Драконът със зелените очи

12

Следващият ден беше ужасен. Под надзора на Тапър Гуендолин изяждаше всичко, което й поднасяха, макар че храната нямаше никакъв вкус. Но тя ядеше, защото не беше сигурна, че клетото й сърце ще издържи още едно нощно посещение на дракона.

Дори Тапър изглеждаше разсеян в този безкрайно дълъг ден. Вместо да я развлича с приказките си, той през цялото време се взираше с копнеж във вратата, сякаш не тя, а той беше затворникът. След като си изяде градинарската супа и блюдото с охлюви, Гуендолин го помоли да си върви. Предпочиташе да си легне рано, вместо да слуша мъчителните му напъни да поведе разговор.

Тя стана от масата, за да духне последната свещ, когато до ушите й достигнаха първите звуци на гайдата. Треперейки, тя седна в леглото и се облегна на таблата. Макар да знаеше, че свиреше човек, жалната мелодия извика в сърцето й тъга и съжаление.

За няколко минути нешлифованата красота на музиката й позволи да забрави дракона и да си спомни красивото момче от младостта си с немирни къдрици и замайващи смарагдови очи. Този замък беше неговият дом и ако селяните не бяха предали баща му на Къмбърленд, сега той щеше да бъде техният господар. Тя погледна замечтано нимфите, които лудуваха по тавана на стаята, и се запита дали момчето беше спало някога в тази стая.

Ако той живееше още тук, сега вероятно щеше да се е оженил за друга — за дъщерята на някого от съседите земевладелци, или може би за най-красивото момиче от селото, например за Глинис или Неса. Може би тя идеше да се усмихва през сълзи на неговия тъмнокос и зеленоок син, когато момчето излизаше на езда и минаваше покрай дървото, което някога беше нейно убежище. Но тя би дала всичко на света, само да можеше да види как Бърнард Маккълог се е превърнал в зрял мъж, гордост за клана си и за Шотландия.

Гуендолин избърса сълзите от бузите си. Плачеше не само за изгубеното момче, но и за момичето, което го беше обичало. Момичето, което всеки ден се изкачваше на най-високия хълм или обикаляше с часове коридорите на замъка само за да го зърне за миг. Понякога имаше чувството, че животът и на двамата е угаснал в мига, когато първият залп на оръдията проби крепостната стена.

Плачливата гайда замлъкна. Гуендолин се отпусна в леглото и се зави до брадичката. Какво ли щеше да си помисли момчето за жената, която беше станала?

Гуендолин сънуваше. Станала отново дете, тя тичаше по безкрайните коридори на замъка. Чуваше момчето, но не го виждаше. Той тичаше пред нея по виещата се каменна стълба, скачаше по стъпалата с котешка гъвкавост. Усмихваше й се предизвикателно и макар че тя го молеше да я почака, продължаваше да тича, сякаш нищо и никой не можеше да го спре.

Тя се огледа, стресната от засилващия се грохот на оръдията. Ако не го спреше, те щяха да го убият. Но тя беше ужасно дебела. Ужасно бавна. Късите й тромави крака не можеха да се мерят е неговите дълги, гъвкави нозе. Щом тя завиеше зад единия ъгъл, той изчезваше зад следващия.

Гуендолин! Той напяваше името й, за да продължи гонитбата.

Земята под краката им трепереше, оръдията идваха все по-близо. Нима той не чуваше? Нима не усещаше треперенето?

Тя се втурна като обезумяла надолу по главната стълба и успя да види развения му тартан на червени и черни карета.

Изпълни я надежда. Ако успееше да хване края на тартана, щеше да го спре и да го предпази от надвисналото зло.

Босите й крака хвърчаха по гладките плочи на стълбата. Оглушителен гръм разтресе замъка. Тя падна на колене и затисна ушите си с ръце.

Когато най-сетне се осмели да отвори очи и да свали ръце, оръдията мълчаха заплашително.

Гуендолин се изправи бавно. Аркадата към голямата зала я зовеше да продължи. Тя извика името му и гласът й се пречупи. Отговори й само пепелта, която се сипеше от покрива. Искаше й се да вярва, че своенравното момче се е скрило, че сега затиска устата си, за да не чуе тя смеха му, и само чака приближаването й, за да изскочи от скривалището си и да я уплаши.

И тогава намери в залата тартан на червени и черни карета. Коленичи и нежно помилва дебелата вълна. Макар да очакваше, че е напоен с кръв както в другите й сънища, вълната беше суха, пръстите й останаха чисти.

Тя задърпа с треперещи ръце единия ъгъл на тартана. Вместо да й се противопостави, той се развя и тя се смая.

В ръката й беше само тартанът. Момчето го нямаше.

Драконът се изправи в леглото си. Макар че беше хладно, мускулестото му тяло блестеше от пот. Те идваха — той ги чуваше съвсем ясно. Тропаха копита, колелетата гърмяха по неравния мост към крепостта. Бъркотия от гласове, проклятия и заповеди; отделни мускетни изстрели. Той изохка и скочи, грабна ризата си и хукна по тясната стълбичка към кулата.

Мрачната оръжейна беше празна, а той очакваше да я намери пълна с мъже, които се въоръжават за предстоящата битка. Намери опипом пътя до параклиса, молейки се поне там да открие някого. Но на виковете му отговори само глухо ехо. Имаше чувството, че дори господ го е изоставил.

От прозорчето високо в стената изсъска ослепяващ лъч светлина.

Беше закъснял. Онези вече бяха поднесли факлата към първия заряд.

Драконът стисна ръце в юмруци и спря пред входната врата. Никога вече нямаше да се крие в мрака и да чака унищожителното съскане на падащото оръдейно гюлле. Никога вече нямаше да търси отчаяно спасението, което не идваше. Той отвори широко вратата и изскочи навън в нощта.

Изправи се насред двора и разпери ръце. Хайде да ги видим тези кучи синове, дали можеха да го насекат на парченца! Той присви очи и отметна глава назад. От дълбините на душата му се изтръгна вик. Но дори измъченият рев не можа да заглуши грохота, който разлюля земята под краката му.

Трясъкът премина в плискане. Драконът отвори очи, изненадан, че все още беше на крака. Дъждът се лееше като из ведро, ризата и панталонът му бяха вече съвсем мокри, едрите студени капки бързо отмиха кошмара, които го бе споходил.

— О, божичко… — пошепна безсилно той и падна на колене.

Ако беше очаквал тази буря, изобщо нямаше да си легне. Тапър щеше да го развлича с безбройните си смешки, двамата щяха да поиграят шах на чаша порто и душевните мъчения щяха да му се разминат.

Драконът зарови лице в ръцете си. Ако беше на палубата на кораба си, щеше да издържи и на най-страшната битка, без да трепне. Ала на това прокълнато място безобидните гръмотевици го докарваха до ръба на лудостта.

Когато вдигна глава, видя, че е коленичил в краката на Афродита. Предишната буря му донесе Гуендолин. Тя беше добре дошла, разсея го, осигури му неочаквани развлечения, защото беше много по-интересна от Тапър. Усети, че копнее да отиде при нея, и се смути.

Скочи на крака и направи няколко крачки, за да раздвижи изтръпналите си крайници. Мина спокойно под дъжда и влезе в замъка, решен да получи единствено възможната утеха.

Гуендолин се събуди изведнъж.

Светкавица проряза небето, а докато дойде гръмотевицата, тя не можа да разбере, че силното биене на сърцето й не е ехото на гърма от оръдията, които беше сънувала. Духаше силен вятър и кулата се полюляваше. Воят на вятъра ставаше все по-сърдит, сякаш се гневеше, че кулата няма да падне под напора му.

Тя се разтрепери и се сви на кълбо, за да се стопли. Пожела си драконът да е до нея, защото беше убедена, че сладките му целувки ще заличат горчивия вкус на кошмара. Ала новите светкавици й показаха, че беше сама.

Най-сетне вятърът отслабна и тя чу странни ритмични удари, които със сигурност не бяха гръмотевици. Тоби се стовари тежко върху краката й и тя едва не изпищя.

— Откъде идваш, дебеланко? — попита тя и го почеса зад ушите. — Готова съм да се закълна, че когато си тръгна, Тапър те пусна навън.

Котаракът измърка доволно. Гуендолин стана от леглото и се запъти опипом към вратата. Между светкавиците стаята беше абсолютно тъмна.

Тя посегна да напипа вратата, но там нямаше нищо. Ритмичният шум идваше от облицовката, която леко се удряше в стената. Очевидно нечия здрава ръка я беше затворила твърде силно.

Вратата беше отворена. Гуендолин беше свободна.