Драконът със зелените очи

21

— Зад цялата ви самодоволна външност, зад целия този превзет авторитет… — изсъска вбесено Гуендолин, докато той я влачеше немилостиво. — Можете да се увиете в няколко тартана едновременно, да сте звяр или човек, но за мен сте само жалък клоун.

— А вие сте си все същата невъзпитана хлапачка — парира я умело той, без да забави ход.

— Какво ще правите сега с мен? Пак ли ще ме затворите в кулата?

— И какво, ако го направя? Никой от вашите няма да дойде да ви освободи. Според тях аз имам пълното право да си водя момичета за забавление — изфуча той.

Като видяха израза на лицето му, слугите и пътуващите артисти, струпани на входа, се разстъпиха с уплашени лица, сякаш за да потвърдят думите му.

За голямо облекчение на Гуендолин Бърнард не се запъти към кулата, а я завлече в голямата зала. Когато минаха под високата арка, тя затаи дъх.

Драконът беше изложил съкровищата си на показ.

Луната вече не можеше да хвърли поглед във вътрешността на помещението. Покривът беше ремонтиран, строшените греди — сменени, таванът измазан и боядисан. На средната греда висеше бронзов полилей, отрупан с восъчни свещи. Старата тапицерия на стените беше заменена с бургундскочервена дамаска. Върху полираната махагонова поставка до камината се виждаха два големи меча.

Прозорците към двора бяха закрити с наситенозелени завеси. Когато минаха покрай масата, Гуендолин се помъчи отчаяно да забрави онази нощ, когато в наивността си беше повярвала, че с целувката си ще укроти дракона.

Пред камината бяха поставени две огромни кожени кресла. Бърнард я бутна в едното и Гуендолин седна. Тя изобщо не се изненада, като видя Тоби, излегнал се удобно на топлата каменна плоча. Котаракът примигна сънено и продължи да дреме. Очевидно смяташе, че тя е отсъствала най-много две минути, не два месеца.

Гуендолин се местеше неспокойно върху меката седалка, докато домакинът й наля две чашки портвайн от бутилките върху малката масичка. Той й подаде едната чаша и вдигна своята.

— Ще трябва да се задоволя с портвайн, защото котешката кръв свърши.

Очевидно обиден, Тоби стана и мързеливо се запъти към изхода.

— Благодаря, но не желая да пия — отклони поканата Гуендолин. — Затова пък умирам от глад. Ще ви се намери ли нещо за ядене?

— Боя се, че нямам нито нектар, нито амброзия — отговори нежно той. — Но ще ви нахраня с няколко зърна грозде.

За да успокои превъзбудените си нерви, Гуендолин все пак взе чашата от ръката му и я изпразни на един дъх. Веднага се стопли и езикът й се развърза.

— Значи когато жената откаже да танцува с вас, я отвличате за косите. Така ли правят джентълмените в лондонските салони? — попита хапливо тя и завъртя празната чаша. — Впрочем, в селото разправят, че не обичате особено салоните, а предпочитате други места за забавление.

Бърнард елегантно отпи малко портвайн.

— Който сам си пробива път в живота, скоро установява, че е по-умно да плаща предварително за забавленията. Така на следващата сутрин не изпитва угризения на съвестта.

Гуендолин стана и остави чашата си на перваза на камината. За да не гледа към него, се заигра с плетените златни шнурове, вързани за дръжката на единия меч.

— Ако искате, — каза той, пресегна се и остави чашата си до нейната, — ще угася свещите, за да ви спестя неудобството да ме гледате.

— Не! — извика тя с много повече страст, отколкото възнамеряваше.

Той стоеше толкова близо до нея, че тя усещаше топлия му дъх в тила си. Знаеше, че не бива да затваря очи, но добре познатият аромат на санталово дърво и подправки я опияни по-силно и от най-силното уиски.

— Погледнете ме, Гуендолин.

— Не мога — пошепна задавено тя.

— И защо не? Защото не съм горещо обичаният от вас дракон? — Гласът му ставаше все по-нежен. — Лъжете се, Гуендолин. Аз съм същият мъж, когото целувахте. — Устните му се плъзнаха по ъгълчето на устата й, но тя се отдръпна. — Същият мъж, когото прегръщахте. Същият мъж, когото…

Обичахте.

Той не беше толкова жесток, че да го каже на глас.

— Не, не сте! — отговори тя, без да смее да отвори очите си. — Вие сте Бърнард Маккълог, господар на Уейркрейг Касъл и водач на клана Маккълог.

— Този Бърнард е отдавна мъртъв — отговори сухо той. — Що се отнася до него, вие през цялото време бяхте права да го мислите за мъртъв. Той умря преди петнадесет години тук, в тази зала. Стана жертва на неоправданото си доверие в хората от своя клан. Той умря, а аз съм онова, което продължи да живее. — Той я улови под брадичката и обърна лицето й към себе си. — Погледнете ме, Гуендолин! Вижте кой съм аз.

Ако беше груб, тя щеше да му се противопостави. Ала докосването му беше толкова нежно и неустоимо като в спомените й, че тя бавно повдигна ресници.

Той беше свалил маската си от сенки и й показа своето открито, ранимо лице. Тя претърси чертите му с безпомощен поглед и намери същите вежди, които беше проследила с върховете на пръстите си, същите устни, които я бяха целували с такава нежност. И все пак — въпреки измамната интимност това беше лице на чужд човек.

— Прав сте — изрече тихо тя и се освободи от прегръдката му. — Вие не сте Бърнард Маккълог, защото момчето, което познавах, никога нямаше да се бие на страната на англичаните. Това момче никога нямаше да продаде меча или душата си на враговете на своя баща.

Бърнард я погледна с неизказана горчивина.

— С камата право между ребрата, както винаги, скъпа моя мис Уайлдър! — Той протегна ръка и нежно помилва бузата й. — Англичаните те пронизват право в сърцето, но тогава поне виждаш как ударът се насочва срещу теб.

Той взе чашата си от перваза и отиде да си налее още.

— Червените мундири убиха баща ми, но след като собственият му неверен клан го предаде в ръцете им.

Гуендолин усети как куражът й угасна.

— Значи не сте им простили. Просто изчаквате подходящия момент, за да ги накарате да си платят за онова, което сториха на семейството ви.

— О, не — възрази Бърнард и остави празната си чаша. — Чакането свърши.

— Не знам какво възнамерявате — отговори страхливо тя и погледна към прозореца, — но ви умолявам да не разваляте вечерта на сестра ми.

— Наистина ли мислите, че бих вгорчил сватбата на Тапър? — Той я погледна обвинително. — Не съм чак такова чудовище. Естествено възнамерявам да изчакам заминаването им за Единбърг, преди да произнеса малката си реч.

— Каква реч?

Бърнард си наля още порто и вдигна чаша като за наздравица.

— Ако до сутринта моят лоялен клан не ми донесе хилядата фунта, които са били платени за живота на баща ми, ще прогоня всички от земята си.

Гуендолин загуби ума и дума. Беше чувала за жестоки английски земевладелци, които прогонили шотландците от земите, обитавани и обработвани от тях от столетия. Но не можеше да си представи, че един от нейните сънародници е способен на такава чудовищна неправда.

— Вие не бихте… Не можете…

Бърнард остави чашата си на масичката.

— Проклятие! Какво значи това — не можете? Земята е моя и мога да правя с нея, каквото си искам. Щом съм решил, ще ги пратя по дяволите! — Гневният изблик направи гласа му по-дълбок и й напомни болезнено за дебелоглавото момче, което се бе качило на дървото само защото тя му беше забранила.

Когато осъзна страшните размери на заплахата му, тя изпадна в паника.

— Но тези хора са прекарали целия си живот в Балиблис. Тук са живели родителите им… прародителите им… Те не познават друг живот. Къде ще отидат? Какво ще правят?

— О, не виждам защо се притеснявате толкова. Те трябва просто да ми донесат златото и ще си останат в любимото село.

— Вие не искате това злато, нали? — попита спокойно Гуендолин, макар че вътрешно трепереше от жестоката решителност в очите му. — Никога не сте го искали. Искате човека, който го е скрил. Не искате справедливост. Искате отмъщение.

— Откакто видях как майка ми умря, давейки се в собствената си кръв, вече не вярвам в справедливостта. Вярвам в отмъщението, откакто войниците на Къмбърленд ме откъснаха от всичко, което познавах и обичах — най-вече от баща ми, който беше смъртно ранен и трябваше да види как единственият му син е окован във вериги и отведен като добитък.

Гуендолин сведе глава.

— Не виждам какво бих могла да кажа, за да променя решението ви. А сега ви моля да ме извините, господарю. Трябва да си отида.

Бърнард застана на пътя й.

— Няма да си отидете.

Гуендолин се отдръпна и протегна ръце, за да го държи на разстояние.

— Да не мислите, че ще седя тук, пред огъня, и ще си приказваме за блестящия ви заговор да лишите тези нещастни хора, които изцяло зависят от вас, от покрива над главите им?

— Исках да кажа, че вие няма да напуснете Балиблис — отговори тихо той, подчертавайки думата „вие“. Направи крачка към нея и допълни: — Няма да напуснете и мен.

— Какво искате да кажете, сър?

— Моля ви да останете. Тук. В Уейркрейг Касъл. При мен.

Гуендолин шумно пое въздух.

— Селяните ме смятат за ваша метреса, но ние с вас знаем, че не е така, нали, господарю?

— Аз не ви моля да ми станете метреса. Искам да ми станете жена.

В първия момент Гуендолин си помисли, че това беше безсърдечна шега. Но в очите му нямаше и капчица веселост, той беше толкова сериозен, че изглеждаше невероятно раним. Всъщност изглеждаше така, сякаш не беше направил предложение за женитба, а имаше намерение да изпие чаша с отрова.

Тя се отпусна в креслото и си спомни колко пъти си беше мечтала да чуе тези думи от устата му. Когато беше на седем години, сестрите й я бяха заварили да приема предложение за женитба от овчарското им куче, което за целта беше нагласено с красива наметка от червени и черни парчета плат, откраднати от замъка. Глинис и Неса не престанаха да й се подиграват в продължение на месеци и да я наричат „лейди Бау“.

Сега тя имаше пълното право да им се надсмее. Ако пожелаеше, щеше още утре да стане жена на Маккълог. Щеше да спи всяка нощ в леглото му и да се буди в прегръдките му. Щеше да му ражда тъмнокоси бебета със смарагдовозелени очи, едри и силни като баща си и в никакъв случай пухкави като майка си. Двамата щяха да управляват заедно долината — но тя нямаше да се оглася от човешки говор и смях, защото жените и мъжете от някогашния клан Маккълог вече нямаше да живеят по родните си места.

Гуендолин става бавно и го погледна в очите.

— Е, добре, господарю. Ще стана ваша съпруга, щом това е желанието ви. — Преди да е видяла триумфалната усмивка на лицето му, тя добави: — Но само ако се откажете от отвратителния си план да прогоните съселяните ми от Балиблис.

Бърнард я погледна със смесица от възхищение и разочарование.

— Правилно ли да разбирам: ако простя на хората от клана, вие ми предлагате тялото си в замяна?

Потискайки гневния си изблик, Гуендолин издържа на погледа му.

— Предлагам ви възможност да платите предварително за забавлението. Така на следващата сутрин няма да изпитвате угризения на съвестта.

— Събудихте любопитството ми, мис Уайлдър. Хайде да предположим, че искам да сключа тази сделка, без да се женя за вас. И тогава ли ще сте готова на тази благородна жертва?

Гуендолин се поколеба, но само за миг.

— Да, готова съм — отговори просто тя.

Той направи крачка към нея и тя почти повярва, че иска да получи възнаграждението си още сега. Но той не я взе в прегръдката си, а само сложи ръка на бузата й.

— Ще излъжа, ако ви кажа, че не съм готов да направя всичко, за да ви имам, мис Уайлдър. Но колкото и да съм съблазнен от предложението ви, ще се наложи да откажа. Петнадесет години чаках този миг и няма да позволя никой да ми го отнеме. — Той зарови пръсти в меката й коса и Гуендолин откри следа от съжаление в решителния му поглед. — Даже вие, мис Уайлдър.

Той оттегли ръката си и се запъти към вратата.

— А ако ви кажа кой е предал баща ви на англичаните?

Думите бяха произнесени едва чуто, но въздействието им беше завладяващо. Бърнард спря като закован.

— Кой? — Гласът му отекна като погребална камбана в напрегнатата тишина.

Гуендолин изправи глава и очите й се напълниха със сълзи.

— Аз.