Драконът със зелените очи

4

— Нямате причина да пребледнявате така. Не бива и да се криете страхливо под завивките. Аз не съм дракон, нито чудовище. Аз съм просто мъж.

Гуендолин примигна към мрака и трескаво притисна завивката до гърдите си. Мекият, дрезгав глас смути добродетелното момиче повече отколкото собствената й голота. Когато мъжът предпочете да остане под закрилата на дълбоката сянка в ъгъла, тя изпита нещо средно между страх и облекчение. При толкова много запалени свещи очите й не можеха да проникнат в мрака зад тях. Видя само очертанията на тъмна фигура, облегната небрежно на стената.

— Скрила съм се под завивките само защото някой безсрамник ми е откраднал дрехите — отбеляза остро тя.

— Ах, така ли? Ако аз бях този безсрамник, нямаше да се наложи да ви ги крада. Щяхте да ги свалите доброволно.

Той говореше коректен английски, без следа от диалект, и това направи подигравката му още по-непоносима. Гуендолин неволно си представи как силните мъжки ръце свалят ленената й риза и стисна здраво зъби, за да преодолее треперенето, което нямаше нищо общо със страха.

— Вие ме наричате страхливка, но не аз, а вие сте този, който се крие в сянката и се бои да покаже лицето си.

— Може би съм предпазлив не заради себе си, а заради вас.

— А, значи лицето ви внушава страх? Толкова ли сте грозен, че се боите да не обезумея или да се вкаменя?

— Не помните ли, че първия път, когато ме видяхте, загубихте съзнание? — попита меко той.

Гуендолин притисна пръсти към слепоочията си и смръщи чело, но не можа да си припомни точно какво беше станало в краткия миг във вътрешния двор на замъка. Помнеше само трополенето на дъжда, удара на криле, видя струйки сребърен дим… и едно лице. Лице, което изглеждаше повече от страшно, защото беше извън всичко човешко. Тя се опита да върне образа в съзнанието си, но контурите се размиха и станаха по-трудни за улавяне дори от непознатия, който й се подиграваше от мрака.

— Кой сте вие? — попита остро тя.

— Селяните от Балиблис ме наричат дракона — отговори спокойно той.

— Аз пък ще ви наричам шарлатан. Само много лош човек може да си прави такива жестоки шеги.

— Боли ме да чуя такива думи от нежната ви уста, милейди — отвърна той, но тихият му смях издаде, че в най-добрия случай й се бе удало да го развесели.

Гуендолин изправи гръб и преметна влажните руси къдрици през рамото си.

— Трябва да знаете, че аз не съм лейди.

Тя се вслуша напрегнато в движенията му и беше готова да се закълне, че е чула как той вдигна вежди.

— Или поне в по-тесния смисъл на думата — уточни тя. — Баща ми няма благородническа титла.

— Беше много дръзко от моя страна. Извинете. Но вие не говорите недодялания диалект, който е разпространен сред тези планински диваци, затова помислих…

— Майка ми беше от благороден произход. Дъщеря на барон от равнината. Почина, когато бях на девет години. — Гуендолин отново изпита болката, която времето не беше успяло да заличи.

— Липсата на благородническа титла не намалява достойнствата ви. Впрочем, аз също не съм джентълмен.

Гуендолин се запита дали тези думи трябваше да я успокоят или да я предупредят. Тя се уви по-плътно в завивката и се усмихна подигравателно към мрака, както той със сигурност се усмихваше в нейната посока.

— Така си и мислех. Ако бяхте джентълмен, нямаше да ме съблечете.

— Да, и щях да ви изложена на опасност да заболеете от белодробно възпаление. — Той отново стана сериозен. — Което ме навежда на един въпрос. Как се озовахте вързана на онзи кол в средата на прокълнатия ми двор? Да не говорим, че бяхте мокра до кости.

Гуендолин се намръщи още повече.

— Простете, ваше благородие драконе, че имах дързостта да смутя скъпоценната ви самота. Живо си представям как сте си топлили копитата на огъня в камината и сте се наслаждавали на чашата топла котешка кръв, когато тълпата отвън се е разкрещяла. „По дяволите — изръмжали сте, — пак някой ми е оставил човешка жертва пред вратата.“

Мъжът мълча толкова дълго, че Гуендолин се уплаши. Когато най-сетне отговори, гласът му беше сух като драконови люспи.

— В действителност, когато се появи тълпата, пиех чаша порто. Някога обичах котешка кръв, но се отказах, тъй като ми причинява стомашни смущения.

Гуендолин забеляза твърде късно, че той бе запалил клечка кибрит. Пламъчето угасна, преди да е успяла да види нещо. Разнесе се аромат на пура, появи се и пламтяща точка в мрака.

— Хората от селото са ви домъкнали чак тук, на скалите, въпреки бурята, нали? Вързали са ви за кола и са ви оставили сама, за да умрете от моята ръка. — Той изръмжа нещо неразбрано. — Въпреки това имахте безсрамието да наречете мен чудовище.

Гуендолин потърси невидимите му очи и го прониза с поглед.

— Не разбирам как смеете да ги осъждате. Те просто реагираха на наглите ви изисквания.

Облачето дим, което достигна до нея, беше като полъх на темперамент.

— Исках дивеч и уиски. Не съм искал жена.

— Но това не е всичко — отговори сърдито тя. — В писмото ви пишеше и друго.

— Защо защитавате хората, които ви подхвърлиха на звяра без капчица угризение, като че сте чувал стари вещи?

— Защото са глупави, необразовани и заблудени. А вие сте просто един подъл самохвалко, който се е възползвал от глупавото старо суеверие и тероризира невинни хора.

Огънчето на пурата изчезна, сякаш я бе стъпкал в яда си.

— Може би са глупави, но в никакъв случай не са невинни. Имат повече кръв по ръцете си дори от дракона.

До преди секунда Гуендолин беше готова да се закълне, че мъжът в сянката е англичанин. Ала колкото повече се вълнуваше, толкова повече в гласа му звучаха гърлените шотландски звуци.

— Кой сте вие? — попита отново тя и гласът й потрепери.

— Може би аз трябва да ви задам този въпрос. Как да ви наричам?

Гуендолин бързо си възвърна смелостта.

— Отказвате да ми кажете кой сте, но аз разполагам с куп имена за вас, едно от друго по-хубави.

— Например подлец? Или самохвалко? Или може би шарлатан? — предложи през смях той.

— Негодник. Страхливец. Разбойник — продължи в същия тон Гуендолин.

— Моля ви се — отзова се развеселено той. — От вашата красноречива уста очаквах по-интересни определения.

Проклятието, което беше готово да излезе от устата й, щеше да засрами дори Айзи, но тя се овладя, като захапа до кръв долната си устна.

— Името ми е Гуендолин. Гуендолин Уайлдър.

Изведнъж в стаята се втурна вятър и изгаси свещите. В първия момент тя повярва, че драконът си е отишъл и я е оставил сама в мрака, но бързо разбра, че той беше останал в стаята. Беше съвсем близо до нея, макар че не я докосваше. Ароматът му я замая — мирис на подправки и санталово дърво, невероятно мъжествен и омагьосващ. Вече знаеше къде точно се намира.

Това беше неговата пещера. Неговите покои. Неговото легло.

— Защо точно вие? — В гласа му прозвуча странно настойчивост. — Защо са избрали точно вас?

В ушите на Гуендолин тези въпроси прозвучаха като целенасочена обида. „Защо не са ми изпратили някоя по-красива? Или поне по-тъничка? Някоя като Глинис, Неса или дори Кити?“

Тя затвори очи, благодарна, че той не можеше да види зачервените й бузи, и отвърна:

— Избраха мен, защото в Балиблис девици се срещат по-рядко дори от драконите.

Той помилва влажните й коси с коварна нежност и безмълвно й напомни, че беше много по-страшно да е във властта на мъж, отколкото на звяр.

— Хиляда фунта в злато? Това ли е цената, която днес плащат за невинността?

Той не изчака отговора, който тя и без това не можеше да му даде. Още един порив на вятъра, още по-дълбок мрак и Гуендолин разбра, че този път наистина си беше отишъл. Тя вдигна колене към гърдите си, обгърна ги с две ръце, устреми поглед към тавана, който не можеше да види, и се почувства сама като никога в живота си.

Драконът не се интересуваше особено от плахи девици. Колкото и нежна да беше плътта им, ухажването им изискваше търпение и благородство. А той не притежаваше нито едното от двете качества.

Докато вървеше към дълбините на крепостта, без да удостои дори с един поглед рушащите се стени и изсъхналите кървави следи, той проклинаше съдбата си. Не беше замислил изкусния капан, за да улови в него жена. Особено пък жена, която го подлудява с тялото си и на всичкото отгоре беше заела леглото му.

Когато я положи върху сините чаршафи, за да свали мократа ленена риза от вледененото й тяло, той искаше само да я стопли. Но когато разкри нежната й бяла плът, равнодушието, което обикновено му правеше добри услуги, отстъпи място на диво желание. Бе обхванат от треска, която бушуваше дълбоко в долната част на тялото му. Искаше да я милва, да я докосва навсякъде. Беше ужасно мъчително да гледа бледите, съвършено оформени гърди, а когато се улови, че е устремил поглед към кичурчето руси косъмчета между бедрата й, побърза да хвърли завивката отгоре й.

Докато бдеше в мрака и чакаше тя да се събуди, непрестанно се питаше дали е достатъчно звяр, за да изнасили една беззащитна жена.

Приглади назад непокорните си къдрици и ускори крачка. Всъщност пленницата му съвсем не беше беззащитна. Още в двора на замъка го бе предупредила, че вярва в естествените науки и в логическото мислене и редовно чете изданията на Кралското общество за природонаучни знания чрез експерименти. Тя не вярваше в дракони, не вярваше и в него. Той не възразяваше срещу това, защото в крайна сметка и самият той не вярваше в себе си.

Ако беше очаквал големите сини очи да се напълнят със сълзи и тя да го умолява за живота и свободата си, той остана горчиво излъган. Вместо това тя го укори остро, че е алчен и тероризира бедните селяни, и ако имаше нещо като съвест, той сигурно щеше да се засрами дълбоко.

Смаян от нейната смелост, той поклати глава и зави зад ъгъла — и разочаровано установи, че няма да има възможност да изсуши мокрите си дрехи. Някой вече беше заел удобното кресло с високи облегалки, топлото място до огъня и пиеше от портвайна му.

Някога това помещение беше преддверие на подземния затвор и място за почивка на войниците. Ръждясали брадви, шпаги и мечове красяха тъмните стени и придаваха на залата уюта на средновековна стая за мъчения. Ала мъжът, който се беше разположил в креслото на дракона и топлеше краката си на камината, очевидно не се притесняваше от мрачната обстановка. Той бе заменил влажния си жакет с удобен тартан на червени и черни карета, на челото му беше нахлупена шотландска барета, украсена с пера. Перфектно допълнение към гайдата в скута му.

Драконът застана пред огъня. Дебелата сива котка, която се топлеше на тясната пейка отстрани, го посрещна с мързеливо примигване. Той беше взел Тоби с надеждата, че едрият котарак ще намали съществено броя на плъховете в замъка, но двете страни очевидно бяха сключили нещо като мирен договор, които позволяваше на плъховете да се размножават необезпокоявани, а на Тоби да спи по двайсет и три часа в денонощието.

Едва сега, когато нямаше къде да седне, драконът усети колко бе изтощен. Обърна се, правейки се, че не вижда питащия поглед на приятеля си.

— Ако продължаваш да се мотаеш из замъка и да надуваш гайдата, Тапър, много скоро ще ни разкрият.

— Точно обратното — възрази Тапър и вдигна изискано чашата с портвайн. — Аз съм доста добър гайдар. Справям се дори с най-трудните мелодии и хората от селото ме смятат за призрак.

Драконът поклати глава.

— Не мога да разбера защо си толкова възхитен от тези проклети планини и от смешните навици на планинците.

— Защото тук никой на никого не пречи. Утринните мъгли са невероятни. Ами подскачащите през клисурите поточета? Или грубата прелест на местните жители? — отговори с усмивка Тапър, като се стараеше да говори с гърлените тонове на истински шотландец.

— Разбирам, ти харесваш мъглата, студа и мокрото — отговори кратко драконът и се приближи още до огъня.

Тапър го изгледа остро отстрани и ангелското му лице стана бдително.

— Да, но студът и влагата стават поносими, когато в леглото ти спи хубаво, топло момиче.

— Ако имаш предвид хубавото момиче, на което съм предоставил леглото си, аз те уверявам, че студът и влагата са по-добри спътници от онова ледено същество.

Интересът на Тапър се събуди. Той се наклони напред и изостави преструвките.

— Какво толкова страшно престъпление е извършила малката, та са я подхвърлили на чудовище като теб?

Драконът приседна на края на каменната пейка, без да обръща внимание на възмутения котарак.

— Никакво престъпление не е извършила. Тя е напълно невинна.

Тапър избухна в смях.

— Сигурно тя така си мисли. Но селяните са на друго мнение. Е, каква е тя? Убийца? Крадла? — Кафявите му очи светнаха с надежда. — Или може би уличница?

— Това би било най-доброто. Тогава поне щях да зная как да се отнасям с нея. Не, положението е много по-лошо. Дали са ми я като жертва. — Ще не ще, драконът трябваше да произнесе думата, която никога досега не беше играла роля в отношенията му със слабия пол. — Тя е тук, защото е девица.

Тапър го погледна неразбиращо, после избухна в луд смях.

— Девица? Дали са ти девица? Тези хора са невероятни!

— Не се смей. Според селяните тя замества хиляда златни фунта.

Тапър веднага престана да се смее.

— Казах ти, че още е твърде рано да вадим козовете от ръкава. Трябваше да им оставиш повечко време да свикнат с исканията ти. След известно време щяха да почнат да се гледат един друг подозрително и да се питат кой е заровил в мазето си проклетото богатство. — Младият мъж въздъхна така обвинително, че перата на шапката му затрептяха. — Но кой съм аз, Тиодор Тапър, че да ти отправям обвинения? Мързеливият син на незначителен виконт, който през целия си живот не е постигнал нищо. Само като си помисля как при Луисбург баща ми е гледал смело в дулата на вражеските оръдия. Аз съм син на мъж, който за тази проява на смелост е бил въздигнат в рицарско звание, но това не го е направило по-внимателен към собствения му живот. Бързият ум и безгрижието му донесоха състояние. Всички други в рода ни са жалки страхливци. Всичко, което трябва да сторя, за да получа титлата, е да надживея скъпия си баща, който страда от подагра и болки в сърцето.

Тапър размаха чашата си и изля малко вино на пода.

— Не бива да пиеш портвайн, Тапър, защото те прави бъбрив — укори го драконът и му взе чашата.

— А ти започваш да разсъждаваш над сериозните неща от живота — контрира Тапър, грабна чашата си и я изпразни на един дъх.

Драконът взе Тоби в скута си и го помилва. Всяка друга котка би замъркала, но Тоби надменно изкриви уста.

— Честно казано, аз съм в ужасно положение, Тапър. Какво ще правим с това момиче?

Приятелят му се облегна назад.

— Видя ли лицето ти?

— Естествено, че не. Може да съм проклет идиот, но не съм луд.

— Тогава може би още не е късно. Просто трябва да се преоблека като проклет шотландец и да я върна в селото.

— И какво ще направиш? Ще я оставиш на площада и ще окачиш на гърдите й моето писмо? Много съм ви благодарен за вкусната хапка, но негово благородие предпочита обикновени уличници. — Драконът изпухтя презрително. — Можеш да измамиш селяните, но не и нея. Твърде късно е. Тя е убедена, че аз съм просто един алчен шарлатан, който си е намислил да лиши нещастните селяни от последните им монети.

— Защо не я заплашиш с огнения си гняв, ако посмее да те предаде? — Тапър щракна с пръсти. — Нали знаеш какъв слух съм пуснал сред селяните: че драконът може да се превръща в мъж, когато му се доще. Това е най-голямата ми гордост.

— Слухът щеше да свърши работа, ако ми бяха изпратили някое просто момиче, което се бои дори от собствената си сянка. — Драконът поклати глава и в гневния му глас прозвуча възхищение. — Тази хубава госпожичка не се хваща на подобни лъжи. Ако я пуснем да си отиде, тя ще насъска селото срещу нас, а ние не сме подготвени за това. Така че… — Той се изправи и се заразхожда напред-назад. Тоби побърза да се просне на пейката. — Както изглежда, трябва да включа в списъка от престъпленията си и лишаване на свобода.

— Смяташ да я задържиш?

— Засега да. Но няма да й позволя да види лицето ми.

Тапър вдигна чашата си, толкова развълнуван, та забрави, че е празна.

— А ако все пак разбере кой си?

Драконът го погледна изпитателно и се усмихна с горчивина.

— Тогава ще разбере, че на света има много по-страшни неща от драконите. Запомни, Тапър — хората от селото смятат теб за призрак, но призракът съм аз.