Драконът със зелените очи

7

Женски глас отекна истерично в пустите улици на Балиблис. Селяните изскочиха от къщите си по нощници, наметнали връхните си дрехи, и намериха Кити Уайлдър в края на осветената от луната главна улица. Момичето притискаше ръце към гърдите си, сякаш стрелата, забита в кората на стария дъб, беше пробила нежната й плът.

Трима млади мъже се втурнаха да й помогнат, като от вълнение се спъваха в собствените си крака. Глинис и Неса стигнаха първи до сестра си. Говорейки една през друга, те прегръщаха треперещото момиче и се опитваха да го успокоят. В това време мрачният Албърт извади стрелата от дъба. Селяните си шепнеха страхливо. Не беше нужно ковачът да им обяснява, че скъпият пергамент на стрелата не беше мирно послание.

През последните двадесет и четири часа Уейркрейг Касъл се беше обвил в заплашително мълчание. Селяните се уверяваха един друг, че проклятието е загубило силата си и драконът е отлетял, за да си намери друго нещастно село. Намериха се и хора, които казаха, че за да спасят собствените си кожи, са добавили към списъка на старите грехове още едно позорно дело, но никой не се вслуша в думите им. После топлото пролетно слънце заличи следите от бурната нощ и лудостта, която ги бе обзела по време на нощната разходка до замъка, остана в спомените им само като лош сън.

Ала последствията от нощното безумие не можеха да бъдат отминати — Гуендолин Уайлдър беше изчезнала и нещастният й стар баща щеше да прекара остатъка от дните си в напразни надежди да чуе нежния й, успокояващ глас.

Стиснал в ръка пергамента и съпроводен от хълцанията на Кити Уайлдър, Албърт поведе ожесточеното множество. През тесните улички на Балиблис право до стълбите на къщата, която беше конфискувана от английската корона. Албърт затропа с юмруци по вратата.

След няколко минути му отвориха и лампите в антрето потопиха селяните в златно сияние.

— Велики боже, какво става тук, добри човече? — заекна отец Трокмортън, намести нощната си шапка и сложи очилата на носа си. — Да не е дошло второто пришествие?

Без да каже дума, Албърт тикна пергамента под носа на свещеника.

Отецът го бутна настрана, сякаш се боеше да не се опари.

— Какво е това? Ново известие от скъпия ви дракон? — Той поклати глава. — Знаете, че се старая да бъда търпелив, но току-що се върнах от мъчително пътуване и нямам време за езическите ви глупости. Защо не събудите малката Уайлдър? Тя ще се справи по-добре от мен. Оставете ме да спя.

Той щеше да затвори вратата под носа на селяните, но Албърт бързо мушна крака си вътре.

— Ще ви бъдем много благодарни, ако прочетете писмото веднага. Толкова благодарни, че няма и да помислим да строшим лампата, която е в ръката ви, и да подпалим къщата.

Отецът изпухтя обидено и взе пергамента от ръката му. Селяните се скупчиха пред прага, за да чуват по-добре, и Трокмортън отново намести очилата си.

— Духове, които свирят на гайда. Дракони, които изгарят нивите с огнения си дъх. Джуджета с големи уши, които заменят човешките бебета с децата си. Нищо чудно, че толкова лесно паднахте в лапите на папистите — изрече гневно той.

— Не сме дошли тук да слушаме проповедите ти, старче — изсъска Рос.

Божият служител отново изпухтя обидено и започна да чете.

— Добри хора от Балиблис! — Той беше готов да спре, но се овладя и продължи: — Макар че подложихте търпението ми на жестоко изпитание, ще ви дам още две седмици, докато съберете хилядата фунта в злато, които ми дължите.

Селяните изреваха ужасено, дори свещеникът се стъписа.

— Хиляда фунта? Това не беше ли възнаграждението, което короната даде за главата на предателя Маккълог?

— Това са само зли, празни приказки — отсече ядно Албърт. — Никой в селото не е виждал толкова пари накуп.

Трокмортън беше достатъчно умен да съсредоточи вниманието си отново върху писмото.

— Дотогава се нуждая от следното: пет дузини яйца, половин дузина парчета сирене, десет месни пастетчета, три дузини бисквити, дванадесет самуна пресен хляб, чувалче овесено брашно, седем глави цвекло, двадесет и пет ябълки, дузина овесени сладкишчета, един сърнешки гръб, три фунта прясно агнешко, три дузини картофи, глава зеле, четиринайсет…

Трокмортън щеше да чете до безкрайност. Албърт слушаше с отворена уста. Накрая взе пергамента от ръцете на свещеника и го огледа от всички страни. Не беше нужно да знае да чете, за да види, че хартията беше изписана от горе до долу и от двете страни.

— Има и послепис — отбеляза отецът и вдигна лампата, за да прочете написаното най-долу. — Тъй като последният ви дар се оказа много по-деликатен, отколкото можех да очаквам — зачете той, — искам да ви предупредя, че всеки следващ непоискан подарък ще ви струва не само хиляда фунта, а и жалкия ви живот.

Рос се облегна на рамото на баща си и лицето му помрачил още повече.

— Не мога да повярвам! Как може да иска такива неща? Мислех, че ще нагълта момичето Уайлдър и ще се насити.

— Тя само е увеличила апетита му. И с моя мил Гевин беше така — въздъхна баба Хай и поклати бялата си глава. — Колкото повече ядеше, толкова по огладняваше. Свещеникът се кълнеше, че е умрял от болно сърце, но аз съм убедена, че този глад го прати в гроба.

Отец Томас гледаше смаяно мрачните лица на селяните.

— Велики боже в небесата! — изохка той. — Какво сте направили?

Кити Уайлдър се откъсна от сестрите си и отиде при него, размазвайки сълзите по лицето си.

— Отведоха скъпата ми сестричка при дракона. Ето какво направиха. И не се срамуват от позорната си постъпка.

— Млъкни, малката — изсъска Неса и я дръпна назад. — Гуени се пожертва за всички нас и го направи с радост.

Отецът потърка невярващо зачервените си очи.

— Отвели сте бедното дете при злия дракон? Та тя беше единственият разумен човек между вас!

— Ако продължавате по този начин, ще се сетя, че драконът би хапнал с удоволствие и един тлъст презвитерианец! — изфуча Албърт.

— Засега е малко мършав — подкрепи го Рос и се запъти към стълбата. — Но ще му пратим баба Хай, за да го угои с шотландските си ястия.

Без да каже дума повече, свещеникът направи скок назад и затръшна вратата под носа им.

Албърт се обърна към съселяните си и изруга ядно.

— С най-голямо удоволствие ще счупя врата на стария глупак, който ни убеди, че трябва да сложим край на проклятието. — И тъкмо в този момент откри в края на множеството стария Тавис, който се измъкваше на пръсти. — Ето го и него!

Албърт махна на Лаклан, момъкът се втурна през тълпата и сграбчи стария Тавис за яката. Във вълнената си нощница старецът приличаше повече от всякога на изсушен труп.

— Това беше само идея — заекна уплашено Тавис, докато Лаклан го мъкнеше към стълбата. — Не исках да навредя на никого.

— Да го убием с камъни! — изкрещя Рос. Албърт поклати глава.

— Вече няма полза. Злото е станало.

Лаклан пусна облекчения Тавис на земята, а Рос възмутено разтърси глава.

— Какво ще правим сега? — попита Марсали и притисна бебето си до гърдите.

Албърт погледна пергамента в ръцете си и дългото му лице се изопна решително.

— Ще събираме яйца и ще доим кравите. Трябва да нахраним дракона.

Вторият ден на Гуендолин в пленничество започна с глух удар и тихо проклятие. Тя седна в леглото, приглади назад разбърканите си коси и успя да види как някой се измъкна през вратата. Искаше да запрати нещо подире му, но онова, което видя в бледата светлина на утрото, която падаше през решетката на прозореца, беше толкова смайващо, че тя моментално забрави гнева си.

Беше готова да отметне завивката, но в последния момент се сети, че беше по Евино облекло. Уви се отново в омазания с шоколад чаршаф, скочи от леглото и разтърка очите си, за да се увери, че не сънува.

Докато беше спала, някой се бе промъкнал в покоите й и бе превърнал стаята в кулата в помещение, достойно за принцеса. Очевидно драконът имаше на разположение дузина усърдни джуджета, които се подчиняваха на всяка негова дума. Нищо чудно, че не беше чула топуркането на малките крачета по пода.

Гуендолин обиколи помещението, докосвайки внимателно новите вещи в него. Под прозореца беше поставена маса, покрита с бяла коприна. Удобният стол пред нея я приканваше да седне и да се наслади на разнообразните ястия, в сравнение с които вчерашната й закуска беше направо бедняшка. Чиния с печени ябълки, варени яйца, пресни масленки и овесени сладкиши, които ухаеха съблазнително. Гуендолин хапна една сладка, но за пръв път откакто се помнеше, не се поддаде на кулинарната съблазън.

Прахът и паяжините бяха изчезнали, камината беше напълнена с дърва. На перваза чакаше цинкова запалка. В канделабрите бяха втъкнати нови восъчни свещи.

На висока кръгла масичка бяха оставени порцеланов леген, купчина чисти кърпи и стомна с гореща вода. Можеше да се очаква, че водата ще мирише на санталово дърво и подправки, но тя ухаеше сладко на цветя.

Гуендолин изля малко вода в легена и напръска лицето си. Но това не й помогна да се събуди от съня, в който се бе превърнал животът й.

Сънят стана още по-прекрасен, когато откри в ъгъла на помещението купчина книги. Стари книги с овехтяла кожена подвързия и излинели конци, но това правеше думите по страниците им още по-ценни. Вторият том от събраните съчинения на Джонатан Суифт, първото издание на „Кражбата на къдрици“ — комична героична поема от Поуп и „Роксана“ от Даниел Дефо. Но най-ценната книга без съмнение беше „Трактат за математическия проблем на флуксията“ от Колин Маклаурин, която очевидно никога не беше отваряна.

Гуендолин седна на пода и взе книгите в скута си. Можеше да остане цял ден така и да ги разлиства с удоволствие, но цветното петно в другия ъгъл привлече вниманието й. Като водена от невидима ръка тя стана и се запъти нататък, все по-уверена, че сънува.

Още не беше осъзнала напълно, че е станала, когато падна на колене като смирена молителка пред свещен олтар. Не можа да устои на изкушението и зарови и двете си ръце дълбоко в сандъка. Извади нещо от поплин на розови и бели ивици, след него избродирана фуста с рюшове. Следващото беше бяла муселинена рокля с яркочервени панделки, а после километри плисирана синя тафта. Когато притисна елегантната вечерна рокля до гърдите си, Гуендолин изведнъж се събуди от опиянението, в което беше изпаднала.

Пусна роклята на пода и въздъхна дълбоко. На света нямаше шивач, който би ушил толкова красиви рокли за жена с нейните размери. Тези неща се правеха за мършави красавици като Глинис и Неса. Гуендолин се усмихна меланхолично, като си представи радостните крясъци на Кити при вида на тези празнични одежди.

Трябваше веднага да затвори капака, но не можа да устои на изкушението и пъхна ръцете си в мекия, пухкав кожен маншон. На младини майка й беше носила такива одежди всеки ден. Въпреки това Леа Уайлдър никога не беше съжалила, че трябваше да изостави лукса, в който беше отраснала, за да се омъжи за смелия, весел управител на шотландския благородник от далечните сини планини. Когато дойде да живее в Шотландия, тя взе със себе си само вярната си слугиня Айзи. Всеки път, когато съпругът й обещаваше, че един ден пак ще живее в лукс и богатство, тя го прегръщаше и го целуваше с любов. Обичта ти и красивите ни дъщери са единственото богатство, което ме интересува, заявяваше категорично тя.

Гуендолин бързо избърса сълзите си. Откъде ли драконът беше взел тези хубави дрехи, запита се тя и помилва една кадифена яка. Колко ли села беше ограбил, преди жадният му поглед да се спре върху Балиблис. А може би искаше да я подиграе с тези непривични за нея одеяния?

Тя беше готова да затвори капака, когато погледът й падна върху бялата фуста.

Гуендолин се огледа недоверчиво, за да е сигурна, че не я наблюдават похотливи очи, и захвърли чаршафа. Вдигна фустата и я сложи на хълбоците си. Беше й точно по мярка, сякаш я бяха шили специално за нея, трябваше даже да стегне шнура на кръста, за да не се свлече на пода. Огледа критично синия копринен корсаж, но не го изпробва, защото й трябваше камериерка за сложното стягане на шнуровете.

Посегна отново към вечерната рокля. В никакъв случай не искаше да пръсне шевовете на прекрасната роба или да разтегне тафтата. Стисна здраво зъби, стегна корема си и навлече роклята през главата си. Тафтата я обгърна като блестящ облак и тя трябваше само да пъхне ръцете си в тесните ръкави, които на лактите преминаваха в широки плисирани камбанки.

Гуендолин се огледа, смаяна от безупречната форма на роклята. И без да се стяга с корсета, тя не беше нито тясна, нито шевовете се опъваха. Завъртя се в кръг и се почувства красива и лека като тафтата, която шумолеше толкова приятно.

Черешовочервените рози по корсажа на бялата муселинена рокля бяха неустоимо изкусителни. Без да се бави, Гуендолин свали тафтяната рокля и облече муселинената. Изпробва всичко в сандъка, докато накрая се отпусна изтощено на пода, облечена в копринена пола и стиснала в ръце лавандуловосиня копринена чантичка и шест чифта обувки от пъстра мароканска кожа.

Обходи с поглед помещението, колебаейки се между върховната радост и отчаянието. Защо драконът я беше потопил в тази странна магия? Намираше се в негова власт едва от един ден, а вече се беше превърнала в самодоволно, фриволно същество, което бе захвърлило книгите заради тюла и пъстрите панделки.

В главата й внезапно прозвуча замайващият дрезгав глас: „А нима няма да ви хареса да играете ролята на моето разглезено домашно кученце?“

Очевидно той беше решил да направи от нея точно това. Тя не биваше да забравя, че стаята в кулата, колкото и луксозна да беше, е само една затворническа килия. Тя беше пленница на дракона. Дори когато я обсипваше с екстравагантни подаръци, той не можеше да я обезщети за най-ценното в живота, от което я беше лишил — свободата й.

Той дойде при нея, когато падна нощ.

Гуендолин се събуди от дълбок сън с неприятното чувство, че до нея има някой. Не го издаваха нито едно движение, нито дишане, но присъствието му беше ясно доловимо — като постоянният шум на морето и ударите на вълните в скалите в подножието на кулата.

Нощта не беше толкова мрачна като при първата им среща и Гуендолин можа да види блясъка на очите му на фона на призрачната лунна светлина, която падаше през решетките. Той седеше на стола пред масата за хранене, протегнал дългите си крака.

Гуендолин седна в леглото, благодарна, че се беше сетила да извади от сандъка затворената нощница и добродетелното боне.

— Добър вечер, милорд дракон. Мислех, че си имате по-важна работа, отколкото да ме наблюдавате как спя. Например да се спускате стремително от небето и да отвличате невинни деца.

— Никога не съм харесвал особено децата. Те изискват повече усилия, отколкото струват.

— Иска ми се да кажете същото и за мен.

— Още не съм сигурен дали си струвате усилията. Но предполагам, че нямате представа какво съм сторил за вас.

Гуендолин смръщи чело. Не можеше да се отърве от неприятното усещане, че той вижда много добре в мрака и очите му проникваха през тънката нощница. Имаше чувството, че няма нищо на гърба си освен проклетата си гордост.

— Защо дойдохте в стаята ми? — попита тя с хладното равнодушие, което беше единственото й оръжие. — Може би за да чуете благодарността ми за всички необикновени подаръци, с които ме отрупахте?

— Доставиха ли ви радост?

— Важно ли е това за вас?

Тя отбеляза напрежението в гласа му.

— Колкото и странно да ви се струва, важно е.

— Роклите са прекрасни — призна тя и подръпна копринената панделка, която стягаше нощницата и на шията. — Но се питам как се добрахте до толкова изискани дамски одежди.

— Принадлежаха на жена, която познавах.

— На жена, която сте обичали? — Гуендолин не можа да разбере какво я бе накарало да зададе този дързък и крайно неподходящ въпрос.

— Много я обичах — отговори без колебание той.

Гуендолин се опита да скри прилива от любопитство зад нервен смях.

— Изненадах се, като установих, че роклите ми стават, сякаш са шити за мен. За разлика от повечето дами във вашето обкръжение, аз не се нуждая от кринолин или турнюр, за да ми стоят добре — добави тя, изпитвайки искрено отвращение от подплънките и обръчите, които ужасно затрудняваха модните дами при качването в каретата или минаването през вратата.

Мъжът не се развесели ни най-малко.

— Някога хрумвало ли ви е, че повечето дами от моето обкръжение носят тези неудобни помощни средства, за да изглеждат така, както изглеждате вие? — попита глухо той. — По-женствени, по-закръглени… по-примамливи за мъжките ръце?

Даже да искаше, Гуендолин не можеше да отговори на въпроса му. Задъхваше се. Беше благодарна, че не беше увита само в чаршафа, защото сигурно щеше да го изпусне.

Неловкостта й не го притесни.

— Честно казано, нямаше да забележа, че имате малко повече плът по костите си, отколкото изисква модата, ако постоянно не ми го напомняхте.

Когато най-сетне си възвърна дар слово, Гуендолин се ядоса ужасно на дрезгавия си шепот.

— Исках само да ви спестя неудобството да го установите сам.

— Много мило от ваша страна — отвърна равнодушно той. — Освен това си спестихте неудобството да чуете от устата ми няколко нетактични думи. Така правят всички нормални хора.

Гуендолин седна като свещ в леглото, надявайки се, че той не може да види сълзите в очите й.

— Вие май забравихте, сър, че не сте обикновен смъртен, а чудовище?

Очакваше остроумен отговор, но не и че той ще излезе от сянката и ще й покаже част от лицето си.

Застана пред леглото й и потопи двамата в дълбока сянка. Плъзна палец по бузата й и улови сълзата, която се стичаше към брадичката.

— Някога хрумвало ли ви е, мис Уайлдър, че ние двамата с вас имаме нещо общо — и вие, и аз сме прокълнати същества. Аз съм дракон, а вие сте девица. Още от древни времена девиците са притежавали магическа сила. Омагьосват еднорози, разрушават проклятия… — Гласът му беше само дрезгав шепот. Гуендолин не смееше дори да диша. — … отнемат силата на мъжете. Ще видим кой е по-силен — вие или аз.

Последното, което беше очаквала, все пак се случи: той се наведе и притисна устни в нейните. Целувката беше суха, почти невинна, но разпали дълбоко в сърцето й копнеж и желание. Когато той се обърна да си върви, тя беше готова да го сграбчи за ризата и да го върне.

Незнайно как Гуендолин успя да се изправи на крака и се вкопчи в стълба на леглото. Не можеше да го остави да изчезне безследно в мрака.

— Ако наистина притежавах магични сили, целувката ми трябваше да превърне звяра в човек.

Мъжът спря на прага. Лицето му остана скрито в играта между сенките и лунната светлина.

— Забравяте, че не вие ме целунахте, а аз вас. За да ме освободите от тъмната магия, трябва вие да ме целунете.

Той остави Гуендолин сама с това дръзко предизвикателство и изчезна отново в нощта, която го беше родила.

Драконът стоеше в най-високата точка на Уейркрейг Касъл и гледаше морето с очите на мъж, който вече не намира утеха в борбата между прилива и отлива. Зад бреговата ивица, където се удряха вълните, мастиленосинята вода изглеждаше мека като кожата на жена, но драконът не се остави да бъде заблуден. Под меко накъдрената водна повърхност дебнеха скали и остри ръбове, които можеха да изтръгнат сърцето от тялото на мъжа.

Той сложи ръце върху каменния парапет, който го разделяше от бездънната пропаст под него. Погледна към луната, която кокетираше с облаците и оставяше ярки петна по нощното небе, и се запита кога щеше да се научи да избягва този измамен блясък.

Грозни обстоятелства бяха направили от него твар на нощта, а с глупостта си той беше повярвал, че ще укроти мъчителното безпокойство, като отиде да погледа спящата пленница.

Тя дишаше дълбоко и равномерно като дете, на устните й играеше плаха усмивка, която смекчаваше коравата линия на брадичката. Русите кичури падаха в безредие покрай лицето й — глупавото боне, което беше измъкнала от сандъка, не беше в състояние да ги укроти.

Когато тя най-сетне се събуди, той не беше в състояние да произнесе със сухите си устни нито една дума на копнеж и желание.

Трябваше да избяга, преди лунната светлина да го издаде, но остана и продължи да й се подиграва, да си играе с нея, докато гордите й очи се напълниха със сълзи. Тогава отиде при нея, като рискува гордостта и анонимността си под измамната лунна светлина.

Ала това не беше нищо в сравнение с последната му лудост — да притисне устните си върху нейните. Искаше да си открадне само малка глътка нектар — само няколко капчици след дългото въздържание. Нямаше друг избор, освен да я хвърли в леглото и да вкуси с език сладката й уста.

Претърси с парещ поглед небето, но и там не намери утехата, която морето му бе отказало. Боеше се, че я е измамил. Защото целувката, на която тя отговори с такава готовност, нямаше да му върне човешкия образ, а щеше само да разпали жаждата, която можеше да го жигоса като звяр за вечни времена.