Драконът със зелените очи

23

Алистър Уайлдър излезе на улицата, влачейки тежкия меч зад себе си.

— Знаех си, че ще дойдеш — продължи той, като примигваше в посока към Бърнард. — Петнайсет години ти трябваха, упорито старо копеле, но аз през цялото време бях нащрек.

— Татко? — прошепна слисано Гуендолин. Този гневен изблик и острият език нямаха нищо общо с мекосърдечния старец, когото беше оставила да дреме в леглото на баща й.

— Татко? — повториха като ехо Глинис и Неса. Сестрите си пробиха път напред, следвани от Кити, по-бледа от булчинската си рокля, която висеше на ръката на Тапър. На прага на къщата се появи Айзи. Лицето й беше по-мрачно от всякога.

Може би Бърнард беше развълнуван, че най-после стоеше лице в лице с отдавна търсения предател, който години наред не му беше давал мира, но неподвижното лице не го издаваше. Не трепна дори когато Уайлдър го нарече е името на баща му.

Той направи няколко крачки към стареца и Гуендолин пусна ръката му.

— Как си могъл? Ти беше управител на имота му. Приятел. Той ти се доверяваше повече, отколкото на всеки друг…

Алистър го заплаши с пръст.

— Ако ми имаше доверие, щеше да се вслушаш в думите ми, Иън. Не можех да допусна да унищожиш всички ни с благородните си идеали. Романтичната ти идея да върнеш на трона законния крал на Шотландия! Опитах се да те предупредя! Умолявах те да не даваш убежище на предателя, но ти отказа да ме чуеш. Ако не бях дал на Албърт сто фунта, за да спре клана да ти дойде на помощ, червените мундири щяха да избият всички ни. Както изклаха онези нещастници при Кулодън.

Албърт побледня като платно, но Бърнард го удостои само с презрителен поглед.

— Тогава поне щяхте да умрете като истински мъже.

— Да, да, с право или без право всеки Маккълог върти меча. — Алистър се усмихна тъжно. — Само че никой не можа да развърти меча, когато Къмбърленд дойде с оръдията си, нали?

Бърнард стисна дръжката на огромния меч и за миг Гуендолин повярва, че баща й ей сега ще се прости с живота. Вместо това той само каза:

— Дълбоко съм трогнат, че именно грижата за сънародниците ти те е подтикнала да предадеш господаря си, а не алчността.

Баща й вдигна кокалестите си рамене.

— Къмбърленд знаеше всичко, което трябваше да знае. Беше решен да даде пример, все едно дали исках да взема парите или не.

— Значи все пак си ги взел — или не?

За първи път, откакто бе излязъл от къщата си, Алистър се обърка и това го направи отново познатия, обичания баща на Гуендолин.

— Нямаше да ги взема, но го направих заради моята Леа — отговори обвинително той. — Тя заслужаваше много по-хубави неща от онези, които аз бях в състояние да й дам. Никога не се оплакваше, че нямаме достатъчно, но аз толкова много исках да й дам повече… — Той сложи ръка на очите си, сякаш искаше да заличи непоносим спомен. — Тя беше великодушна жена. Умря, защото непременно искаше да ми роди син.

Айзи излезе под светлината на факлите и скръсти ръце под масивните си гърди.

— Ти, стари глупако! Не беше бебето, което я уби. Вярно е, загуби детето и това изцеди силите й, но не то я прати в гроба. Моята господарка умря, защото не можеше да понесе позора, че съпругът й е предал водача на своя клан. Когато й каза какво си извършил, тя те изпрати в нощта да предупредиш Маккълог. Но беше вече много късно. Когато се върна при нея, ти беше само един жалък идиот.

Алистър отпусна меча и оръжието падна с глух звън в прахта. Той се отпусна бавно на колене, забравил смелостта си, и стана отново, какъвто беше — пречупен стар мъж с разбито сърце и объркан ум.

Обляна в сълзи, Гуендолин мина покрай Бърнард и коленичи пред баща си.

— Няма нищо, татко, аз съм тук.

— Гуени? Ти ли си, Гуени? — Той потърси опипом ръка та й и се залови за нея като уплашено дете. — Знаеш ли, сънувах ужасен сън. Драконът дойде да ме вземе. Но ти няма да му позволиш, нали, момичето ми?

— Не, татко, няма да му позволя. — Тя се обърна към Бърнард, но като не можа да разгадае израза на лицето му, се приведе отново към баща си. — Искам да си спомниш нещо, татко. Помисли и ми кажи къде скри парите.

— Направих го за нея — пошепна той с добре познатия замъглен поглед. — Всичко за нея. Исках да ги дам на нея. За да си купи хубави неща…

Гуендолин потрепери. Вече нямаше съмнение.

— О, татко — промълви тя и го помилва по бузата. — Мама никога не е искала красиви и скъпи вещи. Тя искаше само твоята любов.

Баща й залюля ритмично горната част на тялото си. Гуендолин изтри ядно сълзите от бузите си и се обърна към Бърнард.

— Смятам, че сега сте доволен, господарю. Ще намерите толкова търсеното от вас злато в страничния двор на къщата. В гроба на майка ми.

Нещо много подобно на разкаяние блесна в очите на Бърнард, но той поклати глава.

— Ти знаеш много добре, че не става дума за златото, Гуендолин. Искам само него.

— Но няма да го получиш! — изкрещя тя. — Не виждаш ли, че вече е достатъчно наказан?

— Аз съм неговият господар — отговори спокойно Бърнард. — Аз решавам съдбата му.

— Наистина ли мислиш, че ще се успокоиш, като убиеш един луд старец? Това ще заличи ли стореното зло? Или ще върне времето и ще те направи отново момчето, което беше някога? Ще ти върне ли родителите?

Съзнавайки колко много го наранява, Гуендолин сведе глава. Но нямаше избор. Трябваше да продължи.

— Погледни хората от Балиблис, Бърнард. Те направиха грешка, също като баща ми — ужасна грешка. И си платиха за нея. Не защото баща ти ги прокле, а заради собственото им чувство за вина.

Селяните се размърдаха неспокойно, чудейки се дали да се махнат или да останат.

— Откакто ти се върна в Балиблис, те си възвърнаха част от гордостта за своя клан и се надяват на бъдещето. Само от теб зависи дали ще им дадеш нещо, което е много по-ценно от надеждата и гордостта. Твоята милост.

— По дяволите, жено! — изрева Бърнард. Неподвижното изражение бе отстъпило място на смесица от тъга и гняв. — Откъде да взема тази милост?

— Е, добре. Щом искаш кръв, ще я имаш. Моята.

Той я изгледа с грозно присвити очи.

— Какво по-точно ми предлагаш?

— Как какво? Отмъщение. Моя живот вместо неговия.

Без да изпуска меча от ръката си, той направи крачка към нея. Глинис изплака задавено, Кити зарови лице в палтото на Тапър. Айзи вдигна юмрук, но Гуендолин я спря със спокойно движение на главата. Слугинята изпухтя, обърна се рязко и си влезе вкъщи — вероятно за да не види какво щеше да последва.

Докато Бърнард бавно вървеше към нея, селяните мърмореха все по-силно, тук и там се чуваха ужасени викове. Само Гуендолин беше напълно спокойна. Тя знаеше нещо, което другите не знаеха.

Тя познаваше сърцето на дракона.

Въпреки това трябваше да се стегне, защото зъбите й затракаха. Имаше чувството, че отново са я вързали на кола в двора на замъка и съдбата й излиза от сянката.

В следващия миг Бърнард хвърли меча в ръцете на смаяния Лаклан и протегна ръка към нея. Гуен я стисна и усети как пръстите му се сключиха като клещи около китката й.

— Какво ще направиш с мен? — попита с радостна надежда тя.

— Ще трябва да изпълниш дадената дума. — Той я привлече към себе си и заяви съвсем близо до устните й: — Щом не мога да имам баща ти, Гуендолин Уайлдър, ще взема теб, в името на бога.