Гуендолин се беше покачила на масата в стаята си. Държеше се за студената желязна решетка и наблюдаваше как мракът постепенно поглъща последната дневна светлина. Вече не беше нужно да се взира с копнеж в морето и да мечтае за свободата си. Драконът я бе освободил, но тя разбра, че всъщност не искаше да е свободна. Може би свободата просто не съществуваше.
Слезе от масата и обиколи кулата. Тоби се беше изтегнал на възглавницата като преял султан, който очакваше харемът му да танцува за него. Главата му проследи обиколката й. В златния му поглед светеше обичайната арогантност.
При първата им среща тя обвини дракона в страхливост. А сега самата тя се криеше и не смееше да излезе от самоналожения си затвор. Не искаше да вижда отворената врата. Не знаеше от какво всъщност се страхува. От него? Или от самата себе си?
Ако той се криеше в сенките, тя цели петнадесет години се беше крила зад стена, издигната от самата нея. Спойката на тази стена се състоеше от дълг, гордост и добродетел. Носеше дълга си към своя баща, както разкаяна грешница носи грубата ленена риза, и се гордееше със скромността и добродетелта си, както сестрите й с прелестите си. Дори копнежът по отдавна загиналото момче й служеше само да предпазва сърцето си от опасностите на живота и… на любовта.
Тя взе от масичката „Триумфа на рационалното мислене“ от Мандлери и го запрелиства.
Чисто напечатаните, добре подредени обяснения и разумни заключения днес звучаха като празно дърдорене. Логиката се бе провалила и тя стоеше тук, впримчена във вълненията на чувство, което нямаше нищо общо с разума.
Гуендолин захвърли книгата и се замисли за последната си среща с дракона. Когато го видя за последен път, той стоеше в края на сянката — самотен призрак, но въпреки това по-действителен от всеки друг, когото познаваше.
Как бих могла да ви се отдам, като не съм виждала лицето ви и не знам името ви? — Това е вярно, но до преди малко бях готов да се закълна, че познавате сърцето ми.
Тя присви очи. Ами ако той беше прав?
Тя не беше виждала лицето му, не знаеше дори името му, но чувстваше, че познава душата му — сърдечната му доброта, нежността му, великодушието, скрито зад грубата фасада и подигравателното равнодушие. Може би тъкмо краткият поглед зад тази фасада я бе уплашил и я беше накарал да го нарани така болезнено, че той я освободи.
Но тя не можеше да бъде свободна, докато той държеше в плен сърцето й.
Гуендолин се обърна бавно към вратата. Можеше да облече нощницата си, да духне свещите и да се сгуши в леглото, но инстинктивно знаеше, че драконът вече нямаше да дойде в стаята й както по-рано.
Ако искаше да бъде свободна, трябваше да отиде при него.
От хълмовете и пещерите се издигаха бели мъгли и се виеха около бойниците на Уейркрейг Касъл. Морето се удряше с безумна ярост в крайбрежните скали. Пълната луна хвърляше ледено сияние върху приказния замък. Всичко, до което то се докосваше, застиваше в неподвижност за вечни времена.
Гуендолин забърза през тъмните коридори. Нямаше да живее нито минута повече в миналото. Тя не беше момичето, което търси загиналото момче. Тя беше жена и искаше мъж. Мъж от плът и кръв, не от митове и лунна светлина.
Трябваше да пази свещта от поривите на вятъра, които влизаха безпрепятствено през дупката в отвесната северна стена. Този път не посмя да хвърли поглед към бушуващото море долу. Премина през нахвърляните каменни блокове, сякаш вървеше по пътека, настлана с чакъл.
Лунната светлина, която влизаше през остатъците от входната врата, не я примами навън. Гуендолин обърна гръб на вратата и претърси сенките с жаден поглед. Някъде там трябваше да се крие драконът, който не искаше да бъде открит.
В голямата зала я посрещнаха само призраците на миналото. Кристалната гарафа си стоеше на масата, на дъното имаше малко уиски.
Гуендолин претърсваше стая след стая с нарастващо нетърпение. Накрая се озова в прашен параклис. Освен малкото кръгло прозорче високо над олтара, нищо не беше останало пощадено от дяволския огън на оръдията.
Докато минаваше между изпотрошените пейки, Гуендолин се бореше с отчаянието. Ами ако драконът вече не беше тук? Ако си беше отишъл с кораба, който беше видяла преди няколко нощи?
— Моля те… — пошепна тя, устремила поглед към цветното прозорче.
Очите й се затвориха и тя почувства дълбока увереност. Ако той си беше отишъл, тя щеше да го знае. Драконът беше някъде сред тези стени. Незнайно къде, но не си беше отишъл.
Тя отвори очи и бързо излезе от параклиса. Запъти се към рушащите се стени на някогашната оръжейна. Иззад един ъгъл се появи тънка червеникава ивица светлина, която потвърди предчувствието й.
Драконът беше слязъл под земята.
Тя размаха свещта пред себе си, сенките затанцуваха, но не можа да види края на стълбата. Имаше чувството, че трябва да слезе право в пастта на ада.
Гуендолин пое дълбоко дъх и отново размаха свещта. Беше опасно да слезе в леговището на дракона, но какво друго й оставаше? Как ли щеше да реагира той, като я видеше? Надяваше се, че сърцето й ще издържи на предстоящата битка.
Стъпвайки предпазливо, тя заслиза по стълбата. Прибра полите на небесносинята тафтяна рокля, за да не се изцапат при допира до обраслата с мъх и блестяща от влага стена. Може би тясната стълба щеше да я отведе в огромна пещера и тя щеше да види леговището на дракона, постлано с диаманти, злато, смарагди и рубини. Той щеше да вдигне могъщата си глава, да разтърси блестящите си люспи и от ноздрите му да изригне огън, който да я изпепели без остатък.
Гуендолин спря за малко и разтърси глава, за да прогони тези видения. Последната нощ драконът й беше доказал, че не е звяр.
Когато стигна до първата площадка, светлината стана по-ярка. Тя мина под високата арка и се озова в просторно преддверие. Драконът беше там. Вместо да пази съкровището си, той дремеше върху пъстра купчина одеяла и възглавници.
Гуендолин изпита прилив на нежност. Мъжът лежеше по гръб, едната му ръка беше протегната, пръстите леко свити. Лицето беше отвърнато от догарящия огън в камината. Макар че в стаята беше студено, той бе захвърлил дебелото одеяло. Дългото, стройно бедро в тесен панталон до коляното и долната част на крака в изпънат чорап бяха открити. Ризата беше отворена до талията и разкриваше бронзов гръден кош, покрит с къдрави черни косъмчета.
По пръстите на Гуендолин покапа горещ восък. Устата й пресъхна. Бе разбрала, че ей сега може да разкрие с треперещите си ръце истинската му природа.
Тя се поколеба. Стори й се недостойно да нахлуе в съня му. Той беше като безпомощно дете. В следващия миг си каза, че той явно не познаваше такива угризения на съвестта, защото често идваше в стаята й да я гледа, докато спи.
Тя коленичи до него и вдигна свещта.
Ръката му се стрелна, сграбчи китката й и метна свещта към стената. Изведнъж двамата си размениха местата. Гуендолин изписка тихо. Едно беше да стои изправена в ръцете му, но съвсем друго да лежи в обятията му. Коравият гръден кош притисна меките й гърди.
— Да не сте загубили нещо, мис Уайлдър? Може би разума си?
Пак я наричаше мис Уайлдър. Гуендолин усети как куражът я напуска. Нима миналата вечер не беше шепнал името й като магическа формула?
— Единственото, което изгубих, е свещта, милорд дракон.
— Слава богу. За малко да подпалите косата ми.
— Може би сега аз трябва да ви благодаря, че не ми прерязахте гърлото.
— О, не ми благодарете. Имаме още много време.
Гуендолин преглътна мъчително. Очите му святкаха заплашително, а едрото мъжко тяло върху нейното беше непоносимо горещо.
Той не миришеше на уиски, но трезвен беше още по-опасен, отколкото когато беше пил.
Той я освободи от тежестта си и я издърпа да се изправи.
— Каква малка досадница сте… — Отиде до камината и разбута с машата догарящите цепеници. — Когато трябва да останете, бягате. А когато можете да избягате, оставате.
— Това ли искате от мен? Да си отида?
Той се обърна към нея. Слабата жарава в камината очерта силуета му.
— Няма значение какво искам аз. Миналата нощ ми го показахте съвсем ясно.
Макар че цялата беше в огън, Гуендолин усети как бузите й запламтяха по-силно. Много добре знаеше, че тя беше вкусила от удоволствието, а за него не беше останало нищо.
— Трябва по-често да се изчервявате, мис Уайлдър. Много ви прилича — изрече меко той. Тя докосна бузата си.
— Как го забелязахте?
— Известно е, че драконите виждат нощем.
Щом бе видял изчервяването й, той със сигурност виждаше и как се беше издокарала тази вечер. Косата й беше изчеткана и падаше като блестящ водопад по раменете. Роклята, който беше избрала, подчертаваше съблазнителните й извивки. През цялото време, докато се гласеше, се гледаше с неговите очи и се опитваше да си представи реакцията му.
— Така и предполагах — промълви тя. — Мракът никога не ми е предлагал защита, откакто съм тук, при вас.
— От това ли се нуждаете? От защита срещу мен?
— Повече, отколкото предполагате — призна Гуендолин и направи крачка към него.
Бдителността му нарасна.
— Ако сте дошла да се сбогуваме, преди да се върнете в очарователното си село, спестете си усилията. Утре смятам да замина.
Сърцето й направи огромен скок.
— Получихте ли хилядата фунта, заради които сте тук?
— Вече съм склонен да мисля, че не си струва да полагам толкова усилия за няколко парчета злато.
— И кога точно го открихте?
Тя очакваше присмехулен отговор, но думите му прозвучаха съвсем сериозно.
— Миналата нощ. Когато ме отблъснахте, сякаш съм някой жалък селяк.
Гуендолин поклати глава.
— Миналата нощ и двамата не постъпихме добре, милорд дракон. Целувката на девица няма силата да превърне звяра в мъж, нито момичето в жена. Колкото и сладка да е една целувка, на света има много по-могъщи сили.
— Не го правете — посъветва я сухо той. — Колкото и да ви искам в леглото си, трябва да знаете, че не представлявам опасност за скъпоценната ви добродетел.
— Затова ли мислите, че съм дошла при вас? За да ви се отдам? — Тя направи още една крачка към него.
— Предупреждавам ви. Ако направите тази глупост, аз няма да имам сили да ви отблъсна. Но ще намеря сили да си замина утре. — Той протегна ръка, сякаш можеше да я спре, ако думите не успеят.
Гуендолин хвана ръката му.
— Дойдох да ви дам нещо по-силно от целувката и по-трайно от отдаването. — Тя притисна ръката му към гърдите си и той усети лудото биене на сърцето й. — Любовта си.
В този момент драконът нямаше да избяга даже ако тя беше размахала пред лицето му горяща факла. С думите си беше поставила на карта нещо, което й беше много по-скъпо от добродетелта и което цял живот беше пазила като съкровище — гордостта си.
— Не бъдете такава глупачка! Как можете да обичате мъж, като не знаете дори името му? И като не сте видели лицето му!
— Не знам — отговори честно тя и поднесе ръката му към устните си. — Но знам, че утре моето сърце ще тръгне с вас и ще бъде до вас, където и да отидете.
Когато устните й се плъзнаха по пръстите му, драконът простена. Буквално усещаше как стоманените люспи, с които беше бронирал сърцето си, една по една се чупят и падат. Вдъхна дълбоко аромата на косите й, зарови пръсти в гъстите кичури и сведе устни към нейните.
Веднъж имаше неблагоразумието да изпробва кой притежава по-голяма сила — драконът или момичето. Ала когато устните на Гуендолин се отвориха под неговите и го помолиха да я люби, краката му омекнаха и той падна на колене.
Не се стресна дори от гръмотевицата, която се изтърколи по небето. Или поне си помисли, че е гръмотевица — ушите му бучаха така силно, че го усещаше като гръм. Огън на оръдия или просто биенето на сърцето му, докато се предаваше във властта на любовта.
— Убийте дракона! Убийте дракона! — Далечните крясъци прогониха омаята от сърцето на Гуендолин.
— Какво викат, по дяволите? — изръмжа драконът и вдигна глава.
Скандиранията наближаваха.
— Убийте дракона! Убийте дракона! Ще го набучим на мечовете си и ще му вземем главата! За да престане да ни мъчи веднъж завинаги!
Драконът изруга задъхано, скочи на крака, обхвана с две ръце лицето на Гуендолин и завладя устните й в дива целувка.
— Прости ми, любов моя, но трябва да сложа край на нашата малка игра. Доколкото чувам, идват ни неканени гости.
Преди тя да е успяла да отговори, той хвана ръката й и устремно я поведе нагоре по стълбата.