха вкусили от тази наслада? Персефона я погледна съзаклятнически. Зачервените бузи и отворените устни на Психея бяха като нейно огледално отражение.

Езикът на Бърнард сякаш достигна до самото ядро на женствеността й и я изтръгна от глупавите размишления. Все още трепереше от блаженство, когато той отново завладя устата й, за да я нахрани с амброзията на собственото й удоволствие.

— Ако знаех колко прекрасно е да те изяде драконът, въобще нямаше да протестирам, когато ме вързаха на онзи кол — прошепна задъхано тя.

— О, скъпа, почакай да те изям наистина. Усещам как апетитът ми нараства — изръмжа той и нежно загриза гладката кожа на шията й.

Пръстите му не оставиха съмнение от какво имаше нужда, за да задоволи глада си. Те се мушнаха между бедрата й, за да я подготвят внимателно за онова, което предстоеше. Когато той легна върху нея и закри лунната светлина, Гуендолин отново се разтрепери.

Бърнард взе лицето й в двете си ръце.

— След като имаше достатъчно смелост да се опълчиш срещу дракона в собственото му леговище, не мога да повярвам, че сега се страхуваш.

— Това не е страх — отговори тя и нежно помилва гъстите му къдрици. — Изпаднала съм в паника.

Бърнард я погледна дълбоко в очите.

— И аз, Гуендолин. И аз.

Това смайващо признание я подтикна да му отвори широко бедрата си. Той се заби дълбоко в нея и от гърлото му се изтръгна дрезгав стон. Прониза я остра болка и тя щеше да изпищи, но нахлулата в тялото й наслада бързо прогони болката. Мъчението да го приеме толкова дълбоко в себе си почти моментално отстъпи място на инстинктивното удоволствие да се чувства изпълнена докрай от могъщата му мъжественост. Вече нямаше спасение. Бърнард нахлуваше все по-дълбоко в нея, тласъците му се усилваха, ускоряваха ритъма си и Гуендолин разбра, че всъщност тя не искаше да избяга.

Вкопчи се в него, сякаш ставаше въпрос за оцеляването й. Нямаше да му позволи да се отдръпне, да изчезне отново от живота й — нито на момчето, в което се беше влюбила, нито на мъжа, когото обичаше.

Тя се надигна насреща му и го обгърна с ръце и крака. Искаше всичко, което е бил в миналото, всичко, което щеше да бъде някога — ангел и демон, момче и мъж, звяр и принц, съпруг и непознат. Престана да се съпротивлява срещу завладяващата му доминантност, дори изпита радост, че е пленница на дивата му страст.

Той бе опрял ръце вляво и вдясно от лицето й, нахлуваше в нея и се отдръпваше, като я гледаше право в очите. Погледът му беше див и неумолим като ритъмът на слабините му между бедрата й, който непрестанно се ускоряваше.

— Ти ми каза, че някога си ме обичала — изпъшка той. — Но аз съм алчен и не мога да се задоволя с малко. Искам да имам всичко.

Той повдигна хълбоците й, вдигна я цялата към себе си, решен да й подари всички радости на плътското сливане.

И чу, каквото искаше да чуе от нея. Чу вика, който можеше да бъде произведен само от последната вълна на удоволствието. Вцепени се за миг, а после тялото му се сгърчи в същите спазми, които разтърсваха и нея. Долу в селото няколко души се стреснаха насън, прекръстиха се и промърмориха, че отново са чули рева на дракона.

Гуендолин и Бърнард стояха прегърнати на масата под кръглото прозорче и наблюдаваха луната, която се спускаше към хоризонта. Корабът, довел Бърнард в родината, все още беше на котва и мачтите му се очертаваха ясно пред залязващата луна. Въпреки положените от него героични усилия и двамата знаеха, че нощта няма да продължи вечно.

Когато и последната следа на луната се скри зад сребърните вълни, той я прегърна по-здраво, тя облегна глава на рамото му и тъжно въздъхна.

Вече не се срамуваше от голотата си, а безлунният мрак й вдъхна допълнителна смелост. Обърна се към Бърнард и коленичи пред него.

Когато нежните й устни започнаха да милват долната част на тялото му, той зарови пръсти в косите й.

— Какво правиш, момиче? Окончателно да ме подлудиш ли си решила?

Тя нямаше думи за онова, което ставаше в сърцето й, и му даде единствения отговор, на който беше способна. Той притисна с две ръце слепоочията си и изкрещя дрезгаво, преизпълнен с наслада. Гуендолин трябваше да плати за греховете на баща си, но и тя попадна под властта на онази странна смес между сила и ранимост, която направляваше и неговите действия. Тя вече не беше пленница, а доброволна молителка пред олтара на удоволствието. Прошката беше по-сладка от всичко, на което се беше осмелявала да се надява, но и наполовина не толкова прекрасна като мига, когато Бърнард падна на колене и притисна бузата й до лудо биещото си сърце.

Макар че спалнята беше обляна от първите утринни лъчи, Бърнард седеше в сянката до леглото и наблюдаваше спящата Гуендолин. Бледата кожа и златните коси бяха доказателство, че тя е същество от светлината, и самото й съществуване гонеше мрака.

Бърнард се уви в наметката си и се облегна назад. В друго време щеше да копнее за чаша порто и пура, но сега искаше да запази вкуса й на устните си.

Тя спеше сгушена върху завивката, бузата й върху сплетените ръце, устните зачервени от целувките му. Слабините му затрепериха. Малко преди разсъмване Гуендолин му бе показала какво удоволствие умее да дарява с устните си.

Той приглади назад една златна къдрица, за да открие челото й. За първи път от петнадесет години искаше да защитава друго човешко същество, не да разрушава. В същото време съзнаваше, че най-голямата опасност, от която трябваше да я опази, е той самият.

Червените петна по чаршафите и кървавите следи по бледите бедра на Гуендолин все повече се набиваха в очите му.

„Жаждата за отмъщение ще е жива, докато му дадете неопетнена кръв.“

Припомнил си старото проклятие, Бърнард опря глава на ръцете си. Беше взел кръвта на една невинна само за да установи, че нищо не се беше променило. Безброй пъти беше повторил на Гуендолин, че момчето, което тя е обичала, отдавна е умряло, че той самият никога не е тъгувал истински за него.

Момчето никога не би помислило да я накаже за престъплението на баща й. Никога не би я подложило на тази карикатурна сватбена церемония. То щеше да й даде празника, който тя заслужаваше. И първата брачна нощ.

Тя заслужаваше чисти чаршафи, свежи цветя и огън в камината. Камериерката щеше да й помогне да замени красивата сватбена рокля с девствено бяла нощница, да изчетка косите й пред огледалото и да отговори търпеливо на въпросите й, за да й отнеме страха от предстоящата нощ.

Той не отиде при нея в тъмното, а на светлината на свещите. Не й даде чаша червено вино, за да успокои обтегнатите й нерви, преди да й открадне първата бегла целувка. Трябваше да я отнесе в леглото и да я положи нежно върху меките възглавници, а после да я люби с почитта и уважението, които заслужаваше. Не биваше да я люби безброй пъти, да я тласка от един оргазъм към друг, без да даде малко отдих на крехкото й тяло.

Отчаяният му поглед се плъзна по елегантната извивка на гърба й. Момчето можеше да й даде толкова много — дом, деца, сърцето си.

Много му се искаше да вярва, че и мъжът е способен да й го даде. Ала знаеше, че всеки път, щом я погледне, ще си спомня за сделката на баща й с дявола. И за онова, което му беше струвало предателството.

Изведнъж се появиха спомени, които си беше забранявал в продължение на петнадесет години. Топлата, солена миризма на понито му, когато валеше дъжд; дълбокият смях на баща му, от който трепереха стъклата; нежната ръка на майка му, когато приглаждаше немирните му къдрици. Предателството на Алистър Уайлдър го лиши от минало, а както по всичко личеше, и от бъдеще.

Врагът най-сетне имаше лице. Лицето на мъж, на когото някога се беше възхищавал и когото беше уважавал. Мъж, на когото баща му поверяваше себе си и семейството си. Алистър Уайлдър беше злоупотребил с доверието на своя господар и приятел и Бърнард щеше да го мрази до края на живота си.

Беше само въпрос на време, докато тази омраза отровеше всичко, до което се докосваше — и Гуендолин.

Стана точно както се беше опасявал. Целувката й, дадена с такава готовност, го бе обрекла да прекара остатъка от живота си в мрак. Сега беше прокълнат да знае какъв е истинският мрак — не отсъствието на слънцето, а нейното.

В съня на Гуендолин се появи драконът. Тя спеше в легло от санталово дърво и подправки, когато сянката му падна върху нея.

Тя не искаше да се събуди и очите й останаха затворени, когато отвори ръце и произнесе името му. Първо си помисли, че той пак ще нахлуе между бедрата й, за да й отнеме болката от празнотата, но той не го направи. Само я взе в прегръдката си, целуна челото й, трапчинките, ъгълчетата на устата.

— Сутрин ли е вече? — пошепна тя и се сгуши в него.

— Не и за мен — отговори той и я притисна до гърдите си. Тя помилва сънено бузата му.

— Значи не е нужно да се будя.

— Не, скъпа, спи, колкото искаш. — Той целуна топлите й устни, положи я върху възглавниците и я зави с тартана си.

Сянката му изчезна. Гуендолин зарови глава във възглавницата, уверена, че драконът бди над съня й.

Когато се събуди, на гърдите й се беше разположило джудже. По-рано сигурно щеше да изпищи при такова откритие, но сега само си помисли как ли успяваше да диша с тази тежест върху гърдите. Тоби отговори на сънливото й примигване.

— Защо си толкова дебел? — попита с усмивка тя. — Знам, че не ловиш мишки. — Той размърда мустаци с такова очевидно презрение, че тя се засмя. — Би могъл да ме попиташ същото, нали? — Тоби измърка сънливо и се зарови в тартана. Гуендолин стана, за да му попречи да се вкопчи и в нея.

Веднага разбра как беше влязъл котаракът. Вратата беше полуотворена, Бърнард не се виждаше никъде.

— Надявам се да ни донесе нещо за закуска — каза тя на котарака и разтегна скованите си мускули. — Или за обяд — добави тя, като погледна къде беше слънцето.

На устните й се появи дръзка усмивка. Даже мрачният английски слуга на Бърнард не беше тук, за да я укори, че е прекарала половината ден в леглото. Нали господарят му беше виновен, че не е спала през нощта.

По една точка селяните се оказаха прави. Гладът на дракона беше ненаситен.

Гуендолин се отпусна отново в леглото и се разкиска като ученичка. Завивките вече не миришеха само на санталово дърво и подправки, а на земния мускус, който излъчваше любовта им. Тя пое дълбоко тази миризма и с нея дойдоха спомените.

Втренчила поглед във фреската на тавана, тя се усмихна на богините и сравни историята на Психея със своята. Също като дракона, Купидон беше отишъл при Психея през нощта, изтръгвайки й обещанието никога да не поиска да види лицето му. Гуендолин се опита да си припомни как продължаваше историята, разказвана някога от майка й. Насъскана от ревнивите си сестри, Психея нарушила обещанието си и погледнала Купидон, докато спял. Капка масло от лампата й капнала върху лицето му и го събудила. Вбесен от нарушената дума, той избягал и се заклел никога вече да не я вижда.

Усмивката на Гуендолин угасна. Тя седна в леглото и изведнъж осъзна колко тихо беше в замъка. Тъй като Тоби все още се цупеше, че го бе прогонила от гърдите си, мълчанието не се нарушаваше дори от мъркането му.

Тя стана и бързо облече смачканата си рокля. Уви раменете си с тартана и за миг затвори очи, обзета от детинската надежда, че щом ги отвори, той ще се появи — както някога в руините на параклиса, докато търсеше дракона.

Този път не усещаше със сърцето си, че Бърнард е наблизо. Усещаше само безгранична празнота, още по-страшна поради обезпокояващата тишина, която цареше навсякъде.

Гуендолин отвори очи и се покатери на масата.

Корабът на Бърнард беше вдигнал всички платна и излизаше от залива, понесен от южния вятър.

Когато стигна до върха на кулата, Гуендолин едва дишаше. Вятърът постоянно вееше косите в лицето й и когато се хвана за парапета, тя не можеше да вижда.

Облегна се на старото дърво и се вкопчи в дебелите дъски. Корабът наближаваше хоризонта. Преди сълзите да замъглят погледа й, тя откри самотна фигура на кърмата, загърнала раменете си с вееща се черна наметка.

Дали той я виждаше? Вероятно беше забелязал златната й коса да блести под слънцето, но със сигурност не можеше да види как хълцания разтърсиха тялото й и по бузите й потекоха сълзи. Тя остана гордо изправена. Нямаше да рухне, докато съществуваше и най-малкият шанс той да я види. Едва когато корабът се сля с мъгливия хоризонт, Гуендолин падна на колене върху студения камък. Не можеше да каже колко време бе останала така. Само за миг или за цяла вечност? Когато чу стъпки зад гърба си, се обърна рязко, обзета от внезапна надежда.

Тапър излезе на бойницата. Меките кафяви очи бяха изпълнени със съчувствие.

— Преди малко ми дадоха това в селото. Мисля, че той не е искал да бъдете сама, когато го прочетете.

Гуендолин приглади блестящия пергамент и отвори с нокти добре познатия яркочервен печат.

Елегантният почерк на Бърнард беше лишен от обичайната изразителност. Силните линии и грациозните извивки бяха развалени от мастилени петна и задрасквания.

— „Милейди — прочете тихо Гуендолин, — проклятието е унищожено. Вие и Балиблис сте свободни. Предупреждавах ви, че вече не съм момчето, което сте обичали. След всичко, което стана между нас миналата нощ, сигурно най-сетне сте се убедили в това.“

Тапър се изчерви, но Гуендолин изобщо не се засрами.

— „От днес нататък няма да има мъж, който да стане ваш господар и повелител, защото вече сте от рода Маккълог, предводителка на клана Маккълог, господарка на Уейркрейг Касъл. Оставих на ваше разположение хилядата фунта, които баща ви е взел от Къмбърленд. Направете е тях най-доброто за клана и за замъка. До смъртта ми ще получавате всяка година по хиляда фунта.“ — Гуендолин преглътна мъчително и продължи: — „Веднъж ме попитахте каква е истината, но аз отказах да ви отговоря. Миналата нощ ме помолихте за милост. Онова, което мога още да ви дам — макар че то никога не е било мое, — е свободата ви.“ — Очите й отново се напълниха със сълзи. — „Оставям ви името и сърцето си. Винаги ваш Бърнард Маккълог.“

Тя сведе глава и смачка хартията в ръцете си. Изглеждаше почти толкова жалка, колкото се чувстваше. Тапър намери в джоба на жакета си кърпичка и започна да й вее, ала тя се дръпна и стана с усилие.

— По дяволите, Тапър! Този човек е невъзможен! Дано надменната му душа се пържи в ада! — Тя се загърна в тартана и се обърна към морето с надеждата вятърът да изсуши сълзите й. — Наистина ли вярва, че може да изличи всичко случило се, сякаш никога не е идвал при нас? Също като някогашното момче. Самодоволен. Нагъл. Упорит. Само той има право да решава съдбите на другите, без да ги пита. Изобщо не се е променил!

— Когато си втълпи нещо, става невероятно упорит. С времето може би…

— Веднъж вече го чаках петнадесет години. Колко трябва да го чакам този път? Може би двайсет години? Или цял живот? — Тя поклати решително глава. — О, не! Нямам никакво намерение да чакам, докато Бърнард Маккълог се вразуми.

Тапър прибра кърпата в джоба си и попита предпазливо:

— Какво възнамерявате?

Гуендолин се изправи в целия си ръст, изтри последните сълзи от лицето си, намести тартана, сякаш беше загърната в мантия на достопочтена келтска кралица.

— Нали чухте, Тапър. Сега съм предводителка на клана Маккълог. И както казва старият девиз: с право или без право всеки Маккълог върти меча.