Драконът със зелените очи

27

Да види как Гуендолин излиза от сянката — това беше все едно слънцето да излезе иззад пелената от облаци. Неочакваната светлина му причини болка в очите. Тя беше като сън в лавандуловосиньо. Меките линии на копринената рокля подчертаваха чувствените извивки на тялото й. Косата падаше на златни вълни около лицето, сините очи блестяха топли и живи.

— Добре. Значи сънувам — промърмори на себе си той и присви очи. Ала когато отново ги отвори, Гуендолин все още беше там и го наблюдаваше със снизходителна усмивка.

— Махни това нещо, преди да е гръмнало.

Трябваше му малко време, преди да проумее, че все още стискаше пистолета. Изпълни молбата й с трепереща ръка.

— Не беше много умно от твоя страна да ми откраднеш свещта и да оставиш пистолета. Не разбираш ли, че можех да те застрелям?

— Разбира се, че нямаше да ме застреляш. — Тя показа трапчинките си. — Пистолетът не е зареден.

Бърнард хвърли ненужното оръжие на шкафчето, ужасно ядосан на себе си.

— А къде скри Тапър с гайдата му? На тавана ли е?

— В мазето. Но не се притеснявай за него. Кити му прави компания. Нали знаеш, меденият им месец още не е свършил. Убедих я, че е много по-вълнуващо да дойдат с мен в Лондон, вместо да ходят в Единбърг.

— Нова копринена рокля. Пътуване до Лондон. Радвам се да видя, че си намерила приложение на хилядата фунта, които ти оставих.

— Точно така. И защо не? — Тя вдигна вежди. — В крайна сметка си ги спечелих.

За миг Бърнард загуби ума и дума.

— Наистина ли мислиш, че съм ти ги оставил като възнаграждение за… за…

Тя вдигна рамене.

— Какво друго трябваше да си помисля? Когато се събудих, ти беше изчезнал и бе оставил златото.

Бърнард беше готов да скочи от леглото и да я раздруса, когато се сети, че не понасяше нощниците и предпочиташе да спи гол. Панталонът му беше хвърлен на стола до вратата. А може би Гуендолин беше скрила и дрехите му?

Той скръсти ръце на гърдите и я изгледа заплашително.

— Има неща, за които не може да се плати, скъпа госпожо.

Под трепкащата светлина на свещите не можа да различи дали Гуендолин поне малко се беше изчервила.

— Или да кажем, че те струват само това, което човек е готов да плати.

В очите му светна бдителност.

— Защо дойде в Лондон, милейди дракон? Да не си търсиш невинна жертва?

— Ако беше така, нямаше да дойда в Лондон. — Гуендолин приседна на ръба на леглото, на достатъчно разстояние от ръцете му. — Не търся неопетнена кръв, а достоен за доверие адвокат.

— И за какво ти е адвокат? Или си решила да нахлуваш в чуждите къщи и да будиш обитателите им с гайда?

Тя го потупа успокоително по стъпалото.

— Не ставай глупав. Искам да обсъдя възможностите за анулиране на брака си. Или при нужда за развод.

Бърнард падна тежко във възглавниците. Не беше подготвен за ледените тръпки по гърба си.

— Искаш да се разведеш с мен?

— И защо не? Ти заяви, че ми връщаш свободата, нали? Сигурно не можеш да очакваш, че цял живот ще гния в онази купчина камъни. Ти може би нямаш намерение да се ожениш отново, но аз не искам да прекарам сама остатъка от дните… и нощите си. — Тя му хвърли предизвикателен поглед.

— Няма ме едва от няколко седмици и ти вече мислиш за друг мъж?

— Вече имах възможност да се убедя, че в Балиблис не липсват кандидати. Например Рос…

Бърнард щеше да скочи от леглото — по дяволите панталонът!

— Рос? Ти да не си полудяла? Той те остави да те изяде драконът! Той искаше да те изгори на клада!

Гуендолин подреждаше диплите на роклята си, сякаш изобщо не забелязваше вълнението му.

— Може би си прав, но откакто съм водачка на клана, Рос се показва само от най-добрата си страна. Отрупва ме с внимание и любезности. — Тя се усмихна кокетно. — Всеки ден ми носи букетче от диви рози или друг малък знак на внимание. А пък ако с Рос не си допаднем, ще се насоча към Лаклан. Той е много нещастен, откакто Неса го заряза заради племенника на подкована.

— За бога, жено! Как така ще се омъжиш за Лаклан! Та той има снопчета косми в ушите!

Гуендолин го погледна с прелестна невинност.

— Всички казват, че това е знак за мъжественост…

Бърнард беше сигурен, че вече не е звяр, но от гърлото му се изтръгна дълбоко ръмжене.

— Само при горилите, Гуендолин!

Тя се изправи и се заразхожда около леглото му, придавайки си вид на дълбоко замислена.

— Може би си прав. Благодаря ти, че ме предпази от такава ужасна грешка. Трябва много добре да обмисля за кого да се омъжа.

— Слава на небето! — пошепна безсилно той.

След като обиколи няколко пъти стаята, тя оповести решението си.

— Най-добре е да си потърся обожател в Лондон! По-рано ми липсваше самочувствие, но ти ме убеди, че имам какво да предложа на мъжете. И не си единственият, който е на това мнение. — Тя скръсти ръце и се изправи пред него, сякаш се готвеше да му чете от библията. — Днешната мода предписва на жената да бъде крехка като силфида, но предвидливият мъж в крайна сметка избира добра кокошка за разплод.

Бърнард се наведе към нея, питайки се кой ли беше негодникът, внушил тези глупости на жена му.

— От кого чу това?

— Естествено от леля Тафи. Тази любезна дама прие всички ни в дома си, след като бащата на Тапър го изхвърли, задето се е оженил за шотландско момиче без нито едно пени зестра. Тя се разгневи ужасно на виконта и го лиши от наследство. След смъртта й Тапър ще наследи цялото имущество.

— Ако я надживее — възрази мрачно Бърнард, който беше готов да убие стария си приятел заради ролята, която беше изиграл в този цирк.

Тъй като вече не издържаше да стои далече от Гуендолин, той уви бедрата си в чаршафа и стана.

— И как смяташ да се сдобиеш с многообещаващ кандидат за женитба? Искаш ли да ти представя няколко? — Той се изправи пред нея и се поклони подигравателно. — Здрасти, Дейвид, стари момко. Това е жена ми Гуендолин. Ще бъдеш ли така добър да се ожениш за нея?

Гуендолин се засмя звънко.

— С това грозно и мрачно лице ще прогониш всички ухажори.

— За съжаление не успях да прогоня теб…

— Точно обратното, скъпи — ти избяга от мен. И защо? — Тя се нацупи и се престори, че размисля. — О, да, спомних си. Ти не си момчето, което съм обичала някога. Не знам защо забрави най-важното: аз също не съм малкото момиче от някога. — Тя сложи ръце на гърдите му и усети напрягането на силните мускули. — Аз не искам момчето, което обичах. Искам мъжа.

Куражът й беше неустоим. Бърнард улови китката й и отведе ръката й до мястото, където между бедрата му пулсираше огън.

— Ако е така, дошла си на правилното място.

Тя го помилва нежно, примигна и дъхът й се учести. Бърнард я привлече към себе си и завладя устните й. Сладката й уста го посрещна с вкус на зрели ягоди със сметана. Езикът му потърси неговия и желанието му избухна с дива сила.

Стенейки, той падна на леглото и постави Гуендолин отгоре си. Доброто му намерение да я вземе бавно и внимателно бе забравено под напора на страстта.

Нямаше търпение отново да проникне в топлата й утроба.

След гореща, мокра целувка той пъхна ръце под полите й. Нямаше време да свали копринените гащички, а просто ги разкъса. Още една целувка, и пръстите му проникнаха в нея с ритъма, който жадуваше да имитира друга част на тялото му. Тя се нагоди към движенията му и зачака с нетърпение радостите, които беше готов да й даде.

Бърнард бързо махна чаршафа и когато Гуендолин отново се отпусна върху него, членът му проникна дълбоко в утробата й.

Тя се разтрепери. Силното младо тяло се притисна до бедрата му и той я изпълни цялата. Тя искаше мъж и той й даваше всеки сантиметър от този мъж.

Бърнард вдигна ръце и помилва зачервените й бузи.

— Хайде малко да забавим ритъма, ангеле мой. Искам ти да се насладиш на тази езда също като мен.

Решен да й достави цялото удоволствие на света, той я хвана за хълбоците и я задвижи в ритъм, достатъчно бърз, за да увеличава насладата, и достатъчно бавен, за да им позволи да запазят разума си. Скоро се окъпа в пот, защото забавянето му струваше неимоверни усилия. Но като погледна блаженото лице на Гуендолин, бе обезщетен за всички мъчения.

Изчака, докато тя отметна глава, отвори устни и тихо захленчи, и мушна ръка под полата й. Трябваше само да я докосне с върховете на пръстите си, и тихите й въздишки преминаха във викове на удоволствие.

Самообладанието му се пропука. Хвана я отново за хълбоците, но вече не беше способен да нагоди тласъците си към ритъма на нейното удоволствие. Жаждата да се движи в нея отстъпи място на много по-силния примитивен инстинкт. Все пак на върха на екстаза, докато тялото му се разтърсваше от силни тръпки, успя да потисне зверския си рев.

Гуендолин падна тежко върху него. Той я прегърна, притисна я до гърдите си и се закле, че никога вече няма да я пусне да си отиде.

Бърнард нахлу като вихър в трапезарията на вила Тапингъм в Майфеър и изрева:

— Къде е тя?

Тапър, който тъкмо поднасяше към устата си филийка с масло и мармалад, застина насред движението. Кити избърса устничките си с ленената салфетка и сведе глава. В утринната си роба от тънък поплин и обшитото с дантели боне тя изглеждаше учудващо елегантна и зряла за осемнадесетгодишна хлапачка от планините на Шотландия.

Младоженците не седяха — както беше обичайно — един срещу друг на голямата маса, а един до друг — достатъчно близо, за да може крачето на Кити нежно да се плъзга по прасците на съпруга й.

След Бърнард влезе развълнуваният иконом.

— Прощавайте, сър. Опитах се да обясня, че леля ви никога не става преди обяд и не приема абсолютно никого преди два, но джентълменът не пожела да ме чуе.

— Няма нищо, Добинс. Той не е джентълмен.

Слугата побърза да се оттегли. Бърнард удари с юмруци полирания плот на масата и се огледа. С разбърканите коси и развързаната вратовръзка повече от всякога приличаше на звяр.

— Къде е тя? Какво сте направили с жена ми?

Тапър отпи малко горещ шоколад от порцелановата си чашка.

— Защо? Липсва ли ти?

— Когато тази сутрин се събудих, не беше до мен в леглото.

Тапър се намръщи подозрително.

— Много странно. Никога досега не си имал проблеми да задържиш дамите в леглото.

— За никоя от тях не съм бил женен — изграчи разярено Бърнард.

Тапър мъдро поклати глава.

— Не мога да допусна да объркаш чувствителната ми съпруга с крясъците и зъбенето си. Щом непременно държиш да узнаеш, ще ти разкрия, че малко преди разсъмване Гуендолин отпътува за Балиблис.

— Какво? — Бърнард се сгърчи като от удар. — Заминала е за Балиблис? И ти й позволи да тръгне? Защо си такъв глупак!

— Аз също не мога да проумея, че ти имаше глупостта да я изоставиш — отговори все така спокойно Тапър.

Бърнард се отпусна тежко в едно кресло и разтри пулсиращите си слепоочия.

— Честно казано, нищо не разбирам. Но аз поне имах почтеността, да й оставя писмо.

Кити и Тапър се спогледаха многозначително, Кити стана и извади от джоба на робата си сгънат лист.

— Преди да замине, тя ме помоли да ви предам това.

Бърнард позна собствената си хартия за писма и грабна писмото от ръката й. Вероятно Гуендолин го е взела от кабинета му, докато е била сама в къщата. Почеркът беше красив и прецизен като самата Гуендолин.

„Ако някога пожелаеш да прекараш още една нощ с мен — пишеше тя, — това ще ти струва повече от хиляда фунта в злато.“

Бърнард размаха пергамента под носа на приятеля си.

— И какво да правя сега?

— Каквото желаеш — отговори Тапър, набоде на вилицата си парче сьомга и го лапна.

Бърнард се взря като замаян в писмото, но Кити го подръпна за ръкава.

— Простете любопитството ми, господарю, но защо напуснахте сестра ми?

Бърнард погледна в големите, искрени очи на момичето и гневът му угасна. Още по-трудно му беше да не забрави, че и тя беше дъщеря на човека, който бе разрушил живота му. Не можеше просто да им признае, че се страхуваше. Страхуваше се, че цял живот ще кара Гуендолин да плаща за греховете на баща си.

Тъкмо щеше да измисли някаква лъжа, когато от устните му излезе истина, за която сам не беше подозирал.

— Защото се страхувам, че не съм достоен за нея.

Тапър се изсмя тихо и помилва бузата на жена си, която се притисна до него.

— Значи си още по-глупав, отколкото предполагах. Кога е имало мъж, който да се покаже достоен за любовта на обожаваната жена? По милостта на бога жените ни обичат, макар да сме такива, каквито сме.

Бърнард сгъна грижливо прощалното писмо и го сложи в джоба на жакета си.

— Ами ако вече е много късно, Тапър? Ами ако бог не желае да удостои с милостта си човек като мен?

— Има само един начин да разбереш това, скъпи приятелю.

След кратко мълчание Бърнард стана и закрачи към вратата.

— Къде отиваш? — попита Тапър и се надигна. Бърнард се обърна на вратата.

— Вкъщи, Тапър. Връщам се вкъщи.

Мелодията на гайдите го теглеше към дома.

Чуваше я дълбоко в сърцето си, докато препускаше като бесен през пустите клисури на високото плато. Тя заглушаваше ритмичния тропот на конските копита, макар че отдавна не свиреше траурен марш, за да оплаче загубата му, а напяваше весели песни.

Най-сетне бе разбрал какво го измъчваше през последните петнадесет години — носталгия. Копнееше за соления вятър, който идваше от морето, за плискането на потоците в скалистите им легла, за мелодичните гласове на планинците. Копнееше дори за ветровитата крепост, символ на разрушените му мечти.

Кулите на Уейркрейг Касъл се очертаха в далечината на фона на нощното небе. Бърнард спря коня си и си представи родителите си, които често се качваха на някоя кула, за да потърсят сина си. Майка му меко го укоряваше, че е обикалял твърде дълго в мъгливите нощи. Баща му разрошваше косата му и го предизвикваше на партия шах или — което беше по-лошо — да прочетат заедно някой галски епос. Не му беше съдено да се сбогува с тях, но когато вдигна поглед към огрените от луната кули, сякаш ги видя да му махат и спокойно да се отдалечават.

Години наред беше планирал завръщането си в Балиблис, но никога не беше помислял, че се връща вкъщи. Там нямаше никой, който да го очаква.

Оказа се, че се е лъгал.

Едно малко момиче го беше чакало. Момиче, което се беше превърнало в сърдечна, смела, красива жена. Тя го посрещна не със съжаление, а със съчувствие. Разтрепери се в ръцете му, но му се отдаде доброволно. Внуши му милостта, която той не беше проявил към нито едно човешко същество, укроти гнева му с мекотата си.

Впил поглед в далечните кули, той изпрати пламенна молитва към небето да не я променя, да я запази същата, докато се върне при нея.

Балиблис спеше мирно под сянката на крепостта. Бърнард преведе коня си през пустите улички и видя самотна светлинка в голямата къща на бившия управител.

Светлият четириъгълник го привлече неустоимо, макар че може би трябваше да го възприеме като подигравка.

Преди да осъзнае какво прави, той скочи от коня пред входната врата, готов да почука.

Айзи отвори вратата още преди пръстите му да докоснат дървото. Първият му импулс беше да се прикрие, но доколкото можа да прецени, едрата слугиня беше невъоръжена.

— Какво търсиш тук, момче? Почакай няколко седмици и вече няма да е нужно да довършиш онова, което започна. Добрият бог ще го направи вместо теб.

— Искам само да го видя — проговори тихо Бърнард. Айзи го огледа подозрително, но накрая явно се убеди в искреността му, защото му направи място да мине. Вдигна от пода кошничката си за шев и се отпусна тежко в люлеещия се стол. Ставите й изскърцаха тревожно. Очевидно се задоволяваше със светлината на огъня, за да кърпи чорапи. Запалената лампа беше в съседната стая, до леглото на господаря й.

Алистър Уайлдър се бе обърнал настрана, сгушен като безпомощно дете. Завивките бяха отметнати и разкриваха слабото старческо тяло — само кожа и кости.

Когато сянката на Бърнард падна върху леглото, старецът се разтрепери. Отвори очи, но му трябваше доста време, докато разбере кой стои пред него. Ала щом го позна, в зачервените очи светна див гняв.

— Сигурно си сключил пакт с дявола, Иън Маккълог, щом е запазил младостта и силата ти, докато аз остарях и се сбръчках.

Бърнард реши да не обяснява кой е. Нямаше нищо лошо, ако старият го смята за бившия си господар.

— Ти сключи пакт с дявола, Алистър, не аз. Продаде душите ни на Къмбърленд за хиляда златни фунта.

— И плащах за това всеки ден и всяка минута — изсъска Уайлдър.

— Също като мен — отвърна тихо Бърнард.

Алистър примигна недоверчиво.

— Защо тогава си дошъл? За да си отмъстиш на един луд старец?

Бърнард нямаше време да помисли върху този въпрос, защото лудият сключи пръсти около китката му с учудваща сила и потегли ръката му към мършавата си шия.

— Иска ли ти се да ми извиеш врата, Иън Маккълог? Няма ли да ти е приятно да чуеш последния ми дъх и да изстискаш от мен последните капчици живот?

Тези думи накараха Бърнард да се втренчи като хипнотизиран в собствената си ръка, която му изглеждаше чужда. Изобщо не беше нужно да си послужи с ръката си.

Трябваше само да нахлупи възглавницата върху лицето на стария негодник и да я натисне, докато… Уайлдър очевидно прочете мислите му.

— Хайде, момко, какво чакаш! — пошепна той. — Айзи няма да ти се разсърди. И тя ще се радва да се отърве от мен. Ще каже на дъщерите ми, че съм починал в съня си.

„На дъщерите ми“.

Гуендолин.

В очите на Алистър нямаше дори една искра страх. Старецът очевидно се надяваше на смъртта.

Бърнард поклати глава и издърпа ръката си.

— Не искам да помагам на дявола да си свърши работата. Трябва да почакаш, докато ти дойде времето. Един ден дяволът ще се появи и ще те вземе, но не днес.

Когато Бърнард се обърна да си върви, Алистър ядно заудря дюшека си.

— Знам, че искаш смъртта ми! Виждам го в очите ти. Усещам омразата, която ври като киселина във вените ти.

Вече на вратата, Бърнард се обърна.

— Ти не заслужаваш омразата ми, Алистър Уайлдър. Прощавам ти стореното зло.

Той излезе навън и не можа да чуе горчивия шепот на безумния.

— Значи си все същият идиот, какъвто беше през целия си живот, Иън Маккълог.

Бърнард не идваше.

Гуендолин стоеше между два зъбера на най-високата точка на северната кула, увита в дебелия черно-червен тартан. Цяла седмица изкачваше с мъка стръмните стъпала, за да се изправи на върха на кулата и да гледа по цели часове към морето. Но и днес, на седмия ден, на хоризонта не се появи нито един кораб.

Вдигна се леден вятър и тя потрепери.

Бърнард сигурно нямаше да дойде, но зимата идеше. И тя се боеше, че й предстои най-дългата и най-студената зима в живота й. През последните дни почти не се надяваше да я прекара сгушена в огромното легло на спалнята си в кулата, стоплена от пламъка в очите на съпруга си. Уви се по-плътно в тартана и вдигна поглед към обсипаното със звезди небе. Нощните светила изглеждаха невероятно близо, макар да бяха недостижими.

Точно тук, на този зъбер, беше застанала, когато обясни на Тапър как смята да си върне съпруга. С право или без право, една Маккълог върти меча.

Следвайки девиза, тя развъртя меча си и загуби. Поражението беше много по-горчиво, отколкото очакваше. Чувстваше се почти както преди много години, когато Бърнард минаваше с понито си под дъба и никога не хвърляше поглед към малкото момиченце, сгушено между клоните. Момичето, което беше готово да му дари сърцето си само за една усмивка или любезна дума.

Гуендолин се изправи, раздвижи схванатите си крайници и хвърли последен поглед към морето. Нито следа от корабен фенер не се пречупваше в мастиленочерните вълни. Тя сведе глава и забърза към витата стълба.

— Кой страхливец се крие в сянката, за да наблюдава една жена? — извика внезапно тя и захапа треперещата си долна устна.

Дъхът й спря. На няколко крачки от нея в сянката стоеше мъж. Ако вятърът не бе развял наметката му, нямаше да го забележи. Нямаше ни най-малка представа откога стоеше тук и я наблюдаваше.

— Само мъж от най-лошия сорт прави такива неща — призна той и излезе под лунната светлина. — Мъж, който през половината си живот е бягал от призраци. От призраците на миналото. От призраците на собствените си родители. Даже от спомена за момчето, което той самият е бил някога.

— Сигурен ли си, че не избяга от мен?

Гуендолин усети как очите й овлажняха. Беше готова да се хвърли в ръцете му, когато на площадката на стълбата изникна призрачна бяла сянка.

Бърнард поклати безпомощно глава и черните му коси се развяха на вятъра.

— Никога не съм се надявал да ти избягам, защото те нося в сърцето си.

— Татко! — изпищя стреснато Гуендолин. — Как стигна чак дотук? Къде е Айзи?

Само по нощница, баща й се вкопчи в дървения парапет.

— Макар да не мога да ходя както по-рано — изпъшка той, — но все още имам достатъчно ум да се промъкна покрай една заспала слугиня и да си открадна кон.

— Защо дойде тук? — попита Гуендолин. Затвореното му лице събуди подозренията й. — Мисля, че е малко късно да помолим татко да благослови брака ни — промълви тя.

— Сигурно ме е последвал — промърмори Бърнард. — На идване спрях за малко в къщата ви.

Гуендолин се готвеше да попита още нещо, но забрави всички въпроси, когато в ръката на баща й блесна широк шотландски меч.

Този път треперещата ръка на баща й не му изневери и той вдигна меча сигурно и спокойно. Застана пред Бърнард и насочи смъртоносното оръжие към сърцето му.

Бърнард отстъпи назад в посока към Гуендолин.

— Пусни меча, старче. Твоята битка отдавна свърши.

— Ти трябваше да я завършиш, когато дойде до леглото ми и ме погледна с дяволските си очи. Беше длъжен да ме довършиш. Вместо това се изплю в лицето ми.

Гуендолин се вкопчи в гърба на Бърнард.

— Не разбирам, татко. Какво ти е направил?

— Предложи ми прошката си, ето какво направи. Като че ли има право! — Уайлдър се изсмя подигравателно и удостои Бърнард с презрителен поглед. — Не ми трябва проклетата ти прошка, Иън. Ти може да си водачът на клана Маккълог, но не си добрият господ!

Той направи скок напред и почти достигна Бърнард.

Драконът се опита да прикрие Гуендолин, но тя се мушна под ръката му и зае място до съпруга си, както изискваше сърцето й.

— Това не е Иън, татко. Това е Бърнард, синът на Иън. Ти нямаш право да му причиниш болка. Аз няма да ти позволя.

Алистър зяпна смаяно и гневът бавно отстъпи място на объркването.

— Бърнард? Не може да бъде. Момчето е мъртво.

— Не, татко. Войниците на Къмбърленд не са го убили. Той оцеля и стана прекрасен мъж — мил, добър, силен. — Гуендолин хвърли бърз поглед към Бърнард и видя сълзите в смарагдовозелените очи. — Той стана точно такъв, какъвто го виждах в детските си мечти.

Лицето на Алистър побледня и хлътна. Мечът се изплъзна от безсилната му ръка и падна със звън на каменните стъпала.

— Щом казваш, момиче, трябва да ти повярвам. — Той й се усмихна тъжно и в погледа му блесна един от редките мигове на яснота. — Ти си добро момиче, Гуендолин. Винаги си била. — Обърна се към Бърнард и продължи с все така ясен поглед и глас: — Аз може да съм един обезумял старец, но в едно имам право: само господ може да ми прости.

Той се обърна, но вместо да слезе по стълбите, както бяха очаквали, направи скок към парапета. Гуендолин застина на мястото си и сякаш пусна корени в каменния под. В първата секунда Бърнард не се помръдна. Но един кратък поглед в ужасеното лице на Гуендолин беше достатъчен. Той изръмжа някакво проклятие и се хвърли след баща й.

Успя да го хване за глезените, когато Уайлдър вече беше увиснал между два зъбера. Смяташе, че лесно ще го издърпа, но старият така отчаяно искаше да сложи край на живота си, че се сдоби със свръхчовешки сили. Скоро двамата мъже увиснаха над парапета, вплетени в смъртоносна хватка, докато вятърът безпощадно развяваше черната наметка на Бърнард.

Двамата балансираха върху люлеещия се ръб между миналото и настоящето.

Гуендолин се събуди от вцепенението си и се втурна към тях, обзета от панически страх, че ей сега ще се стоварят през парапета. Улови наметката на Бърнард и я дръпна с все сила. Ала вятърът си я искаше обратно и се опита да изтръгне тежкия плат от ръцете й.

Баща й се наведе още повече над парапета и Гуендолин видя как мускулите на Бърнард се напрегнаха до пръсване. Той трябваше да събере всичките си сили, за да не позволи на стареца да се хвърли в бушуващото море. Това го изтощи много бързо и го направи неспособен да се противопоставя по-дълго на вятъра и рева на морето. Гуендолин се опита да го хване за гърба, но не посмя да изпусне наметката.

Обзе я дива паника. Бърнард трябваше просто да пусне баща й. Ако не го направеше, тя щеше да загуби и двамата.

Силите й бяха на изчерпване, когато изотзад я обхвана огромна ръка, цял живот стъргала железните тенджери и носила тежките корита с пране. Могъщите мускули се стегнаха и жената успя да улови рамото на Бърнард. Преди Гуендолин да е успяла да си поеме въздух, Айзи спаси и тримата от смъртната опасност.

Бърнард и Гуендолин се отпуснаха на каменния под, пъшкайки тежко. Ала баща й не престана да рита и да се противи. Накрая Айзи трябваше да го укроти с един добре прицелен удар под брадичката. Мършавото тяло се отпусна в ръцете й.

— Трябваше да оставиш поне последния удар на мен — протестира мрачно Бърнард, докато разтриваше рамото си. — Макар че нямаше да си доставя особено удоволствие.

— Да не мислиш, че на мен ми беше приятно? Но този луд стар негодник си въобрази, че ще ми избяга безнаказано.

Тя метна Алистър като чувал с картофи на рамото си, поклати глава и закрачи величествено към стълбата.

Когато най-сетне разбра какво бе станало, Гуендолин избухна в плач.

Бърнард беше рискувал живота си, за да спаси баща й. Той бе взел решение да забрави миналото и да живее за бъдещето.

Бе взел решение да остане с нея.

Тя се засмя през сълзи, сграбчи го за раменете и го раздруса здраво.

— Проклет да си, Бърнард Маккълог! Не искам никога вече да се жертваш за мен, чуваш ли? Ако го направиш още веднъж, ще те убия!

Той се засмя и заприлича досущ на момчето, в което се беше влюбила преди много години.

— Но аз не се уплаших нито за миг. Ти не знаеш ли, че драконите могат да летят?

— Пак ли ще си играеш на негово благородие драконът? — попита тя и го помилва по бузата.

Бърнард я погледна в очите и стана отново сериозен.

— За първи път в живота си знам кой съм наистина. Аз съм мъжът, който те обича. Мъжът, който ще прекара остатъка от живота си да те прави щастлива.

Очакваше Гуендолин да се разтопи в ръцете му, но тя го измери с подозрителен поглед.

— Защо, за бога, ме гледаш така отровно?

— Питам се дали щеше да се ожениш за мен, ако Айзи не беше вдигнала брадвата да те посече.

— Има един начин да го откриеш. — Той улови ръката й и попита нежно: — Гуендолин Уайлдър, искаш ли да се ожениш за мен?

Тя сведе глава и го изгледа през полуспуснатите си ресници.

— Но първо трябва да ти призная нещо. Боя се, че един проклет негодник ми отне невинността. Вече не съм девица.

— О, това е прекрасно — засмя се той и я вдигна на ръце. — Така поне няма да се чувствам звяр, когато те завлека в леговището си и се нахвърля върху теб.

— Моят звяр… — прошепна нежно тя и взе лицето му между ръцете си.

Устните им се сляха в замайваща целувка и Гуендолин беше готова да се закълне, че вятърът разнася около замъка весела мелодия на гайда. Долу в селото спящите наскачаха от леглата си, когато чуха веселата песничка.

Още дълги години потомците на селяните, които бяха чули неземните звуци, си разказваха за вълнуващите времена, когато ужасният дракон подари сърцето на красивата, смела девица и на старото проклятие бе сложен край.