Драконът със зелените очи

8

Когато Гуендолин се събуди на следващата сутрин, в краката й се бе разположило джудже.

Нощта беше дълга, неспокойна, тя спа лошо, затова й трябваше доста време, докато разбере, че краката й са изтръпнали не от изтощение, а от нечия действителна тежест.

Отвори очи и видя разбъркани бакенбарди, снопчета сива коса и жълти очи, присвити в злобни цепки. Нададе остър вик и скочи от леглото.

Преди да стигне до тайната врата, нещото беше изчезнало. Но ленената кърпа в края на леглото не оставяше съмнение къде е било скривалището му.

Гуендолин притисна ръка до сърцето си, пое дълбоко въздух и се запита дали пък не губи разума си. Безкрайната нощ беше населена с мъже и чудовища. Кошмар след кошмар. Тя протягаше ръце към дракона, без да знае дали той искаше да я погълне или само да я целува. Щеше да повярва, че среднощната среща се е случила само в сънищата й, ако още не усещаше вкуса на дракона върху устните си.

— Няма дракони — прошепна задъхано тя, — няма и джуджета.

За да е по-сигурна, извади от сандъка с дрехите чадърче за слънце и се запъти към леглото.

Коленичи, без да обръща внимание на треперенето на ръцете си, и се опита да се овладее, за да може да си представи натрапника като огромен тлъст плъх.

Тъй като се опасяваше, че нещото ще я нападне веднага щом вдигне ленената кърпа, тя пъхна чадъра под леглото и го завъртя. Отговори й нечовешко ръмжене и косите на тила й настръхнаха.

Гуендолин се изправи бавно и се отдръпна назад, по-далече от леглото. Каквото и да беше съществото под леглото (вече не беше сигурна иска ли да го знае), тя беше затворена с него в стаята без врата. Писъкът й нямаше да привлече спасителите. Помисли дали да не скочи на леглото и да се разпиши с всички сили, но се страхуваше, че виковете й ще предизвикат у съществото неконтролирана жажда за кръв.

Тя огледа отчаяно затвора си. Досегашното търсене на път за бягство не беше показало нищо друго освен прозореца с решетка, който се намираше безнадеждно високо. Но това беше, преди любезният дракон да й предостави маса. И стол, който можеше да сложи върху масата.

Точно това направи. Само след секунди столът беше върху масата, а тя — върху него. Ако успееше да разхлаби решетката, можеше да се промуши през кръглия отвор.

Страхуваше се, че ръждясалата желязна решетка ще се окаже непреодолимо препятствие, но няколко силни удара с чадъра превърнаха старата мазилка в прах. Опитвайки се да не киха, тя нанесе решителния удар, решетката се залюля и падна някъде пред прозореца. Шумът, който се вдигна, беше достатъчен да събуди мъртвите в гробовете им. „Дано да съм уплашила и чудовището“ — помисли тя с бегъл поглед към леглото.

Гуендолин се надигна на пръсти, погледна през прозореца надолу и се зарадва: единственият път към свободата не беше гладък скок в шумящия прибой. В действителност гледката я изпълни с повече надежда, отколкото очакваше: само на три стъпки под прозореца се виждаше площадка с каменен парапет.

Сърцето й заби като лудо. Ако успееше да слезе на площадката, щеше да се спусне по стълбите в двора на замъка. А стигнеше ли там, щеше да се върне в селото и да избяга от ноктите на дракона.

Тя се огледа, изкушена да хвърли последен поглед към подаръците му. Нямаше да вземе нито един, само нощницата, с която беше облечена, и спомена за целувката, толкова сладка, че през остатъка от живота си щеше да се пита дали не я беше сънувала.

Гуендолин се обърна отново към прозореца. На времето се беше измъквала и през по-тесни дупки. Веднъж като дете се бе скрила в кухо стъбло и беше изчакала падането на нощта, докато Рос и приятелчетата му претърсваха гората, за да я накажат за непослушанието й.

Тя остави чадъра на масата и се покатери на стола. Протегна двете си ръце през прозореца и се вкопчи в грубия камък на външната стена. Изтегли се нагоре, докато стъпи върху облегалката на стола. Изгряващото слънце позлатяваше морските вълни и гледката беше зашеметяваща. Тази сутрин морето беше спокойно, прибоят шепнеше нежно, вместо да бушува. Соленият вкус на морската вода прогони изкусителния аромат на санталово дърво и подправки.

Уверена, че ще се справи, Гуендолин зарита с крака. Тъкмо беше напъхала хълбоците си в дупката, когато чу шум.

Бум, бум, бум.

Тя се вцепени насред движението. В усърдието си да избяга от лорд дракона бе забравила звяра под леглото си. За съжаление той не я беше забравил.

Гуендолин си представи каква вкусна хапка представлява в момента, с безпомощно ритащи крака, докато висеше наполовина навътре, наполовина навън. Пое дълбоко въздух и отчаяно се изтегли напред, за да освободи хълбоците си. Но не се помръдна нито на сантиметър. Не само, че не можеше да се придвижи напред, ами не можеше да се върне и назад.

Заплашителното топуркане на тигровите лапи изведнъж замлъкна. Гуендолин престана да рита и затаи дъх. Нещото с лекота скочи от пода на масата и от масата на стола. Тя присви очи, стисна здраво зъби и зачака най-големият плъх, виждан някога в Шотландия, да забие острите си зъби в меките й стъпала.

Нещо помилва босите й пети — плюшено топло и меко като агнешка кожа. Гуендолин отвори широко очи, когато до ушите й достигна и друг шум, мек и ясен като плискането на морските вълни — дълбоко, гърлено ръмжене.

Тя беше толкова заета със звяра в стаята си, че не бе чула как вратата се е отворила. Развеселен глас коментира сцената с безкрайно обидните думи:

— Винаги съм го казвал, Тапър — тази стая има най-прекрасната гледка в целия замък.