Драконът със зелените очи

22

Бърнард се обърна и направи няколко крачки към нея. Но лицето му беше изписано неверие. Гуендолин падна тежко в креслото и втренчи празен поглед пред себе си.

След малко скръсти ръце в скута си и заговори безстрастно, макар че по лицето й все така се стичаха сълзи.

— Помните ли как паднах от дъба и едва не ви убих?

— Естествено, че помня. Бяхте толкова сладко малко същество — упорито и гордо. Искаше ми се да ви наложа здравата по дебеличкото дупе, а после да ви нацелувам. — Той се намръщи заплашително. — Все още не знам как е трябвало да постъпя.

— Избягах от вас и попаднах право в лагера на червените мундири. Бях толкова ядосана, че не гледах къде вървя. Помня как един войник ме сграбчи за плитките, а другарят му ме мушна с пръст в корема и каза: „Хванахме си едно тлъсто шотландско пиленце! Да го пуснем или да го набучим на шиш и да го опечем?“ — Гуендолин изхълца конвулсивно. — Трябва да призная, наистина повярвах, че искат да ме изядат. Рос ми бе казал, че Къмбърленд и войниците му много обичат крехко месо от шотландски деца. — Тя сведе глава. — Но най-лошото беше друго: в наивността си аз бях твърдо убедена, че Бърнард Маккълог ще дойде и пак ще ме спаси.

Мъжът пред нея посегна слепешком зад себе си, придърпа креслото и падна тежко в него, сякаш краката отказваха да го държат.

— Един от войниците каза: „Малката ми прилича на шпионка“ — продължи Гуендолин, като несъзнателно наподоби мрачното изражение на англичанина. — „Не е ли по-добре да я попритиснем, за да разберем дали не крие някакви тайни?“ Днес си мисля, че сигурно щяха просто да ме погъделичкат, но тогава го възприех като страшна заплаха. А аз имах една единствена тайна. — Тя погледна Бърнард с безжизнен поглед. — Вашата.

Когато той не реагира, тя стана и заходи напред-назад пред камината.

— Не мислете, че съм ви предала само защото ме беше страх. Яд ме беше на вас, че ме нарекохте дете и бъбриво момиченце. Исках да ви накажа, че не сте ми се доверили. Че не сте ме…

Тя помълча малко, стискайки зъби, за да се овладее.

— И така, разказах на войниците, че синът на нашия господар ще придружи до замъка някакъв много важен гост. Истински герой…

— Принц между хората — завърши изречението Бърнард и прокара ръка по лицето си.

— Червените мундири се спогледаха многозначително. Не помня как, но успях да им се изплъзна и избягах вкъщи. Разбрах каква важна информация съм им издала едва когато беше много късно. Както виждате, няма сделка между Къмбърленд и някой от селяните, няма и хиляда фунта. Не е нужно да търсите предателя, който е унищожил семейството ви.

Изразходвала всичкия си барут, Гуендолин се сви в креслото. Чувството за вина, което беше носила в себе си през всичките тези години, беше толкова силно, че тя нямаше да се възпротиви, ако Бърнард грабнеше един от мечовете на поставката и й отсечеше главата.

Той беше свел глава, ръката закриваше очите му. Когато злокобното мълчание продължи твърде дълго, Гуендолин рискува да го погледне по-внимателно.

Раменете му се тресяха, по бузите му се стичаха сълзи. Тя скочи, за да отиде при него, когато той свали ръка от очите си. Това не беше пристъп на плач. Раменете му се тресяха от смях.

Стресната, Гуендолин се запита дали пък той не беше загубил разума си след страшния шок. Никога преди това не го беше виждала да се смее така необуздано. Пристъпът на смях го промени напълно, напрежението и ожесточението изчезнаха от лицето му и той отново заприлича на някогашното момче, изпълнено с мечти и надежди за бъдещето.

Той й се усмихна, сякаш имаше насреща си прекрасно същество от приказките, дошло да го развесели.

— За момиче, което е не само красиво, но и умно, понякога имате твърде глупави идеи, Гуендолин Уайлдър. Така и не можах да разбера защо продължавате да защитавате селяците, след като не само ви оставиха да ви изяде проклетият дракон, ами и искаха да ви изгорят на клада като вещица. Най-сетне ми стана ясно: вие обвинявате себе си за нещастието им, нали? Даже сте готова да подарите скъпоценната си добродетел на дявол като мен, за да изкупите вината си. Вече не ми е чудно, че побесняхте от гняв, като разбрахте кой съм. Сигурно сте повярвали, че двамата нямаме никакъв шанс за общо бъдеще, защото вие сте „предателката“. — Той изтри сълзите от очите и бузите си и погледна с обезоръжаваща нежност в смаяното й лице. — Боя се, че за теб всичко това съвсем не е весело. Прав ли съм, любов моя?

Без да престава да се смее, той отиде при нея, коленичи и взе ледените й пръсти в топлите си ръце. Заговори й бавно и отчетливо, сякаш имаше насреща си малкото момиче от някога.

— Нападението на Къмбърленд срещу Уейркрейг Касъл беше голяма военна операция. Къмбърленд не би могъл да я организира за един следобед.

— Но войниците… червените мундири…

— Са били отдавна на наша земя, когато си попаднала в лагера им. Докарали са и оръдията, които разрушиха замъка. — Той разтърка нежно ръцете й, за да ги стопли. — Попаднала си на група жестоки мъже, решили да си поиграят с едно уплашено дете. Не разбираш ли, Гуендолин? Ти не си им казала нищо ново. Всичко това вече им е било известно!

Гуендолин сбърчи чело, опитвайки се да проумее думите му.

— Искате да кажете, че войниците са знаели за намерението на Бони принц Чарли да се скрие във вашия замък?

— Точно така. — Бърнард обхвана лицето й с двете си ръце и продължи със същата пламенна нежност: — През тези дни в Балиблис е имало предател, любов моя, но не си ти. — Той целуна пълните й устни, за да я освободи от никога неизвършения грях.

— О, Бърнард! — Тя помилва бузата му с трепереща ръка. — А аз през всичките тези години се обвинявах, защото бях убедена, че аз съм те убила. — За да повярва окончателно в чудото, тя се притисна до гърдите му. — Никога, никога не бих ти сторила зло. Кълна ти се! Независимо че беше арогантно и непоносимо момче…

Той зарови лице в косата й и отново се засмя.

— Искаше да кажеш, че сега съм още по-арогантен и непоносим, нали?

Вкопчила ръце в тартана му, тя се отдръпна назад. Бе й хрумнало нещо друго.

— Ами татко… о, татко…

Бърнард приглади назад една непокорна къдрица и прокара пръсти по високото чело.

— Какво баща ти?

Гуендолин отново изпита познатата смесица от гордост и болка.

— През онази нощ татко се опита да влезе в замъка. Той беше единственият, който събра кураж да предупреди баща ти, че войниците на Къмбърленд са на път. Но някъде по пътя бил изненадан от червените мундири… Пребили го… — Тя поклати глава и прехапа долната си устна. — През цялото време вярвах, че аз съм виновна за съдбата му…

Гуендолин беше толкова заета да се освободи от дълго носеното чувство за вина, че не забеляза как усмивката на Бърнард угасна и ръцете му изстинаха.

— Помниш ли точно по кое време баща ти излезе от къщи?

— Малко след като падна мрак — отговори след кратък размисъл тя. — Скоро след това чухме първия оръдеен залп.

Бърнард помълча малко, после внимателно се освободи от прегръдката й, без да обясни поведението си. Взе един от мечовете от поставката и провери острието. Всяко движение беше хладно и съвършено в простотата си. Гуендолин никога не го беше виждала такъв.

— Какво ти стана? — попита объркано тя.

Той се обърна към нея, стиснал с две ръце дебелата дръжка на меча.

— Баща ти наистина е преживял нещо страшно, любов моя. Станал е жертва на собствената си съвест.

Без да каже нито дума повече, той изскочи навън.

Гуендолин остана на мястото си, борейки се отчаяно със заключението, което беше едновременно невъзможно и необоримо.

— Татко… — прошепна задавено тя и думите й бяха клетва и молитва едновременно. След секунди осъзна, че губи ценно време, събра бързо полите си и се втурна след Бърнард.

През двора на замъка мина не господарят на Уейркрейг Касъл, а опасното същество, което се беше спасило от горящите руини.

Драконът излезе през новата порта и забърза към пътеката в скалите. Лицето му беше по-красиво и по-страшно от лицето на всеки звяр. Селяните се втурнаха след него, неспособни да се противопоставят на непоколебимия му авторитет. Някои по-умни грабнаха факли от стойките и тълпата забърза като стадо овце след господаря си.

Не знаеха накъде е тръгнал, но отдавна копнееха за водача си и тази малка подробност им беше безразлична. Те отиваха там, където отиваше той, и толкова.

Гуендолин мина последна през двора и изтича през портата, разблъсквайки съселяните си.

— Бърнард! — извика тя, надявайки се той да чуе гласа й сред шума. Подскочи няколко пъти, но не можа да го зърне сред вълнуващото се човешко море. Парче плат на червени и черни карета някъде напред удвои силите й и тя продължи да напредва мъчително, като си служеше с ръце и крака. Накрая заседна сред множеството и немилостиво бе отведена в селото.

По някое време забеляза любопитно ухилената Неса, обърканата Кити и загрижения Тапър, но не можа да спре. А и нямаше време да им обяснява или да моли за помощ. Не и ако искаше да спаси живота на единия мъж и безсмъртната душа на другия.

Бърнард мина невъзмутимо по улиците на Балиблис и спря едва когато се озова пред къщата на Уайлдър.

Селяните спряха на почтено разстояние от господаря си и възбуденият шепот скоро заглъхна. Гуендолин се проби път през редиците. Накрая настъпи нечий крак, който се оказа на Рос, но изобщо не обърна внимание на болезнения му вик.

— Алистър Уайлдър! — извика Бърнард в мига, когато Гуендолин най-сетне стигна до него.

Тя сграбчи ръката, която стискаше меча, но той я изтръгна без усилия.

— Не ме пипай, момиче. Това е работа между мен и баща ти. Няма нищо общо с теб.

— Ти не разбираш. Баща ми вече не е човекът, когото помниш. Онова, което са му сторили войниците на Къмбърленд, го промени. Той вече не е същият.

— И аз не съм същият — изръмжа Бърнард с вкаменено лице. — Алистър Уайлдър! — изрева отново той, сякаш Гуендолин не беше казала нито дума.

Зад един от прозорците се раздвижи завеса. Божичко, дано е Айзи, помоли се Гуендолин, дано да е Айзи!

Тя отново сграбчи Бърнард за ръката и този път не му позволи да я отърси. Въпреки цялата потискана агресия, скрита в тялото му, той нямаше да я победи.

— Бърнард, той е луд! Душевноболен. Окончателно и безвъзвратно. В деня, когато англичаните са те отвели от замъка, той полудя. — Гуендолин разхлаби малко хватката си. Беше убедена, че ще проникне до сърцето му — той трябваше само да я погледне. — Каквото и да е направил или да не е направил в миналото, в момента той е просто един безпомощен старец.

Най-сетне Бърнард я погледна в лицето. Но тя нямаше време да се зарадва от този пробив, защото вратата на къщата се отвори и на прага застана Алистър Уайлдър, облечен във вехтата си нощница. В двете си ръце стискаше широк шотландски меч, сигурно по-стар дори от този в ръцете на Бърнард.

— Чаках те, Иън Маккълог — изфуча той, силен и жизнен като преди петнадесет години. — Даже дяволът не може да задържи някой като теб завинаги в ада!