Драконът със зелените очи

1

В шотландските планини. 1761

Драконът от Уейркрейг се удари в рушащия се зъбер на своето убежище и с мъка устоя на изкушението да отметне глава назад и да нададе гневен вой. Отдавна беше пленник на нощта. Едва когато над Уейркрейг легнеше черна сянка, той можеше да се освободи от веригите си и безпрепятствено да се понесе през лабиринта на коридорите.

Мракът беше неговото царство, единственото, което му беше останало.

Той погледна към морето и напоеният със сол въздух запари в очите му. Ала хапещият леден вятър отдавна вече не проникваше през драконовата кожа, която му служеше като броня. Откакто бе дошъл на това място, нищо не беше в състояние да го подразни. Няколко пошепнати нежни думи, нежно докосване, мекият дъх на жена: толкова далечен и горчиво-сладък като споменът за един сън.

Далече на хоризонта избухна буря. Поривите на вятъра превърнаха северното море в кипящо гърне, първите високи вълни се разбиха в скалите под него. Светкавици опъваха мрежите си от облак към облак и след угасването им мастиленосиньото небе ставаше още по-тъмно.

Наближаващата буря беше сякаш отражение на собствената му необузданост. Тя го гледаше от парчетата на старото огледало. Далечният грохот беше като призрачен бой на оръдия или като ехото на собствения му потиснат рев. Той бе претърсил всяко ъгълче на душата си, но не откри нито следа от човечност. Като дете се страхуваше от звяра, който се криеше под леглото му. А сега бе открил, че той самият е този звяр.

Той беше такъв, какъвто го бяха направили.

Представи си как враговете му се мятаха неспокойно в леглата си и трепереха от ужас само при мисълта за отмъщението му. Никой не би изтълкувал оголените му зъби като усмивка. Всички го смятаха за безсъвестно чудовище, което не знае милост. Той им бе заявил недвусмислено, че неговата воля е закон, неустоим като песните на сирените във воя на вятъра, който се носеше през клисурите на планината.

Бързината, с която онези страхливци се признаха за победени, трябваше да го удовлетвори, но тя само засили апетита му. Гладът вилнееше като огън в стомаха му и заплашваше да го погълне отвътре. Винаги когато го обземаше това желание, той захвърляше пред краката им жалките жертвени дарове и заплашваше да изгори всичко с огнения си дъх. Един ден щеше да го направи и тогава след него щеше да остане само пепел.

Те бяха осъдени на гибел, но неговата душа гореше в огньовете на ада. Той беше осъден да броди из руините на сънищата си без спътница, която да сподели самотата му.

Търсещият му поглед се плъзна през планината от облаци и във вътрешността му отново лумнаха пламъци, по-страшни и по-мъчителни отпреди. Нищо не беше в състояние да насити ненаситния му глад. Но поне тази нощ трябваше да намери вкусна хапка, която да утоли поне малко желанието му. Тази нощ той щеше да се поддаде на инстинкта, който дебнеше у всеки звяр — даже ако той е човек.

Тази нощ драконът щеше да излезе на лов.

Гуендолин Уайлдър не вярваше в дракони.

Някой тропаше като луд по портата на господарската къща и крещеше отчаяно:

— Драконът е излязъл на лов! Сега ще убие всички ни! Ставайте, за бога!

Вместо да го послуша, момичето само въздъхна тежко, обърна се по корем и нахлупи възглавницата на главата си. Предпочиташе да я убият в леглото, отколкото крясъците на някакъв полуидиот да я изтръгнат от сладките сънища.

Тя запуши ушите си, но все пак чу как Айзи тропаше долу в залата и бълваше едно след друго проклятия, отнасящи се до различни части от тялото на господа. Повечето не звучаха особено прилично. След глух удар последва жалко скимтене, което накара Гуендолин да изтръпне. Айзи очевидно беше настъпила нещастното куче, което бе посмяло да й се изпречи на пътя.

Момичето седна на напълнения с пирен дюшек, огледа се и с ужас установи, че беше сама. Предпочиташе да се буди от острите лакти на малката си сестра, отколкото да установи, че и Кити я е изоставила.

Тя отметна завивката и изтърси на дървения под снопче брошури на „Кралското общество“. Всяка вечер четеше по няколко часа на светлината на единствената свещ, скрита под одеялото, и всичките й чаршафи бяха станали на дупки.

Айзи гръмогласно се кълнеше, че един ден Гуендолин ще подпали къщата и всички ще изгорят в леглата си.

Тя погледна към леглото в отсрещния край на стаята и не се учуди, че беше празно. Даже драконът не би могъл да убие Неса в собственото й легло просто защото тя почти никога не спеше в него, а предпочиташе чуждите. Всъщност сестра й не настояваше непременно да спи в легло. Яките селски момци си шепнеха ухилено, че дъщерята на Уайлдър го прави със същото удоволствие в купа сено или на обраслия с мъх речен бряг. Гуендолин се наметна с шала си и се помоли необузданата й сестричка да не намери заслужения си край от ръката на някоя ревнива съпруга. Тъкмо беше излязла в галерията, която в добрите дни на господарската къща подслоняваше музикантите, когато видя Айзи да отваря входната врата.

Хам, чиракът на ковача, застана, треперейки, под арката.

— Дяволите да те вземат, глупако! — изруга ядно Айзи. — Защо си дошъл да тропаш по вратите на добрите християни в това нечестиво време?

Хам очевидно беше поразен от едрата слугиня с разноцветен тюрбан, но това не го спря.

— Ако не събудиш веднага господарката си, стара краво, всички ще идем по дяволите! Онзи ще подпали цялото село, ако не получи, каквото иска.

— И какво иска този път, ако мога да узная? — попита с дълбокия си глас Айзи. — Да му поднесат жалките ти черва на тепсия?

— Никой не знае точно. Затова ме изпратиха да повикам господарката ти.

Гуендолин извъртя очи. Никога не беше помисляла, че един ден ще съжалява за страстта си към четенето. Но след като отец Трокмортън беше заминал, тя беше единствената, която можеше да прочете писмото на дракона.

Ако в този момент в залата не бе влязъл баща й, тя щеше да предостави Хам на своеволието на Айзи и да се върне в топлото легло. Баща й излезе от тъмната си стаичка — жалък призрак на представителния, жизнерадостен мъж, когото помнеше от детските си дни. Нощницата с цвят на слонова кост се развяваше около мършавото тяло, тънката бяла коса стърчеше от главата му като семената на глухарчето.

Сърцето на Гуендолин се разтуптя и тя се втурна надолу по стълбата, без да мисли. Не знаеше кое беше по-болезнено — неговата безпомощност или нейната собствена.

— Гуени! — извика с треперещ глас баща й.

— Тук съм, татко — отговори тя и го хвана за лакътя, преди да се е спънал в кучето както преди малко Айзи. Бедното животно я дари с благодарен поглед.

— Чух ужасен шум — продължи със същия хленчещ глас баща й и я погледна с воднистите си сиви очи. — Англичаните ли идват? Да не би Къмбърленд да се е върнал?

— О, не, татко — отговори Гуендолин и нежно приглади косата му. Алистър Уайлдър нерядко забравяше собственото си име, но никога нямаше да забрави жестокия английски лорд, който преди петнадесет години го лиши от разума му.

— Къмбърленд няма да се върне — обеща твърдо Гуендолин. — Никога, никога.

— Надявам се, че сестрите ти отдавна са в леглата си? Би било ужасно, ако проклетите червени мундири им отнемат добродетелта.

— О, да, татко. Те са в леглата си, извън опасност. — Беше по-просто да го излъже, отколкото да обяснява колко много млади мъже бяха напуснали селото, за да търсят щастието си другаде, и че Глинис щеше да посрещне всеки английски полк с отворени обятия, а Неса — с разтворени бедра. Стана й мъчно, като си помисли, че и Кити беше тръгнала по същия път.

— Няма защо да се боиш от Къмбърленд и войниците му — побърза тя да успокои баща си. — Шумът идва от оня глупав дракон, който се забавлява за наша сметка.

По бузите на Алистър избиха трескави петна и той заплаши дъщеря си с пръст.

— Кажи им да изпълняват безпрекословно желанията му, все едно какво ще поиска. Ако не му се подчиняват, той ще унищожи всички ни.

— И аз тъкмо разправях същото на тази упорита дърта… — Айзи смръщи чело и Хам млъкна насред изречението. — Аз… имах предвид слугинята, господарю. Ако позволите, сър, Гуендолин ще дойде с нас и ще ни прочете писмото, изпратено от дракона. Някои казват, че не било написано с мастило, а с кръв.

Пръстите на стареца се впиха болезнено в ръката на дъщеря му.

— Върви с тях, момиче. Ти си последната ни надежда.

— Е, добре, татко, ще отида — въздъхна Гуендолин. — Но само ако позволиш на Айзи да ти налее горещо козе мляко и си легнеш с хубава затоплена тухла.

Бащата стисна ръката й и я дари с жалка усмивка.

— Ти си оставаш най-доброто ми дете, Гуендолин, и най-милото.

Девойката беше чувала тези думи безброй пъти, докато сестрите й се скитаха някъде в мрака и си крадяха целувки от изчервените селски момчета. Тя беше добро момиче, чувствително момиче. Тя беше момичето, което опази целостта на семейството, когато баща й бе сполетян от лудост, а майка й почина от родилна треска, след като роди мъртво момче.

Никой не смееше да спомене нощта, когато Гуендолин беше заварила баща си в страничния двор на господарската къща да разравя с голи ръце пресния гроб на починалата си жена.

— Да, татко. — Тя го целуна нежно по бузата. — Знаеш, че ще направя всичко за теб… даже ще убия дракона.

Над сънливото малко селце Балиблис се надигаше буря. Стръмните планински склонове щяха да предпазят долината от най-лошото, но въпреки това във въздуха се усещаше напрегнато очакване. Миризмата на първите дъждовни капки се смеси със соления аромат на морето. Гуендолин бързаше към големия огън, запален от селяните на пазарния площад. Вятърът измъкна лененорусите кичури на косата й изпод дебелата вълнена кърпа и тя усети как косъмчетата на тила й настръхнаха от лошо предчувствие.

Тъкмо се бе увила по-плътно в кърпата, когато силен порив на вятъра се изви над огъня и в нощта се разпръснаха рояци искри.

Тя не се изненада, като видя сестрите си в края на вълнуващото се множество. Двете обичаха подобни вълнения й бяха известни с това, че при нужда си ги създаваха сами. Разпалваха безкрайни скандали, инсценираха мелодрами, провокираха гневни изблици и разбиваха сърца.

С пламтящи бузи и развени коси Глинис висеше на ръката на сивокосия ковач, влажните й устни бяха червени и подути, сякаш до преди малко се беше целувала жадно. За разлика от Неса Глинис не бе допуснала да се компрометира преди сватбата. Тя беше изпратила и двамата си възрастни съпрузи в гроба и дори беше получила наследство — две къщурки и няколко парчета земя.

Неса седеше върху купа сено заедно с Лаклан, по-малкия син на селския ковач. Той непрестанно шепнеше нещо в ухото й и тя се кискаше. Ако се съдеше по сламките в косите й, това не беше първата й любовна среща за тази нощ.

Острите очи на Катриона първи забелязаха Гуендолин. Тя скочи от скута на един момък с луничаво лице и си проби път през множеството, докато стигна до нея.

— О, Гуени, чу ли какво става? — извика възбудено тя и гарвановочерните й къдрици нападаха по лицето. — Драконът пак ни е изпратил искане!

— Да, Кити, знам. Но аз не вярвам в дракони. Мисля, че и ти не бива да вярваш.

Гальовното име много й подхождаше. Кити, къдравата кукличка, беше мило бебче, което най-много обичаше да спи и да се изтяга като котенце. Е, и да си сръбва сладка сметана от порцелановата сосиера, която майка им беше донесла от Англия. Отскоро обаче й харесваше да седи в скутовете на чужди мъже — факт, който изпълваше Гуендолин с болка.

— Никой не знае какво пише в писмото — довери й Кити, — но майката на Мейзи Смята, че драконът е зажаднял за човешко месо. Мейзи пък твърди, че искал да спи с момиче от селото. — Кити потрепери от сладостен ужас. — Можеш ли да си представиш как ще те обладае звяр?

Погледът на Гуендолин се насочи към Лаклан, чиито тъмни къдрици падаха в безредие по челото му.

— Не мога, мила. По-добре попитай Неса.

Гласовете, които вятърът довя до тях в този момент, отклониха вниманието й.

— Аз казвам да му дадем, каквото иска — прозвуча мазният глас на пекаря Норвал. Даже в сиянието на огъня лицето му изглеждаше разплескано като неопечено хлебче. — Може би тогава ще си слезе в ада и ще ни остави на мира.

— Аз пък настоявам да отидем в замъка и да го изгорим до основи — изрева Рос. Най-големият син на ковача, някогашният мъчител на Гуендолин, удари по земята с дървената дръжка на чука си. — Или нямате достатъчно кураж да го сторите?

Отговори му само неловка тишина. Мъжете сведоха очи към земята.

В средата на кръга излезе ковачът Албърт. Докато Рос беше известен с хвалбите си, а Лаклан — с умението си да ухажва младите жени, баща им беше човек на делото. Едрата, все още изправена фигура и мрачното лице вдъхваха уважение на съселяните му.

Той вдигна високо пергамента и остави вятъра да го развие. Бяха го намерили на същото място, където драконът оставяше известията си — забит със стрела в кората на прастария дъб, който охраняваше селото.

Гласът на Албърт отекна като камбана, предвещаваща обща гибел.

— Колко още трябва да ни вземе това чудовище? Той иска най-доброто ни жито, стадата ни, най-хубавото уиски и вълната ни. Какво още можем да му предложим? Дъщерите си? Жените си?

— С готовност ще му дам жената, но няма да дам и капчица уиски — промърмори един от близнаците Слоан и поднесе към устните си глинена стомна. Споменатата дама заби лакът в ребрата му и част от уискито се изля върху ризата му. Околните се изсмяха нервно.

— Разбира се, че ще си дадеш уискито, момко. — Когато старият Тавис си проби път през множеството, всички замлъкнаха. Гърбавото джудже, за което никой не знаеше на колко е години, беше талисманът на селото. Костеливият му пръст посочи обвинително Албърт. — Ако поиска да отведе жена ти в леглото си, ти ще му я дадеш и даже ще му благодариш, че я е пожелал. — Тавис се изкиска и оголи беззъбата си челюст. — Ще му дадете всичко, което имате, защото много добре знаете, че сами сте си виновни и не заслужавате нищо по-добро.

Двама-трима от мъжете го погледнаха стъписано, други вирнаха упорито глави, но всички знаеха отлично за какво говореше той. Като по заповед всички погледи се отправиха към Уейркрейг Касъл, средновековната крепост, която от много години насам хвърляше сянка върху живота им.

Кити се притисна страхливо към сестра си. Гуендолин също устреми поглед към замъка.

Изгорената руина високо в скалите царуваше над Балиблис като олицетворение на безумството на своя строител. Рушащите се кули стърчаха към небето, витите стълби слизаха право в ада, огромни дупки разкриваха вътрешността на замъка.

През последните години Гуендолин се беше научила да гледа разумно на ставащото, но в този момент и тя се замисли за всички погребани мечти на романтичната девойка, каквато беше някога, и за любовния роман, свършил, преди да започне.

Колкото и да се стараеха да не забелязват свидетелството за своя позор, селяните не можеха да забравят онази страшна нощ преди петнадесет години, когато замъкът падна в ръцете на англичаните.

Барикадирани в къщите си, те се вслушваха страхливо в огъня на оръдията и виковете на умиращите. Но най-ужасна беше тишината след това, когато не остана никой, който да крещи.

Много хора твърдяха, че в разрушения замък броди призрак, но едва от няколко месеца насам духовете от Уейркрейг Касъл тиранизираха истински жителите на селото.

Лаклан беше първият, който чу призрачните звуци на гайда, които вятърът носеше от замъка към Балиблис. След въстанието от 1745 година никой в селото не смееше да свири на гайда. Скоро след това Глинис видя в зеещите дупки на прозорците, които се взираха към селото като мъртви очи, да святкат призрачни светлини.

Гуендолин много искаше да каже, че тя не е виждала нищо подобно. Ала една студена февруарска вечер, когато се връщаше с мехлем за баща си от къщата на местния знахар, чу със собствените си уши неземния вой на дракона. В първия миг замръзна на мястото си, после бавно се обърна в посоката, откъдето идваше мелодията, надигнала се сякаш от дълбините на миналото. От времето, когато Балиблис и кланът Маккълог процъфтяваха под мъдрото ръководство на водача си. От времето, когато баща й свиреше на гайда пред прага на къщата си, а смехът на майка и огласяше просторния дом. От времето, когато надеждите и мечтите й бяха съсредоточени върху неустоимо красивото момче със смарагдовозелени очи.

Горчиво-сладката мелодия прониза сърцето й и извика сълзи в очите й.

Тя не видя трепкащи светлини като Глинис, но беше готова да се закълне, че там горе се раздвижи сянката на мъжа, в какъвто щеше да се превърне момчето, ако беше оцеляло. Само след миг той изчезна. Ала споменът за мелодията се запечата завинаги в сърцето й.

Скоро след това Албърт намери на стария дъб първото известие на дракона.

— Пак това старо проклятие — промърмори Рос, сплашен от думите на стария Тавис.

— Точно така, проклятието — кимна баща му и мършавото му лице се удължи още повече.

Лаклан прегърна закрилнически Неса.

— Несправедливо е Неса и аз също да страдаме от проклятието. Тогава сме били още деца.

Старият Тавис ги заплаши с пръст.

— Така е, но синовете често изкупват греховете на бащите.

Хората наоколо закимаха одобрително, някои се прекръстиха крадешком. Английският крал им беше забранил да изповядват старата религия и да носят тартани, но петнадесет години желязно английско управление не бяха достатъчни да ги накарат да се отрекат от старата си вяра.

Гуендолин не вярваше някой да е забелязал, че Тавис бе цитирал Еврипид, а не Светото писание.

Тя бутна Кити настрана и излезе напред в светлината на огъня.

— Аз твърдя, че проклятия не съществуват! Както не съществуват и дракони. — Селяните се възпротивиха шумно, но Гуендолин настоя на своето. — Някой виждал ли е някога този дракон?

Иън Слоан размени страхлив поглед с близнака си.

— Аз чух грозното му фучене — произнесе нерешително той в настъпилата тишина.

— Аз пък усетих крилете му, когато прелетя над мен — изблея Хам.

— А аз помирисах дъха му, истината ви казвам — добави Норвал. — Беше като сяра от ада. На следващата сутрин нивата ми беше опожарена.

— От дъха на дракона или от някоя факла? — Гуендолин взе пергамента от ръката на Айлберт. — Ако мъчителят ни е дракон, как е написал тези писма? Да не би да слага перото между ноктите си? Или си има частен секретар?

— Всеки знае, че когато иска, драконът може да се превръща в човек — отговори една възрастна вдовица. — Нищо чудно и тази нощ да е тук, сред нас.

Селяните се отдалечиха един от друг и се огледаха страхливо. Гуендолин затвори очи и се опита да си представи, че някъде по света математиците изучаваха аналитична геометрия, философите дебатираха върху теорията на етичните чувства от Адам Смит, а красиви жени с напудрени коси и копринени обувки се носеха в прегръдките на ухажорите си през блестящи бални зали.

Тя се обърна към Албърт и апелира към здравия му разум.

— Според мен вашият дракон е плод на собственото ви въображение. Или е зъл, безсърдечен човек, който ви наказва за нещо, което вече не може да бъде поправено. Всъщност вие копнеете за това наказание…

Обаче Албърт мислеше като другите.

— Не искам да те засегна, момиче, но ти си тук, за да ни прочетеш писмото, а не да разсъждаваш.

Гуендолин затвори уста и разгъна кремавия пергамент. Пак добре познатият, дързък мъжки почерк.

— Негово благородие драконът е отново гладен — зачете високо тя. — Ако не ви притеснява, той желае да получи пресен дивеч, бутилчица старо уиски… — Няколко мъже кимнаха одобрително. Колкото и страшен да беше дяволът, явно имаше вкус към доброто уиски. — … и… — Гуендолин завърши едва чуто: — И хиляда фунта в злато.

Селяните загубиха ума и дума. От години в селото се носеше слухът, че англичаните подарили хиляда златни фунта на шотландеца, който им предал господаря на клана Маккълог.

Албърт се отпусна тежко на един пън и разтърка мършавите си бузи.

— Откъде да вземем тези проклети пари? Той не знае ли, че английските кръвопийци изсмукват и последния грош от джобовете ни с техните данъци и такси?

— Разбира се, че знае — отговори меко Гуендолин. — Той си играе с нас като котката с дебела, сочна мишка.

— И накрая я изяжда — добави мрачно Рос.

— И какво, ако не му дадем парите? — Албърт погледна умолително към Гуендолин, сякаш тя беше в състояние да укроти дракона.

Гуендолин прочете писмото до края. За миг се изкуши да излъже, но знаеше, че лицето й ще я издаде, и се отказа.

— Пише, че така сами ще се обречем на гибел.

Кити, която не пропускаше удобен случай да разиграе мелодрама, избухна в сълзи. Сестрите й моментално оставиха любовниците си и се втурнаха да я утешават.

Албърт стана от пъна и се изправи пред Гуендолин.

— Тъй като не можем да съберем парите, трябва да предложим на дракона нещо друго. Нещо, което да отвлече вниманието му за известно време.

— Но какво? — попита сърдито Рос. — Никой от нас няма и десет фунта.

Изведнъж старият Тавис подхвана старинен напев:

И най-малките деца знаеха песничката от родителите си. Това беше проклятието на собствения им предводител към клана, произнесено малко преди смъртта му. Гуендолин нямаше причини да се страхува, но въпреки това се разтрепери.

— За какво ни припомняш тази песен, старче? — извика гневно Рос и хвана стареца за ръката. — Всеки знае, че драконът не е никой друг, освен самият Маккълог, излязъл от гроба, за да накаже онези, дето са го предали. Ако искаме да се отървем от него, трябва да строшим това проклятие!

Рос пусна Тавис. Баща му огледа множеството със студени, пресметливи очи.

— Неопетнена кръв — промърмори като на себе си той. — Сигурно нещо като жертва. — Погледът му се плъзна по бледите лица на околните и племенницата му Марсали страхливо притисна до гърдите си новороденото си бебе.

— За бога! — извика Гуендолин и отчаяно си пожела да притежаваше таланта на Айзи да ругае. — Нима този звяр ви е докарал дотам, че да мислите за човешка жертва?

Рос, който беше сгоден за едно четиринадесетгодишно момиче и наскоро бе станал баща, щракна с пръсти и лицето му засия.

— Неопетнена кръв. Това значи девица!

Повечето момичета от Балиблис се омъжваха, щом навършеха дванайсет години. Рос огледа съсредоточено младите жени. Подмина Глинис и Неса и спря очи върху Кити.

— О, не, дори да не си помислил за нея. — Гуендолин издърпа сестра си зад гърба си. — Няма да ти позволя да жертваш малката ми сестра за един жалък лъжец.

Кити се освободи от ръцете на сестра си.

— Няма нищо, Гуени. Не могат да ме хвърлят за храна на дракона, защото вече не съм… Искам да кажа… ние с Нийл… — Тя сведе глава. — Ами, Нийл каза, че в това нямало нищо лошо…

Гуендолин кимна примирено. Луничавото момче, което стоеше до Кити, се изчерви като рак и се скри в сянката.

— О, миличката ми… — Девойката приглади немирните къдрици на сестра си. — Не съм ли те учила, че заслужаваш нещо по-добро?

— Моля те, не ми се сърди — проплака Кити и притисна ръката й към бузата си. — Не исках да свърша като…

Теб.

Кити онемя, но Гуендолин чу думата съвсем ясно. Очите й се напълниха със сълзи и тя меко, но решително издърпа ръката си.

Смачка посланието на дракона в юмрука си и си пожела да не беше напускала топлото си легло. Дори безумието на баща й беше по-добро състояние от лудостта, обхванала селяните.

Тя се обърна към Рос и хвърли в краката му смачкания пергамент. Тъпата му усмивка днес й беше по-омразна, отколкото в детските дни.

— Каква трудна задача — да намериш девица в Балиблис! Пожелавам ти късмет! По-скоро ще откриеш еднорог. Или дракон.

Тя му обърна гръб и изведнъж забеляза, че наоколо цареше гробна тишина. Чуваха се само хълцанията на Кити. Даже вятърът беше затаил дъх.

Пред Гуендолин се образува редица от мъже с ледени, пресметливи лица. Лицата, които познаваше от детството си, изведнъж станаха чужди и непроницаеми.

— О, не! — Тя се отдръпна инстинктивно назад. — Да не мислите, че ще ме…

Рос я измери от глава до пети. В сравнение с крехката грация на сестрите й извивките на Гуендолин бяха направо пищни.

— Според мен драконът ще има с какво да се забавлява известно време — промърмори той.

— Прав си — подкрепи го един от мъжете в първата редица. — Ако му предложим тази вкусна хапка, със сигурност ще ни забрави за дълго.

Хълцанията на Кити станаха сърцераздирателни. Глинис и Неса разблъскаха множеството, за да подкрепят сестра си, докато селяните наобиколиха Гуендолин като изгладнели вълци.

— В никакъв случай! — изкрещя тя и направи опит да се измъкне. — Аз не съм подходяща за жертва на дракона, защото… защото… — Тя затърси отчаяно причина, която я правеше негодна за храна на несъществуващото чудовище. Погледът й падна върху Кити и тя изтърси първото, което й дойде на ум: — Защото не съм девица!

Смайващото изявление й осигури малко свободно пространство. Даже Глинис и Неса бяха сразени.

— Спала съм с всички момци от селото. Попитайте ги. — Гуендолин посочи новия любовник на Неса. — Била съм в леглото даже с Лаклан. И с баща му. — Вечно сърдитата жена на Албърт извика задавено. Ала тълпата не повярва в приказките и и кръгът отново се сключи около нея.

— И с двамата съпрузи на Глинис! Даже с отец Трокмортън! — Гуендолин изпрати разкаяна молба за прошка към небето. Слава богу, че добрият отец не беше тук да чуе тази „изповед“. Тя хукна като подгонена към дома си. Само ако успееше да стигне до вратата! С погледа си на медуза и с дебелата точилка Айзи без съмнение щеше да обърне в бягство даже грамадния Рос.

Гуендолин не можа да стигне далеч. Блъсна се в грамадния бюст на Марсали и политна назад. Като видя усмивката на Марсали, тя разбра, че трябва да се страхува не от мъжете на селото, а от жените.