Драконът със зелените очи

17

Драконът я бе нарекъл своя „любов“.

Гуендолин се препъваше след него, разкъсвана между страха и радостта. Макар проклетият здрав човешки разум да й внушаваше, че думите му са само подигравателно ласкателство, сърцето й ликуваше.

Затова й беше толкова тъжно, че трябваше да умрат.

Когато излязоха от подземието и отидоха в оръжейната, скандиранията на селяните бяха преминали в бъркотия от крясъци и рев. Драконът се притисна до стената и я притегли към себе си.

— Още не са стигнали замъка — прошепна той. — Ако се доберем до върха на кулата, преди да са щурмували двора, ще дам знак на кораба да дойде да ни вземе.

Не бяха нужни повече обяснения. Когато докосна с устни слепоочието й и окуражително стисна ръката й, Гуендолин беше готова да го последва дори в ада. Ръка за ръка двамата прекосиха оръжейната, минаха покрай параклиса и през главната порта. Макар че лунната светлина струеше през разбитата врата, Гуендолин дори не си помисли да хвърли поглед към лицето му. Не можеше да прави нищо друго, освен да тича, опитвайки се да регулира дишането си. Когато започнаха да изкачват стълбата, покрай тях се стрелна сиво кълбо. Гуендолин не повярва на очите си: това беше Тоби. Никога не го беше виждала да тича с такава скорост.

Стигнаха до края на галерията и поеха по стръмна вита стълба, същата като в кулата на Гуендолин. Сега драконът беше плячката, а не ловецът. Той вървеше пред любимата си и я превеждаше сигурно през всеки завой, покрай потрошените каменни блокове и цепнатините в пода. В края на стълбата едва не се сблъскаха с Тапър.

Косата му беше разрошена, черната копринена риза — напълно разкъсана. Беше с един ботуш, от драскотината на слепоочието му течеше кръв.

— Успях да се измъкна от селяните и дадох знак на кораба от зъбера! — Гласът му пресекваше от изтощение. — Моряците вече са пуснали лодките.

Гуендолин го огледа съчувствено. Усещаше, че той е на ръба на истерията. Откъсна ивица от дантеления си маншет и попи кръвта от раната му.

— Не разбирам, Тапър. Как можа да се случи всичко това?

Драконът погледна подозрително приятеля си.

— Хайде, Тапър, опитай се да обясниш на мис Уайлдър какво стана. — Той погледна през прозореца и се обърна отново към Гуендолин. Лицето му оставаше в сянка. Факелното шествие наближаваше. — И по-бързичко, моля.

— Аз съм виновен за всичко. Проследили са Кити, докато се срещахме в гората — изпъшка Тапър и сведе глава.

— Кити? — повтори невярващо Гуендолин. Хвърли превръзката и го сграбчи за лакътя с такава сила, че той изохка. — Моята Кити?

Тапър поклати глава.

— Моята Кити. Във всеки случай се надявам, че ще стане моя. Вече я попитах.

— Все ми е едно на кого е котенцето, поне в този момент. — Драконът посочи с пръст замъгленото стъкло. — Искам само да разбера защо побеснялата тълпа иска главата ми.

Тапър го погледна смутено.

— Те не искат твоята глава. Искат моята. Смятат, че аз съм драконът.

— Мистър Тапингъм, ще бъдете ли така добър да ми обясните как хората са стигнали до това странно заключение? — попита със заплашително тих глас драконът.

Тапър отговори с невинно изражение:

— И за мен е загадка. Преследваха ме с часове, гониха ме като лисица. За малко да ме хванат, но случайно се изтърколих по един склон и паднах във вдлъбнатината на една скала, където не можеха да ме достигнат. Вероятно тогава са решили да щурмуват замъка.

Драконът пристъпи към прозореца. Все още се стараеше да крие лицето си. Селяните не се виждаха. Гуендолин трепереше с цялото си тяло. Старите шотландски бойни викове, забравени от петнадесет години, тази нощ отекваха с нова сила.

— Ако на времето тези селски копелета се бяха вдигнали със същото усърдие да защитят водача на клана си, той щеше да бъде жив и до днес.

Тапър вдигна рамене.

— Не бива да губим време. Ако успеем да стигнем до залива, ще си спасим кожите.

Драконът се обърна и го удари по рамото.

— Добре казано, момко! Да вървим!

Той посегна към ръката на Гуендолин, но след няколко крачки забеляза, че тя не помръдва от мястото си, и я дръпна нетърпеливо.

— Тръгвай, Гуендолин! Нали чу какво каза Тапър. Трябва да побързаме.

— Аз няма да дойда — отговори меко тя.

— Какво означава това? Естествено, че ще дойдеш с мен. — Той обхвана раменете й. — Да не мислиш, че ще те оставя в ръцете на тази жадна за кръв глутница вълци! Веднъж едва не те убиха и аз няма да им предоставя втори подобен случай.

Гуендолин опря ръце на гърдите му и се опита да размисли.

— Те не са дошли за мен, а за дракона. Мислят си, че съм мъртва. Като ме намерят жива, ще започнат да ме разпитват и вие ще спечелите малко време. Може би шокът ще ги спре. Вървете, аз ще ги задържа, докато вие се качите на кораба.

— Проклятие! Няма да те изоставя като подлец — процеди през зъби той.

— Нямаш избор. Ако ни намерят тук заедно, животът ми няма да струва и пукната пара. — Тя го блъсна с все сила. — Хайде, върви, по дяволите! Ще убиеш всички ни!

Драконът хвърли поглед през прозореца, после през рамо. Тапър стоеше със сведена глава на третото стъпало. Не смееше нито да мръдне, нито да каже нещо. Светлината на факлите ставаше все по-ярка. Ако останеха още малко тук, целият маскарад щеше да отиде напразно.

Още преди да обхване лицето й с две ръце и да притисне с палци слепоочията й, Гуендолин разбра, че той ще я напусне.

— Ще се върна и ще те отведа оттук. Кълна се в живота си — проговори дрезгаво той.

Тя помилва лицето му и се усмихна през сълзи.

— Веднъж каза, че заради мен искаш да бъдеш човек, който държи на думата си. Сега аз съм тази, която го иска.

Преди да е произнесъл нова клетва, която надали би могъл да изпълни, тя привлече лицето му към своето. Целувката им беше единствена по рода си, гореща, солена и сладка, изкована от обещания и съжаление, от разбити мечти и неосъществено желание.

В следващия миг нахлуващата тълпа разби остатъците от портата и Тапър извика предупредително.

— Върви, преди да е станало късно! — извика Гуендолин и го бутна към стълбата.

Той я погледай втренчено и изчезна в мрака. Тапър се скри веднага след него.

Щом стъпките им заглъхнаха, Гуендолин подреди косата си, обзета от странно спокойствие. Знаеше, че замъкът и мечтите й могат да се стопят в пламъци, но не съжаляваше, защото първата й задача беше да защити дракона.

Когато Гуендолин се появи на най-горното от трите широки стълбища, които извеждаха във вътрешния двор на Уейркрейг Касъл, селяните се отдръпнаха смаяни.

Тя помисли, че са само учудени да я видят жива, неизядена от дракона. Нямаше представа каква гледка се разкри пред очите на суеверните шотландци: бузите й още пламтяха от целувките на дракона, разкошните й форми не бяха загърнати от груба вълна, а от небесносиня тафта, която подхождаше съвършено на сините й очи. Разпуснатата коса се вееше по гърба. Златните й вълни отразяваха играта на пламъците от огньовете и трепкащите факли, но и студената лунна светлина.

Стоеше гордо изправена, с високо вдигната глава.

— Гуени! — извика Кити и се опита да се изтръгне от грубата хватка на Нийл. — Драконът ми каза, че си жива! Всички се опитват да ми внушат, че съм се лъгала, но аз си знаех, че той никога няма да ме излъже.

Гуендолин примигна объркано. После се сети, че Кити говореше за своя дракон. Смутеното признание на Тапър започна да придобива по-ясни очертания.

Неса и Глинис я зяпаха, като че не я бяха виждали никога преди това. Гуендолин претърси тълпата за Айзи, но не я откри. Вярната слугиня беше останала при баща й.

Албърт излезе от тълпата, заобиколен от двамата си сина.

— Махни се от пътя ни, момиче. Не искаме да се караме с теб.

— Може би ще те изненадам, Албърт, но аз искам да се скарам с вас. Само преди две седмици, ме оставихте тук, за да умра.

— Добре ти се е отразило, както виждам — изръмжа Рос.

Когато погледът му се впи в корсажа й, Гуендолин разбра, че презрението в погледа му всъщност е било желание. Похот. Всеки път, когато й е подлагал крак, щипал я е и я е ругал, той е искал да я накаже, че я желае.

— Да, живях много по-добре от теб, Рос — отговори меко тя. — Никога не съм изпитвала нужда да унижавам другите, за да се убедя колко съм велика.

В тълпата се чуха ужасени ахкания. Рос се намръщи заплашително и направи крачка към нея. По-младият му брат го задържа.

Лаклан отмахна дългата си коса от лицето и стисна Рос за рамото с мускулестата си ръка.

— Ти да не би да защитаваш оня мръсен дракон? — изрева ядно той. — А той през това време се люби с момичетата от селото, с Кити и господ знае още с коя!

— Той искаше да ме вземе за жена! — изплака Кити.

Неса се изсмя невярващо.

— Ще давам по един шилинг за всеки път, когато чуя тези думи — обеща тя.

— Защото получаваш по един шилинг за всеки път, нали? — парира я умело Глинис и предизвика злобните смехове на селяните.

Албърт я гледаше по-скоро умолително, отколкото гневно.

— Ти винаги си била добро момиче, Гуендолин Уайлдър. Разумно момиче. — При тези добре познати думи Гуендолин стисна зъби. — Трябва да разбереш, че този негодник направи всички ни на глупаци, включително и теб. Той ни излъга, окраде ни и ни лиши от законното ни имущество.

— Сигурно е имал причини за това — отговори тя. Само да знаеше какви…

— Възможно е. Но и ние имаме свои причини. Затова дойдохме тази нощ. Искаме главата на дракона и ще я имаме. Затова се махни, жено, преди да съм направил нещо, за което после ще съжалявам.

Гуендолин не можеше да прецени дали е спечелила достатъчно време за дракона и Тапър, за да стигнат до лодката. Във всеки случай нейното време изтичаше. Албърт тръгна пръв. Сигурно очакваше тя да му направи място, но вместо това тя изтича надолу по стълбата и грабна вилата от ръцете на баба Хай. Без да обърне внимание на крясъците на старицата, опря зъбците в гърдите на Албърт. Принуди го да отскочи назад, за да не го прониже.

— Дяволите да те вземат, момиче — изсъска той и се скри зад първата редица. — Явно е загубила ума си! — обърна се той към селяните.

— Аз пък съм готов да се обзаложа, че е загубила не ума, а душата си. — При думите на Рос навалицата се люшна от страх. — Само я погледнете! Това ли е нашата добра и мила Гуендолин Уайлдър?

Възцари се злокобно мълчание. Гуендолин за пореден път си каза, че Рос може да не е особено умен, но притежава завидна дързост.

Старият й враг излезе напред, като се пазеше от зъбците на вилата.

— Нали помните, нашата Гуендолин беше дебеличка и с пълни бузки! Гледаше в земята или в книгите. Грижеше се за лудия си баща, без да мърмори.

— Моят баща е герой! — извика възмутено Гуендолин. — Разумът му е цената за страхливостта на твоя баща и на другите мъже от Балиблис.

Албърт пребледня, но не направи опит да се защити. Рос се ухили още по-широко и Гуендолин се уплаши не на шега.

— А каква цена си платила ти за благоволението на дракона? Невинността си? Или безсмъртната си душа? — Той се обърна към момците от селото: — Само я погледнете как е разпуснала коси и деколтето й е като на уличница! Посмя да излезе срещу нас, защото вярва, че драконът й е дал силата да омагьоса всяко мъжко сърце. — Рос понижи глас и селяните протегнаха шии, за да го чуят. Явно размишляваха усилено върху думите му, защото всички измерваха Гуендолин с изпитателни погледи. — Сама ни каза, че е почти четиринадесет дни е била в замъка с дракона. Кой знае на какви свинщини я е научил.

Лаклан преглътна с мъка. Голямата му адамова ябълка подскачаше от напрежение. Даже непоколебимият Албърт извади от джоба си кърпа и си изтри челото. Жена му го смушка в ребрата.

— Драконът не е звяр! — извика Гуендолин. Изпитваше дива омраза към Рос, който превърна нежностите, които беше споделяла с дракона, в най-мръсното нещо на света. — Той има в малкия си пръст повече мъжественост, отколкото ти ще имаш през целия си живот!

— Ето, виждате ли! — изграчи Рос. — Точно както ви казах. Чудовището я е омагьосало.

— Как я е омагьосал, след като според теб и според всички тук е смъртен, а не същество от друг свят! — изплака Кити.

В очите на Гуендолин нахлуха сълзи. Ако оживееше, щеше да прегърне сестра си за тези смели и разумни думи. Рос вдигна рамене.

— Сигурно съм се излъгал.

— А може би омагьосаният си ти — усмихна му се сладко Гуендолин и селяните наоколо се изсмяха. Рос ги удостои с яден поглед.

— Аз казвам: да изгорим вещицата!

— Да я изгорим! — повтори майка му и хвърли тържествуващ поглед към съпруга си.

Тълпата се развълнува. Одобрителните крясъци вцепениха Гуендолин. Колът, за който я бяха вързали онази нощ, все още стърчеше в средата на двора. Тогава я бяха оставили на милостта на дракона, но сега можеха да я вържат, да натрупат в нозете й сухи съчки и да я подпалят с факлите си.

Тя направи крачка назад, после още една и размаха вилата. Ако се втурнеха да я преследват, с нея беше свършено.

— Драконът не ме е омагьосал! — опита се тя да надвика адския шум. — Той не е чудовище. Той е мъж. Истински мъж.

Селяните се събраха в подножието на стълбата. Светлината на факлите позлатяваше остриетата на мечовете. Глинис и Неса се колебаеха. Кити най-сетне успя да се освободи от Нийл и се втурна към сестра си, но навалицата я погълна.

Застанала на последното стъпало, Гуендолин вдигна поглед към осветеното от луната небе. Отникъде не се чуваше спасителният рев, не се виждаше и крилатата сянка, готова да й се притече на помощ.

Ако не беше толкова глупава да повярва в дракона, сега нямаше да стои тук; и да чака тълпата да я разкъса. Но и сега не съжаляваше — за нито една целувка, за нито една ласка.

Силна ръка я обхвана изотзад и я стопли. Ароматът на санталово дърво и подправки замая сетивата й. Сърцето й възликува.

Драконът се върна при нея, както й бе обещал.

Когато двамата излязоха под светлината, селяните ужасено се отдръпнаха назад. Гуендолин не можеше да им се сърди. Блестящият пистолет в ръката на мъжа беше недвусмислена заплаха. Пред него ръждясалите мечове и старите ками изглеждаха като играчки на глупави деца, решили да си поиграят на войници.

Когато заговори, той не го направи на студения, трезв английски, а на пеещия, вълнуващ диалект на своята родина.

— Съветвам ви да се махнете от двора на този замък, добри хора, ако искате да се отървете живи. Никой няма да вземе главата на дракона, нито ще гори вещици. Уейркрейг Касъл отново е в ръцете на своя законен собственик и повелител, водача на клана Маккълог.