Един ден, един живот

Дванайсета глава

През остатъка от деня разговарях по телефона от кабинета си. Говорих с фирмата за почистване, която работеше у дома, и се уговорихме къщата на Ной да бъде готова до четвъртък. След това се свързах с човека, който миеше с водна струя под налягане нашата платформа — щеше да отиде в четвъртък и да освежи старата къща. Повиках и електротехник, който да провери дали генераторът, контактите в къщата и прожекторите в розовата градина още са в изправност. Обадих се на бояджийската фирма, която миналата година пребоядиса кантората ни, и те обещаха да изпратят екип, който да освежи стените вътре, както и оградата около розовата градина. От компания за вещи под наем поръчах маси и тенти, столове за церемонията, покривки, чаши и прибори — всичко щеше да бъде доставено в четвъртък сутринта. Няколко служители от ресторанта щяха да отидат малко по-късно, за да подредят всичко доста преди съботния ден. Нейтън Литъл с нетърпение очакваше да се заеме с работа и когато му звъннах, ме осведоми, че вече товарят в пикапа му растенията, които бях поръчал по-рано през седмицата от разсадника. Освен това се съгласи работниците му да изнесат излишните мебели от къщата. Накрая уредих и музиката за церемонията и за тържеството. Пианото щеше да бъде акордирано в четвъртък.

Нужната организация, за да може всичко да бъде свършено бързо, не се оказа чак толкова сложна. Не само познавах повечето хора, на които се обадих, но и веднъж вече бях правил подобно нещо. В редица отношения тази неистово оживена дейност напомняше на работата, която двамата с Джейн свършихме по първата къща, която купихме, след като се оженихме. Стара къща, преживяла трудни времена и нуждаеща се от основен ремонт… нали точно затова можех да си позволя да я купя. Голяма част от подготвителните работи свършихме сами, но не след дълго стигнахме до етап, когато се нуждаехме от уменията на дърводелци, водопроводчици и електротехници.

А междувременно не жалехме усилия да си създадем истинско семейство.

И двамата бяхме девствени, когато изрекохме брачните клетви — аз бях на двайсет и шест, а Джейн на двайсет и три. Учехме се взаимно как да се любим по начин, който беше едновременно невинен и страстен, постепенно овладявахме изкуството да си доставяме взаимно удоволствие. Колкото и изморени да бяхме, повечето вечери прекарвахме в обятията си.

Не сме взимали никакви предпазни мерки. Помня как смятах, че Джейн ще забременее веднага, и дори започнах да внасям допълнително пари в сметката си в очакване на събитието. Тя обаче не забременя през първия месец от брака ни, не забременя и през втория и третия.

Някъде към шестия месец Джейн се консултира с Ели и когато по-късно вечерта се прибрах от работа, ме осведоми, че трябва да поговорим. Пак седнах до нея на дивана като първия път, когато ми каза, че иска да направя нещо за нея. Сега, вместо да ме помоли да я придружа на църква, поиска да се молим заедно и аз го направих. Някак усетих, че така е правилно. След тази нощ двамата започнахме да се молим заедно редовно и колкото по-често го правехме, толкова повече започваше да ми харесва. Само че месеците се нижеха, а Джейн не забременяваше. Знаех, че се притеснява дали е способна да зачене, такава мисъл й минаваше през ум, и дори аз започнах да се тревожа. Вече ни оставаше един месец до първата годишнина.

Макар отначало да възнамерявах да поискам оферти от предприемачи и да проведа интервюта, за да избера на кого да възложа довършителните работи по къщата, знаех, че целият процес вече изтощава Джейн. Малкият ни апартамент беше претъпкан, а вълнението от ремонта бе поизгубило от блясъка си. Тайно реших да я преместя в новия ни дом преди първата ни годишнина.

За целта направих същото, което по ирония на съдбата щях да направя три десетилетия по-късно: развъртях телефоните, помолих длъжниците си да ми върнат услугата и направих всичко необходимо, за да може работата да се свърши навреме. Наех екипи, отбивах се в къщата по обяд и след работа, за да следя напредъка, и в крайна сметка платих много повече, отколкото смятах първоначално. Въпреки това се удивявах на бързината, с която къщата започва да добива вид. Работници идваха и си отиваха, поставяха подови настилки, шкафове, мивки и кранове. Сменяха осветителни тела, лепяха тапети, а аз ден след ден гледах как годишнината ни наближава.

През последната седмица преди датата си измислях всякакви извинения, за да не допускам присъствието на Джейн в къщата, понеже тъкмо в последната седмица от ремонта една сграда престава да бъде само черупка и се превръща в дом. Исках да бъде изненада, която Джейн да запомни завинаги.

„Няма защо да ходиш в къщата довечера — казвах. — Когато минах по-рано, работниците ги нямаше.“ Или пък: „О, трябва да работя до късно, предпочитам просто да си отпочинем заедно тук“.

Не знам дали вярваше на извиненията ми — като се връщам назад, си казвам, че сигурно е заподозряла нещо — но не ме притискаше да я водя в къщата. А в деня на годишнината ни, след като излязохме на романтична вечеря, я откарах там вместо в апартамента ни.

Беше късно. Грееше пълна луна и кратерите й се виждаха, цикадите бяха подхванали вечерната си песен и във въздуха се носеше пронизителното им цвърчене. Отвън къщата изглеждаше непроменена. В двора още имаше купчини отпадъци, близо до вратата бяха натрупани кофи от боя, а верандата беше сива от прахта. Джейн погледна към къщата, после ме измери въпросително с очи.

— Просто исках да проверя докъде са стигнали — оправдах се.

— Тази вечер ли?

— Защо не?

— Ами, първо, защото вътре е тъмно, нищо няма да можем да видим.

— Хайде — извадих аз фенерчето изпод седалката си. — Няма да стоим дълго, ако не искаш.

Излязох от колата и й отворих вратата. Предпазливо я преведох през боклуците и горе на верандата, после отключих.

В тъмното нямаше как да не усети мириса на нов килим и след миг, щом включих фенерчето и обходих с лъча кухнята и дневната, тя се ококори. Разбира се, не всичко беше напълно завършено, обаче дори от мястото ни на прага се виждаше, че съвсем скоро ще се нанесем.

Джейн замръзна на място. Хванах ръката й.

— Добре дошла у дома — казах.

— О, Уилсън! — ахна тя.

— Честита годишнина — прошепнах.

Когато се извърна към мен, изражението й беше смесица от надежда и объркване.

— Но как… миналата седмица изобщо не беше…

— Исках да те изненадам. Ела, ще ти покажа още нещо.

Поведох я нагоре по стълбите и завих към голямата спалня. Бутнах вратата, насочих фенерчето и се отдръпнах, за да може Джейн да види.

В стаята се намираше единствената мебел, която бях купил сам — старинно легло с балдахин. Приличаше на леглото в странноприемницата в Боуфорт, където се любихме за пръв път по време на медения си месец.

Джейн мълчеше и аз внезапно се уплаших, да не би да съм сбъркал нещо.

— Не мога да повярвам, че си го направил — каза тя. — Твоя ли беше идеята?

— Не ти ли харесва?

Тя се усмихна.

— Страшно ми харесва — призна тихичко. — Но не мога да повярвам, че си се сетил за това. То е почти… романтично.

Честно казано, не го мислех по този начин. Простата истина беше, че се нуждаем от свястно легло, а това бе единственият стил, който бях сигурен, че й харесва. Но тъй като съзнавах, че думите й са комплимент, извих вежди, все едно питах: „А ти какво очакваше?“.

Приближи се до леглото и прокара пръст по балдахина. После приседна и потупа матрака до себе си подканящо:

— Трябва да поговорим.

Докато се приближавах към нея, не можех да не си спомня предишните случаи, когато беше изричала тази фраза. Очаквах да ме помоли да направя още нещо, но щом седнах, Джейн се наведе и ме целуна.

— И аз имам изненада — оповести тя. — Чаках подходящ момент да ти го кажа.

— Какво има?

Тя се поколеба няма и секунда:

— Бременна съм.

Отначало не схванах какво точно ми съобщава, но когато проумях, си дадох сметка, че нейната изненада е по-хубава от моята.

Джейн се обади късно следобед, докато слънцето се спускаше ниско над хоризонта и дневната жега понамаляваше. Попита за Ной и ме осведоми, че Ана още не може да реши за роклята и затова няма да се прибере тази нощ. Уверих я, че съм го очаквал, но в тона й долових известно безсилие. Беше не толкова ядосана, колкото подразнена, а аз се запитах защо, за бога, се учудва от поведението на дъщеря ни.

След като затворих, отидох в „Крийксайд“ да нахраня лебеда със залъчета „Уандър Бред“, после се отбих в кантората на път за вкъщи.

Паркирах на обичайното си място, откъдето се виждаше ресторант „Челси“ малко по-нагоре по улицата. Отсреща имаше малък тревист парк, където всяка зима строяха селцето на Дядо Коледа. Работех в сградата вече трийсет години, но още се удивявах от факта, че накъдето и да погледна, се натъквам на ранната история на Северна Каролина. Миналото винаги е имало особено значение за мен и много ми допада, че само на няколко пресечки се намира първата католическа църква, построена в щата, че мога да посетя първото общинско училище и да науча как са били обучавани заселниците, или да се разходя из Трайън Палас, някогашната резиденция на колониалния губернатор, която сега може да се похвали с най-красивите градини в Юга. Не само аз се гордея с градчето, Историческото дружество на Ню Бърн е сред най-активните в Щатите и почти на всеки ъгъл табели документират важната роля на града в първите години от историята на страната ни.

С партньорите ми сме собственици на сградата, в която се намира кантората ни, но колкото и да ми се иска да имаше интересна история, свързана с миналото й, всъщност няма такава. Построена в края на 50-те години, когато функционалността е единственият ценен от архитектите критерий, постройката всъщност е доста мрачна. Едноетажна, правоъгълна тухлена сграда, в която има кабинети за четиримата партньори и за четирима сътрудници, три заседателни зали, картотека и рецепция за клиентите.

Отключих входната врата, чух предупреждението, че алармата ще се включи след по-малко от минутка, и набрах кода, за да го предотвратя. Светнах в рецепцията и се запътих към кабинета си.

И той като кабинетите на партньорите ми е малко официален, понеже клиентите ни изглежда очакват точно това: тъмно черешово бюро с месингова лампа, лавици с правни книги по стените и удобни кожени кресла срещу бюрото.

Като адвокат по вещно право, си мисля, че вече съм виждал всякакви семейни двойки. Повечето ми се струват напълно нормални, но има и такива, които започват да се дърлят като улични кучета, а веднъж една жена пред очите ми изля горещо кафе в скута на мъжа си. По-често, отколкото съм смятал за вероятно, съпругът ме е дръпвал настрани, за да ме попита дали законът го задължава да завещае нещо на жена си, или пък може да я пропусне и да остави всичко на любовницата си. Трябва да добавя, че такива съпрузи обикновено са добре облечени и изглеждат най-обикновено, докато седят пред мен, но тръгнат ли си от кабинета ми, започвам да се питам какво ли се случва зад затворената врата на дома им.

Застанах зад бюрото си, намерих нужния ключ и отключих чекмеджето. Сложих подаръка на Джейн върху бюрото си и вперих поглед в него, чудейки се как ли ще реагира, когато й го поднеса. Смятах, че ще й хареса, но повече ми се искаше да усети, че е искрен — макар и позакъснял — опит за извинение заради човека, който съм бил през по-голяма част от брака ни.

Само че тъй като много често я бях разочаровал, не можех да престана да се питам какво точно означаваше изражението й на алеята днес сутринта. Не беше ли… почти мечтателно? Или пък си въобразявах?

Погледнах към прозореца и точно в мига преди да ме споходи отговорът, най-неочаквано осъзнах, че не съм си го въобразил. Не, по някакъв начин съвсем случайно се бях натъкнал на ключа към успеха си, когато я бях ухажвал преди толкова много време. Макар да бях същият като през последната година — дълбоко влюбен в съпругата си мъж, който се опитва да я запази, бях осъществил малка, но съществена промяна.

През тази седмица не се бях съсредоточил над собствените си проблеми и не се стараех да ги разреша. През тази седмица мислех за нея, бях се посветил на старанието да й помогна за семейните задължения, слушах я с интерес, когато ми говореше, и всичко, което обсъждахме, ми се струваше ново. Смеех се на шегите й и я прегръщах, когато плачеше, извинявах се за грешките си и й демонстрирах любовта си, защото Джейн се нуждаеше от нея и я заслужаваше. С други думи, бях мъжът, какъвто винаги е искала да бъда, мъжът, който бях някога, и — като възроден стар навик — вече съзнавах, че само това трябва да направя, за да може отново да се наслаждаваме на компанията си.