Драконът със зелените очи

6

— Обърнете се — заповяда драконът с арогантността на мъж, свикнал да му се подчиняват.

Гуендолин се изкуши да му се противопостави, но мекият натиск на пръстите му й подсказа, че при нужда той ще наложи волята си със сила и не се нуждае непременно от покорството й. Освен това не беше особено въодушевена от представата, че ще се наложи да се сражава с него, увита в проклетия чаршаф, който всеки момент щеше да падне от тялото й.

Вместо това тя се опита да събере малкото подробности в единен образ. Той беше поне една глава по-висок от нея, имаше ръце на аристократ, дълги, стройни пръсти, добре поддържани нокти и тънки черни косъмчета по ръцете. Тя вдъхна мириса му, смесен с аромат на пура, и се запита как можа да прояви такава глупост и да го сбърка с мъжа, когото бе ударила с кафеза за птици. Та нали самото присъствие на дракона караше всеки нерв в тялото й да вибрира!

В това време другият мъж изохка, надигна се и започна да разтрива тила си.

— Тази малка женичка добре ме нареди — отбеляза той и извади от джоба на жилетката си кърпичка, за да избърше какаото от лицето си. — Как не видях, че замахна!

— Жените почти винаги нанасят ударите си незабелязано — отвърна сухо драконът и огледа бъркотията в стаята. — Очевидно нашата гостенка не харесва сладки хлебчета и шоколад.

— По-скоро не й харесва да е затворена като птичка в клетка — възрази Гуендолин, опитвайки се да пренебрегне факта, че все още беше в ръцете му. Тя изправи гръб, но усети топлия му дъх на тила си и отново се сви.

— Нима не ви харесва да играете ролята на глезено домашно кученце?

— И най-разглезеното домашно кученце прегризва гърлото на господаря си, ако се отнасят лошо към него или не получава достатъчно внимание.

— Ще запомня предупреждението ви, милейди. Но бъдете сигурна, че винаги ще ви обръщам достатъчно внимание.

Преди Гуендолин да е разбрала смисъла на обезпокояващото му заявление, той се обърна към приятеля си.

— Аз ли да те представя, Тапър, или ти ще го сториш сам?

Тапър стана, изтупа праха и трохите от дрехите си и се поклони смутено.

— Тиодор Тапингъм, милостива госпожице, винаги на вашите услуги. Надявам се да ме наричате Тапър, както правят всичките ми приятели. — Кафявите му очи болезнено напомниха на Гуендолин за верния спаниел, с който баща й някога ходеше на лов.

— Гуендолин Уайлдър — отвърна хладно тя. — Боя се, че не мога да ви смятам за свой приятел, докато заедно със съучастника си ме държите като заложница.

— След като приключихме с учтивостите… — Драконът протегна ръка. — Дай си връзката, Тапър!

Тапър огледа объркано смешното парче плат.

— Много ли е смачкана.

Дълбоката въздишка на дракона развя косите на Гуендолин.

— О! — извика най-после Тапър, развърза връзката си и я сложи в ръката му.

Когато разбра какво бе замислил драконът, Гуендолин изпадна в ярост.

— Ако посмеете да махнете превръзката — предупреди я меко той, докато връзваше очите й, — ще ви вържа ръцете и чаршафът много бързо ще се озове на пода.

Гуендолин нямаше избор. Беше достатъчно унизително, че той я бе видял гола, но тя нямаше да му позволи да продължи тази игра в присъствието на червящия се Тапингъм.

Ако се отнасяше грубо с нея, щеше да й бъде много по-лесно да го мрази. Но той завърза очите й, като внимаваше да не дърпа косите й. Обаче когато я хвана здраво за рамото и я поведе към леглото, тя разбра, че търпението му беше на изчерпване.

— Излез, Тапър. Трябва да обсъдя нещо с мис Уайлдър. Насаме.

— Не бива да й се сърдиш, приятелю — заговори примирително Тапър. — Ако бях малко по-внимателен…

— Ако беше малко по-внимателен, нямаше да нахлупи на главата ти цял кафез за птички вместо красивата ти шотландска шапка. Моля те, не се дръж като развълнувано слугинче! Нямам намерение да сторя зло на гостенката ни. Няма да я подложа на мъчения, нито ще я опозоря. Въпреки това…

Вратата се затвори бързо зад Тапър. Гуендолин усети зад коленете си ръба на леглото и чу командата на дракона.

— Седнете!

Тя го послуша, вирнала обидено брадичка.

Чу го да се разхожда напред-назад с отмерена крачка.

— Вероятно разбирате, мис Уайлдър, че неочакваната ви поява в Уейкрейг Касъл е неприятна и за мен, не само за вас. Ако можех, щях да ви пусна да си отидете. Вие отклонявате вниманието ми, което е не само излишно, но и вредно.

— Мога да ви уверя, че у дома имат нужда от мен. Защо просто не ме върнете при близките ми? — попита тя с надеждата, че първото беше вярно.

— Защото тук аз съм пленник, също като вас. И няма да допусна да унищожите всичко, за което работих през последните месеци. — Той помълча малко, за да се успокои, и продължи с предишната безстрастност: — Ще останете моя гостенка, докато приключа с делата си в Балиблис.

— Ваша гостенка? — повтори язвително тя и се изсмя злобно. — Всички свои гости ли затваряте в помещения без врати? И какви „дела“ може да има мъж като вас в нашето забравено от бога шотландско село? Тук останаха да живеят само хората, които са или твърде бедни, или твърде упорити, за да отидат другаде! — В този миг й хрумна нещо ново. — Да не би да сте тук заради старото проклятие? Сигурно вие и мистър Тапингъм сте чули за нашето проклятие и сте си помислили, че селяните от Балиблис са лесна плячка?

Мъжът закрачи по-бавно.

— Мисля, че си спомням нещо подобно. — Той направи пауза и тя си представи как красивите му пръсти се плъзгаха замислено по брадичката. — А, да, сетих се. Значи водачът на вашия клан е проклел добрите хорица от Балиблис на смъртното си легло? Кажете ми, мис Уайлдър, какво са сторили членовете на клана, та да заслужат подобна съдба?

— Те са наказани не заради онова, което са направили, а защото нищо не са направили. — Гуендолин сведе глава, благодарна, че той не можеше да види срама в погледа й. — Господарят на нашия клан беше таен привърженик на Бони принц Чарли и делото му. Когато след поражението си при Кулодън принцът потърси убежище, Маккълог му предложи да се скрие в Уейкрейг Касъл.

— Благороден жест, макар и наивен.

Гуендолин вдигна глава.

— Наивен ли? Не, не вярвам. Маккълог беше прекрасен човек. Осмеляваше се да мечтае за свободна Шотландия, без английската тирания. За обединена Шотландия под знамето на законен крал.

— Но на каква цена, мис Уайлдър? Колко лесно и най-прекрасната мечта се разпада на пепел, ако я погледнем трезво на дневна светлина…

Гуендолин беше готова да протестира, но в гърлото й заседна буца. Не можеше да защитава мъртвия господар на клана, докато се намираше сред руините на замъка му. Отново сведе глава и пристегна чаршафа около тялото си.

— Херцог Къмбърленд откри скривалището на принца. Не знам по какъв начин. Чарли успя да избяга под закрилата на мрака, но Къмбърленд реши да накаже жестоко нашия господар за предателството към английската корона. Войниците му изтеглиха оръдията по скалите и бомбардираха замъка.

— Предполагам, че лоялните мъже от клана са се притекли на помощ на господаря си и са изпратили в ада всички червени мундири, осмелили се да вдигнат меч срещу предводителя на клана? Даже чувам боя на барабаните и призивите на гайдите…

— Кланът не се притече на помощ на господаря си — отговори тихо Гуендолин. — Маккълог трябваше да се защитава сам.

— Нищо чудно, че ги е проклел — изсмя се цинично драконът.

— Уплашиха се! — извика Гуендолин. — Всеки мъж, всяка жена и всяко дете в селото знаеха защо наричаха Къмбърленд „кръвопиеца“. Знаеха, че при Кулодън е наредил да избият всички ранени и земята се е напоила с шотландска кръв.

— Значи хората от Балиблис са се барикадирали в къщурките си, докато Къмбърленд е изклал водача на клана и семейството му. — Безчувственото изявление беше наситено с презрение.

— Надяваха се, че ако не се намесят, Къмбърленд ще ги пощади.

— И какво стана? Как постъпи херцогът?

— Никой не бе убит в леглото си, къщите им не бяха сравнени със земята. — Гуендолин беше цялата изчервена и знаеше, че превръзката на очите не може да скрие срама й. — Жените и дъщерите им не бяха изнасилени, не се роди нито едно дете на английски войник.

Драконът продължаваше да ходи напред-назад и тя се вслушваше замаяно в стъпките му.

— Обаче короната е конфискувала всяка златна монета, която са успели да спестят. Всичко, което ги е споявало като клан, е било забранено — тартаните, оръжията, религията. Всички млади и силни мъже са напуснали Балиблис. А останалите са прекарали следващите петнадесет години в страхливо взиране към небето и в очакване проклятието да се стовари върху главите им. И накрая ангелът на отмъщението долетя от небето, за да ги отнесе в ада.

— Откъде знаете всичко това? — пошепна Гуендолин.

— Може би тъкмо аз съм този ангел. — Той се изсмя още преди тя да е разбрала кого от двама им подиграваше. — Или пък съм само хитър малък дявол, похарчил малко пари за уиски в кръчмата на едно западнало шотландско село, трогателно с простотията си. Може би някой от селяните ми е издал тайната на Балиблис, без да забрави да спомене хилядата фунта, които някой от вас е получил за предателството. Може би дори ми е разказал, че гербът на клана Маккълог е дракон, който бълва огън.

— Може би наистина е така — кимна тя, защото много й се искаше да му вярва. — Всеки знае, че на света няма по-бъбрив човек от пиян шотландец.

— Ако можехте да видите Тапър след няколко чашки портвайн…

— Не изпитвам нужда да го видя. А това е още една причина да ме пуснете да си отида.

— Мисля, че се разбрахме по този въпрос.

Гуендолин си представи обърканото лице на баща си, който нямаше да разбере защо тя не идва да му помогне да се облече и да му поднесе утринната каша.

— Тогава помислете поне за близките ми! Не ви ли е грижа как се чувстват те сега? Нима искате да ме смятат за мъртва?

— А къде беше прекрасното ви семейство, когато онази груба тълпа ви довлече тук? — попита обвинително той.

Баща й — в леглото с хубава топла тухла. Сестрите й — заети да й благодарят за жертвата, да се кълнат във вечна вярност и да обещават, че Лаклан ще напише песен в нейна чест. Гуендолин преглътна мъчително. Мълчанието й беше достатъчно красноречиво.

— Така си и мислех — промърмори мъжът. — Според мен тук вие сте на по-сигурно място, отколкото при вашите хора.

Това е мръсна лъжа, помисли си възмутено Гуендолин.

— А ако обещая да не казвам нищо за непочтените ви игрички?

Не беше подготвена за сладкия ужас да усети пръстите му върху бузата си.

— Не ме лъжете, мис Уайлдър.

Палецът му се плъзна по долната й устна, тя затвори очи под превръзката и се опита да си втълпи, че той не е в състояние да я развълнува.

— Защо поне не се опитате да ми повярвате? — пошепна тя. — Мисля, че говоря убедително.

— Наистина сте убедителна — отговори със същия тон той. — Но аз отдавна вече не вярвам на никого, а нещо ми казва, че трябва да съм луд, ако започна да вярвам първо на вас. — Той се отдели от нея и продължи с предишния хладен тон: — Ако обещаете, че няма отново да го проснете в безсъзнание, ще ви изпратя Тапър с нова закуска. Предполагам, че докато сте тук, ще имате нужда и от някои други неща.

Гуендолин скочи, метна края на чаршафа през рамото си и вирна брадичка в посоката, където предполагаше, че се намира той.

— Ще ми трябват много неща. Би трябвало веднага да удвоите исканията си за храна. Както виждате, аз съм жена с голям апетит и очаквам да отговорите на нуждите ми.

Драконът май се беше задавил, защото гласът му пресекваше.

— За мен ще бъде безкрайно удоволствие да утоля глада ви. Надявам се да останете доволна от мен.

— А аз се надявам, че не очаквате през остатъка от пребиваването си тук да остана увита в тези… дрипи. — Не беше нужно да му казва, че коприненият сатен беше истинска благодат в сравнение с грубия лен и вълната, които беше свикнала да носи.

— Но разбира се, че не. Можете по всяко време да ги захвърлите.

— Освен това са ми нужни забавления, за да си убивам времето. Знайте, че мразя да шия и тъка, предпочитам хубавите книги. Хората в селото знаят, че поглъщам по две на ден.

— Пак се върнахме на чудесния ви апетит.

Ако не беше убедена, че в момента, когато посегнеше да свали превръзката, той щеше да й върже ръцете на гърба, тя щеше да го направи. И то само за да си достави удоволствието да го дари с унищожителен поглед.

— Желаете ли още нещо, мис Уайлдър? — попита той. — Да се погрижа ли и за музикални забавления? Може би да поръчам цигулковия квартет, който наскоро триумфира във Воксхол?

— Благодаря, мисля, че нямам нужда от музика. — Когато той стигна до вратата, тя добави многозначително: — Поне засега.

После падна тежко на високото легло и се постара да изглежда колкото се може по-величествена. И сигурно щеше да го постигне, ако беше преценила правилно разстоянието и не беше паднала на пода, право в локвата студен шоколад.

Гръмкият му смях отекна болезнено в ушите й.

Вбесена, Гуендолин смъкна превръзката от очите си, но драконът вече бе изчезнал.

Скоро след това тя седеше увита в мокрия чаршаф на края на леглото и наблюдаваше вратата, която се отвори колебливо.

Тапър внимателно провря глава в стаята.

— Ако имате намерение отново да метнете нещо по главата ми, мис, ще ми позволите ли първо да оставя таблата? В тази част на страната е много трудно да се намери пшеничено брашно и шоколад.

— От този миг нататък можете да сте спокоен за живота си, мистър Тапингъм. Това беше единственият кафез за птици в стаята.

— Това ме успокоява. Освен това трябва да ви благодаря, защото ударът прогони главоболието, което ми навлякоха многото чаши портвайн предишната вечер.

Заобикаляйки я, той остави таблата на масичката. Двамата се оглеждаха предпазливо. С кучешкия поглед и червеникаворусите къдрички той изглеждаше безобиден. Но тя в никакъв случай не биваше да забравя, че си има работа със слуга на сатаната.

— Предполагам, че господарят ви няма да ни прави компания. — Гуендолин подуши прясното хлебче, правейки се на равнодушна.

— О, той не ми е господар. Той ми е приятел. — Тапър й подаде чаша шоколад и тя вдъхна дълбоко сладкия аромат. Първата глътка беше блаженство.

— Учудвам се как човек като вас се е запознал с този… този… — Тя стисна зъби, за да не подложи на съмнение легитимния произход на дракона. — Ще ми кажете ли как се запознахте с този загадъчен дракон?

Тапър се изсмя тихо.

— Това е дълга история. Но скъпата ми леля Тафи винаги казва, че говоря твърде много. Не искам да ви досаждам.

— О, моля ви, направете го — усмихна се сладко Гуендолин и посочи затворената врата. — Нали виждате, че нямам други занимания.

Когато той се поколеба, тя му предложи хлебче, разбирайки, че е открила сродна душа. Беше го преценила правилно. Без да се колебае повече, той приседна на отсрещния край на леглото и се зае с маслените сладки. Гуендолин също си хапваше добре. Трябваше да бъде приветлива и да спечели доверието му. Ако искаше да победи дракона в собствената му бърлога, трябваше да е наясно със силните и слабите му страни.

— Срещнахме се преди две години в един от игралните салони на Пел Мел — започна Тапър, докато обираше трохите от жилетката си.

— Защо ли това не ме учудва? — Гуендолин скри киселата си усмивка зад глътка топъл шоколад.

— Бях сам в една от задните стаи и тъкмо се приготвях да си пръсна черепа… — Гуендолин ужасено пое въздух и Тапър я дари с окуражителна усмивка. — Та, както ви казах, бях сам в една от задните стаи и се готвех да се застрелям, когато… — Той направи пауза и остана с отворена уста. Гуендолин се приведе към него, молейки се да произнесе името, което очевидно беше на езика му. — Когато… драконът влетя в стаята.

— И ви спря?

Тапър енергично поклати глава и продължи, макар че устата му беше пълна:

— О, не. Каза ми, че не съм напълнил добре пистолета, че барутът ще се пръсне и няма да улучи главата ми, а ще ми отнесе крака. Взе ми пистолета, зареди го със собствения си барут и ми го върна.

Гуендолин остави хлебчето на чинията.

— След като е бил толкова… отзивчив, питам се защо не ви е застрелял собственоръчно.

Тапър се изкиска.

— Бях доста пиян. Начинът, по който се отнесе с мен, ме отрезви и ме освободи от самосъжалението. Точно тогава маркиз Едингъм ме бе заплашил, че ще протестира всичките ми полици, защото беше открил, че не съм в състояние да си платя дълговете. Намерението му беше да ме унищожи. А скандалът щеше да убие баща ми. Естествено това нямаше да бъде кой знае каква трагедия, защото капризният старик винаги ме е смятал за най-голямото разочарование на живота си, а смъртта му би ме направила виконт. За съжаление почти цялото наследство се състои от земи, които не може да се залагат. Титлата щеше да ми помогне само колкото да ме затворят в кулата за длъжници, а не сред обикновените хора.

Гуендолин поклати глава.

— Моля, не ми казвайте, че драконът е платил дълговете ви.

Тапър се усмихна меланхолично.

— Не пряко. Той предизвика маркиза на игра със зарове, която продължи до разсъмване. — Младият мъж кимна въодушевено. — Никога не бях виждал възрастен мъж толкова близо до сълзите, колкото беше маркизът, когато разбра, че не е в състояние да покрие загубите си. И ви уверявам, че те бяха застрашителни. Когато изгря слънцето, новият ми приятел ми връчи печалбата, аз я върнах на маркиза и платих всичките си дългове. Когато разбра какво е станало, маркизът скъса всички разписки, хвърли ги в лицето ми и ми пожела да се задавя с тях.

— Нима драконът не остави нищо от печалбата за себе си?

— Нищичко. Нито стотинка.

— Защо тогава този великодушен човек иска да разори бедните селяни, които нямат нищо освен парцалите на гърба си? Може би парите му трябват, за да плати собствените си дългове от игра?

Тапър се засмя подигравателно.

— Не, не е това. Някои дори твърдят, че е най-богатият човек в… — Той бързо затвори устата си и виновно наведе глава. Кръглото му лице се затвори. След минута скочи и се запъти заднешком към вратата. — Драконът ме предупреди да се пазя от вас. Каза, че сте два пъти по-умна от мен, затова трябва да си държа устата затворена и да не се доближавам много до вас.

Гуендолин стана, вдигна края на чаршафа, за да не се спъне, и отиде при него.

— Не можете да ме обвинявате, че искам да узная нещо за човека, който ме държи тук като заложница, мистър Тапингъм. Моля ви, не си отивайте.

Тапър я заплаши с пръст.

— Той ме предупреди да се пазя. Каза, че ако не успеете да ме объркате с красноречието си, ще се възползвате от възхитителните си трапчинки и от красивото си личице.

Гуендолин беше свикнала да я обвиняват в прекалена интелигентност, но никой досега не я беше наричал красива и очарователна.

— Наистина ли каза така?

Тапър извади от джоба на жакета си хартия, перо, мастилница и кутийка с пясък.

— Каза да ви оставя тези неща, за да направите списък на всичко, от което се нуждаете.

Той хвърли нещата на леглото, отвори вратата и изчезна. Гуендолин веднага позна хартията. Същия скъп пергамент, който драконът използваше, за да съобщи исканията си на селяните.

Потънала в мислите си, тя приглади дългия лист. Не беше постигнала и най-малкия напредък в разкриването на истинската самоличност на дракона. Защо не можеше да си спомни какво бе видяла снощи в двора на замъка? Ала споменът не искаше да се върне и тя трябваше да се задоволи с противоречивите сведения, които беше получила досега. Той беше играч, който подаряваше печалбата си. Грубиян, който се стараеше да не й причини болка. Крадец, който не се опитваше да й отнеме невинността, въпреки че беше изцяло в неговата власт.

Гуендолин падна на леглото и прокара пръст по долната си устна, както беше направил драконът преди малко. Какво, за бога, ставаше с нея? И тя ли оглупяваше като Неса? Защо за първи път в живота си искаше да има огледало, вместо да се ядосва на безсрамието му?

Тя се отърси бързо от смешния копнеж, който я бе обзел, отвори мастилницата, потопи перото и започна да пише. Щом драконът настояваше да я държи в плен, щеше да заплати скъпо и прескъпо удоволствието от присъствието й.