Един ден, един живот

Пролог

Питам се възможно ли е наистина човек да се промени. Или пък характерът и навиците очертават неизменните граници на живота ни?

Средата на октомври 2003 година е и аз размишлявам над тези въпроси, наблюдавайки как една мушица неистово кръжи около лампата на верандата. Сам съм навън. Съпругата ми Джейн спи на горния етаж и не се разбуди, когато се измъкнах от леглото. Късно е, полунощ дойде и отмина, а във въздуха се долавя свежа мразовита жилка, която обещава ранна зима. Облечен съм с плътен памучен халат и макар да смятах, че ще успее да ме предпази от хладината, забелязвам, че ръцете ми треперят, преди да ги пъхна в джобовете.

Над главата ми звездите са като сребърни точици по катранено платно. Откривам Орион и Плеядите, Голямата мечка и Северната корона и си казвам, че би трябвало да ме вдъхновява съзнанието, че не просто наблюдавам звездите, а се взирам в миналото. Съзвездията греят със светлина, излъчена преди еони, и аз очаквам да ме споходи нещо — словата, които би използвал поет, за да озари загадките на живота. Но нищо не идва.

Не се учудвам. Никога не съм се смятал за сантиментален човек и жена ми несъмнено ще се съгласи, ако я попитате. Не се прехласвам безпаметно по филми и пиеси, никога не съм бил мечтател и ако изобщо се стремя да овладея нещо до съвършенство, това са правилата на Данъчната служба и законите. По-голяма част от моите дни и години, откакто съм адвокат по вещно право, преминават в компанията на хора, които се подготвят за смъртта си, и допускам, че поради това някои биха определили живота ми като не особено смислен. Дори да са прави обаче, какво бих могъл да сторя? Не си търся оправдания, никога не съм го правил, и се надявам към края на моята история да погледнете по-милостиво на тази особеност на характера ми.

Моля, не ме разбирайте погрешно. Може и да не съм сантиментален, но не съм напълно лишен от емоции и на моменти ме обзема дълбоко смайване. Най-често вълнението ми предизвикват простички неща — гигантските секвои в Сиера Невада, например, или гигантските вълни, които се разбиват в нос Хатерас и запращат солена переста пяна към небето. Миналата седмица усетих как гърлото ми се стяга, когато видях едно момченце да се пресяга и да хваща ръката на баща си, докато двамата крачеха по тротоара. Има и други неща: понякога губя представа за времето, докато съзерцавам небе, изпъстрено с гонени от вятъра облаци, а чуя ли гръмотевица, винаги заставам на прозореца и се оглеждам за светкавицата. Когато следващата ослепителна мълния озари небето, често установявам, че ме изпълва копнеж, макар да не мога да определя какво липсва в живота ми.

Казвам се Уилсън Луис и ще ви разкажа историята на една сватба. Двамата с Джейн сме заедно от трийсет години, но май трябва да започна с признанието, че всеки друг знае за брака повече от мен. Нищо не можете да научите, ако ми поискате съвет. По време на брака си бях себичен, твърдоглав и безмозъчен като златна рибка и ме боли от това прозрение. Да, като обръщам поглед назад, се убеждавам, че поне едно нещо съм направил, както трябва — обичах жена си през всички години, които прекарахме заедно. Едва ли си струва да споменавам този подвиг, но трябва да знаете следното — по едно време бях сигурен, че съпругата ми не изпитва същото към мен.

Разбира се, всички бракове преминават през подеми и спадове и според мен това е естествената последица от решението на двойките да остават заедно дълго време. С жена ми преживяхме смъртта на двамата ми родители и на един от нейните, а също и болестта на баща й. Местили сме се четири пъти и макар да съм успял в професията си, направих много жертви в нейно име. Имаме три деца и макар че нито един от двама ни не би заменил преживяването да си родител с богатствата на Тутанкамон, безсънните нощи и честите посещения в болницата, когато децата бяха малки, изтощаваха и Джейн, и мен и често ни смазваха. От само себе си се разбира, че годините на техния пубертет са нещо, което не бих желал да преживея отново.

Всички тези събития посвоему създават напрежение и когато двама човека живеят заедно, напрежението е двустранно. Убеден съм, че това е едновременно блаженството и прокобата на брака. Блаженство, понеже има отдушник за всекидневното житейско натоварване, и прокоба, тъй като отдушникът е човек, когото силно обичаш.

Защо го споменавам? Искам да подчертая, че по време на всички тези събития нито за миг не съм се усъмнил в чувствата към съпругата си. Да, имаше дни, когато избягвахме да се поглеждаме на масата за закуска, но въпреки това не съм се съмнявал в нас. Няма да е честно да твърдя, че не се питах какво би било, ако се бях оженил за друга, но през всичките ни години заедно нито веднъж не съжалих, че съм избрал нея и че тя е избрала мен.

Сигурно се питате какво има тогава?

Предвид годините ми, може да се допусне, че е криза на средната възраст. Внезапно желание да променя живота си може би, или пък престъпление на сърцето. Нито едно от двете. Не, прегрешението ми беше съвсем незначително на фона на внушителната цялост, дреболия, която при различни обстоятелства вероятно през следващите години щеше да се превърне в хумористичен анекдот. Само че то я нарани, навреди на двама ни и затова искам да започна разказа си оттам.

Беше 23 август 2002 година и аз го започнах така: станах, закусих, прекарах деня в кантората, както обикновено. Събитията от работния ми ден нямат роля в това, което последва. Честно казано, единственото, което си спомням, е, че в службата всичко беше, както обикновено. Прибрах се у дома в обичайното време и се изненадах приятно, че Джейн приготвя любимото ми ястие в кухнята. Когато се обърна да ме поздрави, очите й сякаш се стрелнаха надолу, за да провери дали не нося още нещо, освен куфарчето си, но ръцете ми бяха празни. След час вечеряхме заедно, а после, докато тя раздигаше съдовете, аз се заех да прегледам някои спешни правни документи от куфарчето си. Седнах в кабинета си и тъкмо се зачетох в първата страница, когато Джейн застана на прага. Бършеше ръце в кърпа и по лицето й беше изписано разочарование, което се бях научил да забелязвам през годините, макар да не го разбирах напълно.

— Искаш ли да ми кажеш нещо? — попита тя след малко.

Поколебах се, понеже съзнавах, че въпросът не е толкова невинен, колкото звучи. Може би имаше предвид нова прическа, но косата й си беше както обикновено — внимателно я огледах. През годините се понаучих да обръщам внимание на тези неща. Стояхме един срещу друг и аз не спирах да си блъскам главата, трябваше да кажа нещичко.

— Как мина денят ти? — попитах най-накрая.

В отговор тя ме удостои със странна полуусмивка и се обърна.

Сега вече знам какво искаше тя, обаче тогава просто свих рамене, върнах се към работата си и отметнах случилото се като поредната проява на необяснимата женска природа.

По-късно вечерта, докато си лягах и се настанявах в кревата, чух Джейн да си поема напрегнато въздух веднъж. Лежеше на една страна с гръб към мен и когато забелязах, че раменете й потръпват, изведнъж проумях, че тя плаче. Озадачен очаквах да ми обясни какво я е разстроило, но вместо да ми продума, тя отново задъхано си пое въздух няколко пъти, опитвайки се да диша през сълзи. Гърлото ми инстинктивно се стегна и започна да ме обзема страх. Помъчих се да не му се давам, да не допускам, че може нещо лошо да се е случило с баща й или с децата, или пък че е получила ужасна новина от лекаря си. Помъчих се да не мисля, че има проблем, който не бих могъл да разреша, затова положих длан на гърба й с надеждата да успея да я утеша.

— Какво има? — попитах.

Отговорът не дойде веднага. Чух я да въздъхва, преди да дръпне завивката върху раменете си.

— Честита годишнина — прошепна.

Двайсет и девет години, спомних си твърде късно, и в ъгъла на стаята забелязах подаръците, които ми беше купила — старателно увити и подредени върху скрина.

Просто бях забравил.

Не си търся оправдание, не бих го използвал дори да имах такова. Какъв е смисълът? Извиних се, разбира се. Извиних се и на следващата сутрин, и по-късно вечерта, когато тя отвори парфюма, избран старателно от мен с помощта на млада служителка от „Белкс“, а Джейн се усмихна, благодари ми и ме потупа по крака.

Седях до нея на дивана и знаех, че я обичам толкова силно, колкото и в деня на нашата сватба. Но когато я погледнах, за пръв път може би забелязах разсеяността, с която отмести поглед, и печално наклонената й глава и внезапно осъзнах, че не съм напълно сигурен дали тя все още ме обича.