Един ден, един живот

Шестнайсета глава

Лимузината спря пред къщата и аз си поех дълбоко въздух. Шофьорът излезе от колата и ми кимна, че всичко е минало по мед и масло, а аз неспокойно поклатих глава в отговор.

През последните няколко часа се люшках между вълнение и ужас при мисълта, че всичко това може да се стори на Джейн… ами, глупаво. Докато шофьорът се приближаваше към вратата, изведнъж установих, че почти не мога да преглътна. Въпреки това скръстих ръце и се облегнах на перилата на верандата, стараейки се да си придам нехаен вид. Луната светеше бяла, чувах цвърченето на щурците.

Шофьорът отвори вратата. Появи се най-напред кракът на Джейн, а после като на забавен каданс се показа и тя самата, все още с превръзка през очите.

Не можех да откъсна поглед от нея. На лунната светлина забелязах леката усмивка на лицето й, изглеждаше екзотична и елегантна. Дадох знак на шофьора, че може да си тръгва.

След като колата потегли, бавно се приближих към Джейн и събрах смелост да изрека:

— Изглеждаш прекрасно.

Тя се обърна към мен и се усмихна още по-широко.

— Благодаря — каза. Чакаше да добавя още нещо и понеже не го направих, пристъпи от крак на крак. — Вече може ли да сваля превръзката?

Огледах се, за да се уверя, че всичко изглежда точно както искам.

— Да — прошепнах.

Тя дръпна шала, той веднага се разхлаби и се смъкна от лицето й. Нужно й беше малко време, за да привикнат очите й — погледна най-напред мен, после къщата, после отново мен. И аз като нея се бях издокарал специално за вечерта, носех нов смокинг. Джейн примигна, сякаш се събуждаше от сън.

— Реших, че сигурно искаш да видиш как ще изглежда в събота — казах.

Тя бавно се завъртя. Дори отдалеч мястото изглеждаше вълшебно. Под мастиленото небе бялата шатра сияеше, а прожекторите в розовата градина образуваха издължени сенки, като едновременно с това осветяваха цветовете на розите. Водата във фонтана искреше на лунната светлина.

— Уилсън… невероятно е… — заекна Джейн.

Хванах я за ръка. Усетих уханието на новия парфюм, който й бях купил, и забелязах малките диаманти на ушите й. Устните й бяха подчертани с тъмно червило.

Когато се обърна към мен, по лицето й бяха изписани многобройни въпроси.

— Но как? Та ти имаше само няколко дни…

— Обещах ти, че ще бъде великолепно. Както каза Ной, не всяка събота има сватба в къщата.

Джейн сякаш едва сега забеляза външния ми вид.

— Облякъл си смокинг.

— Поръчах го за уикенда, но реших да го изпробвам преди това.

Тя ме огледа от глава до пети.

— Изглеждаш… страхотно — призна.

— Звучиш изненадана.

— Така е — бързо отвърна тя, но после се поправи: — Не съм изненадана, че изглеждаш добре, просто не очаквах да си в този вид.

— Ще го приема за комплимент.

Тя се засмя.

— Хайде — подръпна ме за ръкава, — искам да разгледам отблизо всичко, което си направил.

Трябва да призная, че гледката наистина беше великолепна. Опънатата сред дъбовете и кипарисите тънка материя на тентата сияеше на светлината на прожекторите като жива. Белите столове бяха подредени на извити редове като за оркестър, повтаряйки извивката на градината отзад. Бяха ориентирани около една централна точка, а дървената решетка цялата грееше заради лампичките и цветовете на глициниите. Накъдето и да се обърнехме, имаше цветя.

Джейн тръгна бавно по пътеката. Знаех, че си представя гостите и Ана, онова, което щеше да вижда от мястото си под дървената решетка. Когато отново се обърна към мен, изражението й беше слисано и невярващо.

— Не съм допускала, че може да изглежда така.

Прокашлях се.

— Добре са се справили, нали?

Тя поклати глава сериозно.

— Не те. Ти.

Когато стигнахме края на пътеката, Джейн пусна ръката ми и се доближи до дървената решетка. Останах на мястото си, докато тя прокарваше ръка по дърворезбите и опипваше тънките кабели на лампичките. Погледът й се плъзна към градината.

— Изглежда точно както някога — възхити се Джейн.

Докато тя обикаляше решетката, аз се любувах на роклята, с която беше облечена, и се наслаждавах на очертаните от дрехата извивки на тялото й, които така добре познавах. Какво у нея все още спираше дъха ми? Че беше прекрасен човек? Годините, прекарани заедно? Въпреки десетилетията от първата ни среща въздействието й върху мен само се засилваше.

Влязохме в розовата градина и обходихме най-вътрешното от концентричните сърца. След малко светлините от шатрата отслабнаха, фонтанът бълбукаше като планински поток. Джейн мълчеше, просто се любуваше на гледката и от време на време поглеждаше през рамо, за да се увери, че я следвам отблизо. Недалеч се виждаше само върхът на шатрата. Джейн спря, огледа розовите храсти, накрая си избра един червен цвят и го откъсна. Отстрани бодилите, после се приближи до мен и го постави в петлицата ми. Нагласи го, леко ме потупа по гърдите и доволно погледна нагоре.

— Тоалетът ти е по-завършен с бутониера — заяви.

— Благодаря.

— Споменах ли колко си красив в официално облекло?

— Мисля, че използва думата „страхотен“. Чувствай се свободна да я използваш, колкото често пожелаеш.

Тя положи ръка върху моята.

— Благодаря ти за това, което си направил тук. Ана ще бъде смаяна.

— Няма за какво.

Джейн се приведе към мен и добави:

— Благодаря ти и за тази вечер. Играта у дома… беше доста приятна.

Преди време щях да се възползвам от възможността и да я накарам да ме похвали още, да се уверя, че наистина съм се справил добре. Сега обаче просто я хванах за ръка.

— Искам да видиш още нещо.

— Не ми казвай, че ни чака каляска, теглена от четири бели коня — пошегува се тя.

Поклатих глава.

— Не точно. Но ако идеята ти допада, може да опитам да уредя нещо.

Джейн се засмя. Близостта й, топлината на тялото й събудиха у мен желания. В погледа й се бе появила палавост.

— Е, какво още искаше да ми покажеш?

— Още една изненада.

— Не знам дали сърцето ми ще издържи.

— Ела насам.

Измъкнах я от градината и я поведох по алеята към къщата. Над нас звездите примигваха на безоблачното небе, а луната се отразяваше в реката зад къщата. Клоните на дърветата, от които висеше влакнест мъх, приличаха на кокалести пръсти, разперени във всички посоки. Във въздуха се носеше познатият мирис на бор и на сол, типичен за низините. В тишината усетих как палецът на Джейн потърква моя.

Явно не усещаше нужда да бърза. Крачехме бавно и поглъщахме нощните шумове: щурците и цикадите, шумолящите листа на дърветата, скърцащия под подметките ни чакъл.

Тя се загледа към къщата. Очерталият се между дърветата силует на постройката беше образ от вечността, а белите колони на верандата покрай къщата й придаваха почти разкошен вид. Ламариненият покрив бе потъмнял през годините и се сливаше с притъмнялото небе, от прозорците се лееше жълтеникавата светлина на свещите.

Когато влязохме вътре, свещите примигнаха на течението. Джейн застина на входа и огледа дневната. Пианото, почистено и лъснато, блестеше на меката светлина, а дървеният под пред камината, където Ана и Кийт щяха да започнат първия си танц, лъщеше като нов. Масите със сгънатите във формата на лебед бели кърпи върху искрящия порцелан и кристал бяха като извадени от снимки на скъп ресторант. Сребърните чаши на столче грееха като коледни играчки. Масите в далечния край, където щеше да бъде поднесена храната за тържеството, се губеха сред изобилието от цветя между съдовете за сервиране.

— О, Уилсън… — ахна Джейн.

— Ще изглежда различно в събота, когато дойдат всички, но исках да го видиш сега, без да има никого.

Тя пусна ръката ми и обиколи помещението, попивайки всяка подробност.

Кимна ми, аз отидох в кухнята, отворих виното и налях две чаши. Когато вдигнах поглед, Джейн гледаше пианото, извърнала лицето си в профил.

— Кой ще свири? — попита.

Усмихнах се.

— Ако можеше да избираш, кого щеше да поканиш?

— Джон Питърсън? — погледна ме тя с надежда.

Кимнах.

— Но как така? Нали свири в „Челси“?

— Знаеш, че винаги е имал слабост към теб и към Ана. В „Челси“ ще се справят и без него една вечер.

Тя продължаваше да оглежда стаята в почуда, докато се приближаваше към мен.

— Просто не разбирам как си успял да се справиш с всичко толкова бързо… Бях тук само преди няколко дни.

Подадох й чашата.

— Значи одобряваш?

— Одобрявам ли? — отпи тя глътка вино. — Според мен къщата никога не е изглеждала толкова красива.

Съзерцавах как пламъчетата на свещта блещукат в очите й.

— Гладна ли си вече?

Тя се сепна.

— Честно казано, дори не съм се замисляла. Мисля, че бих искала да пийна вино и още малко да се понасладя на обстановката, преди да тръгнем нанякъде.

— Никъде не трябва да ходим. Смятах да вечеряме тук.

— Но как? Тук е празно.

— Само почакай. — Метнах поглед през рамо. — Ти си почини и разгледай, а аз ще се заема.

Оставих я и отидох в кухнята, където подготовката за изисканата вечеря вече беше в ход. Морският език, пълнен с раци, който бях направил, беше готов, затова нагласих фурната на нужната температура. Съставките за сос „Холандез“ бяха отмерени и заделени, трябваше просто да ги изсипя в съда. Салатите бяха нарязани, дресингът — забъркан.

Докато действах, поглеждах от време на време и видях, че Джейн бавно обикаля голямата стая. Макар че масите бяха еднакви, тя спираше пред всяка и си представяше точно кои гости ще седят там. Разсеяно нагласяше приборите, завърташе вазите с цветята и обикновено отново ги връщаше в изходно положение. Излъчваше спокойно и наситено задоволство, което намирах за странно вълнуващо. Но пък напоследък всичко у нея ме вълнуваше.

Във възцарилата се тишина размишлявах над поредицата събития, които ни бяха довели дотук. Опитът ме беше научил, че дори най-скъпите спомени избледняват с течение на времето, но аз не исках да забравя нито миг от последната седмица, която прекарахме заедно. Разбира се, искаше ми се и тя да помни всяка минута.

— Джейн? — провикнах се. Не я виждах, затова допуснах, че е до пианото.

Тя се появи от ъгъла на стаята. Дори отдалеч виждах, че лицето й сияе.

— Да?

— Ще ми направиш ли една услуга, докато приготвям вечерята?

— Разбира се. Имаш ли нужда от помощ в кухнята?

— Не. Оставил съм си престилката горе. Би ли ми я донесла? На леглото в някогашната ти стая е.

— Разбира се.

След секунда я гледах как се качва по стълбите. Знаех, че няма да се върне, преди вечерята да стане готова.

Тананикайки си, се заех да плакна аспержите в очакване на реакцията й, когато открие подаръка, който я очакваше горе.

— Честита годишнина — прошепнах.

Когато водата върху печката завря, пъхнах рибата във фурната и излязох на задната веранда. Там хората от кетъринга бяха сложили маса за нас двамата. Зачудих се дали да не отворя шампанското, но реших да почакам Джейн. Поех си дълбоко въздух и се опитах да проясня съзнанието си.

Тя със сигурност вече беше открила онова, което й бях оставил горе. Албумът — ръчно изработен и с гравирана кожена подвързия — беше невероятен, но се надявах истински да я развълнува съдържанието му. Този подарък й бях приготвил с помощта на много други хора за нашата трийсета годишнина. Като всички останали подаръци, които получи тя тази вечер, и този бе придружен от бележка. Беше писмото, което и преди се бях опитвал да й напиша, но все не успявах, писмото, което Ной ми бе предложил да напиша, и макар навремето идеята да ми се беше сторила невъзможна, прозренията ми от изминалата година, и особено от последната седмица, бяха придали на думите ми нетипична за мен прочувственост.

След като го написах, прочетох писмото още веднъж и още веднъж. Думите му все още отекваха в съзнанието ми толкова ясно, колкото на страниците, които Джейн държеше в ръка.

Вдигнах поглед, когато чух стъпките на Джейн. Стоеше горе на стълбите, а светлината от лампата в коридора зад нея скриваше чертите й. Ръката й посегна към перилата, когато заслиза надолу.

Светлината от свещите я озари на части: първо краката й, после талията и накрая лицето. Спря на средата, срещна погледа ми и дори отдалеч видях сълзите в очите й.

— Честита годишнина — отекна гласът ми в стаята. Без да откъсва очи от мен, тя слезе долу. Тръгна към мен с нежна усмивка и най-неочаквано разбрах какво трябва да направя.

Разтворих ръце и я притиснах към себе си. Тялото й беше топло и меко, влажната й буза се долепи до моята. Докато стояхме в къщата на Ной два дни преди трийсетата годишнина от сватбата си, аз я притиснах към себе си и с цялото си сърце пожелах времето да спре, сега и завинаги.

Дълго останахме прегърнати, докато накрая Джейн не се отпусна назад. Погледна ме, без да отдръпва ръцете си, обгърнали тялото ми. Бузите й бяха влажни и лъщяха на приглушената светлина.

— Благодаря ти — прошепна.

Лекичко я притиснах.

— Ела, искам да ти покажа нещо.

Поведох я през дневната към задната част на къщата. Бутнах вратата и излязох на верандата.

Луната светеше силно, но въпреки това различавах Млечния път над главите ни — беше като посипани скъпоценни камъни. Венера бе изгряла на южното небе. Беше станало малко по-хладно, а ветрецът ми донесе уханието на парфюма на Джейн.

— Реших, че можем да вечеряме тук, навън. А и не исках да разваляме масите вътре.

Тя ме хвана подръка и огледа масата пред нас.

— Всичко е прекрасно, Уилсън.

Отдръпнах се неохотно, за да запаля свещите, и посегнах към шампанското.

— Искаш ли да ти налея?

Отначало дори не бях сигурен дали ме е чула. Гледаше към реката и дрехата й леко потрепваше на вятъра.

— Да, с удоволствие.

Извадих бутилката от кофичката с лед, стиснах тапата и я завъртях. Изпука тихо. Напълних двете чаши, изчаках пяната да се уталожи и после ги долях. Джейн се приближи до мен.

— Откога планираш всичко това? — попита тя.

— От миналата година. Това беше най-малкото, което можех да направя, след като забравих предишната ни годишнина.

Тя поклати глава и обърна лицето ми към своето.

— Не можех да мечтая за нищо по-хубаво от това, което направи тази вечер. — Поколеба се. — Когато намерих албума, писмото и всички забележителни текстове, които си написал вътре… Никой не е правил за мен нещо толкова удивително.

Понечих отново да кажа, че това е най-малкото, което бих могъл да сторя, но тя ме прекъсна:

— Говоря сериозно. Дори не мога да изразя с думи колко много означава всичко това за мен. — После ми намигна хитро и докосна ревера ми. — Изглеждаш страхотно в смокинг.

Засмях се тихичко, усетих напрежението леко да се разсейва и поех ръцете й в своите.

— В този дух, никак не ми се иска да те оставя, обаче…

— Обаче какво?

— Трябва да проверя вечерята.

Тя кимна — чувствена, красива.

— Трябва ли ти помощ?

— Не, почти е готово.

— Тогава имаш ли нещо против да остана навън? Толкова е спокойно тук.

— Не, ни най-малко.

В кухнята видях, че аспержите, които бях приготвил на пара, са изстинали, затова ги подгрях. Сосът „Холандез“ леко се беше втвърдил, но го разбърках и всичко се оправи. Заех се с морския език — отворих фурната и го боднах с вилицата. Трябваха му още няколко минути.

Бях настроил радиото на станция, на която свиреха музика от епохата на биг бенда, и точно посегнах да я сменя, когато чух зад себе си гласа на Джейн.

— Остави я.

Вдигнах поглед.

— Нали щеше да се любуваш на нощта?

— Да, но не е същото без теб — отговори тя. Облегна се на плота и зае обичайната си поза. — И тази музика ли поръча специално за днес? — попита шеговито.

— Радиото е на тази програма от няколко часа. Явно е темата им за вечерта.

— Да, навява спомени — каза Джейн. — Татко слушаше непрекъснато биг бенд. — Бавно прокара ръка през косата си, потънала в спомена. — Знаеш ли, че двамата с мама танцуваха в кухнята? Както миеха съдовете, изведнъж се прегръщаха и започва да се носят в такт с музиката. За пръв път ги видях, когато бях на шест години, и не се впечатлих особено. Когато пораснах малко, двете с Кейт се кискахме, щом ги видехме. Сочехме ги и се кискахме, но те се смееха и продължаваха да си танцуват, все едно са сами на света.

— Никога не съм знаел това.

— За последен път съм ги виждала така през седмицата, преди да се преместят в „Крийксайд“. Идвах да проверя как са. Видях ги през прозореца на кухнята, докато паркирах, и просто се разплаках. Знаех, че за последен път ги виждам да танцуват вкъщи, и имах чувството, че сърцето ми ще се скъса. — Замълча, потънала в размисъл. После поклати глава. — Извинявай, развалих атмосферата, нали?

— Няма нищо — успокоих я. — Те са част от живота ни, а тук сме в тяхната къща. Честно казано, щях да съм силно озадачен, ако не мислеше за тях. А и това е прекрасен начин да ги запомниш.

Джейн се замисли над думите ми за миг. В последвалата тишина извадих ястието от фурната и поставих тавата върху печката.

— Уилсън? — тихо ме повика Джейн.

Обърнах се.

— Когато в писмото си каза, че от този момент нататък ще се постараеш да бъдеш романтичен, наистина ли го мислеше?

— Да.

— Това означава ли, че трябва да очаквам още вечери като днешната?

— Ако това искаш.

Тя вдигна пръст към брадичката си.

— Няма да ти е лесно да ме изненадаш обаче. Ще трябва да измислиш нещо ново.

— Едва ли ще е толкова трудно, колкото си мислиш.

— Нима?

— Още сега мога да измисля нещо, ако трябва.

— Какво например?

Срещнах преценяващия й поглед и изведнъж реших в никакъв случай да не се провалям. След кратко колебание загасих котлона и дръпнах аспержите. Джейн ме проследи с поглед заинтригувано. Изпънах сакото си, после прекосих кухнята и протегнах ръка:

— Искаш ли да танцуваме?

Тя се изчерви, когато пое ръката ми и преметна своята през врата ми. Притиснах я плътно към себе си и тялото й се долепи към моето. Закръжихме на малки кръгове в такт с музиката, която изпълни стаята. Усетих мириса на лавандуловия шампоан, който беше използвала, и усетих краката й да се отъркват в моите.

— Красива си — прошепнах и Джейн откликна, като плъзна палеца си по ръката ми.

Когато песента свърши, останахме прегърнати в очакване да започне следващата, като се поклащахме леко в опияняващо, почти недоловимо движение. Джейн се отпусна назад, за да ме погледне с нежна усмивка, и вдигна ръка към лицето ми. Докосването й беше леко, сякаш преоткриваше стар навик, а аз се приведох към нея и лицата ни се доближиха.

Целувката й беше почти като дихание и след нея се отдадохме на всичко, което изпитвахме, на всичко, което искахме. Обвих ръцете си около нея и я целунах отново, усетих желанието й, усетих и своето. Зарових ръка в косата й и тя тихичко изстена — звук, едновременно познат и наелектризиращ, нов и стар, чудо, каквото трябва да бъдат всички чудеса.

Без да продумам, се отдръпнах малко назад и просто се взрях в нея, преди да я отведа от кухнята. Усетих как палецът й се плъзга по дланта ми, докато минавахме покрай масите и духахме свещите една по една.

В уютната тъмнина я поведох нагоре по стълбите. От прозореца в някогашната й спалня струеше лунна светлина и ние се прегърнахме, окъпани в млечнобяло сияние и сянка. Целувахме се отново и отново. Джейн прокара ръце по гърдите ми, а аз се пресегнах към ципа й. Тя тихичко въздъхна, когато роклята започна да се свлича по тялото й.

Устните ми се плъзнаха по бузата и по шията й, проследих извивката на рамото й. Тя дръпна сакото ми и то се свлече на пода заедно с роклята й. Кожата й пареше под ръцете ми, когато се отпуснахме на леглото.

Любихме се бавно и нежно, а страстта, която изпитвахме един към друг, беше шеметно преоткриване, наелектризиращо ново. Искаше ми се да трае вечно и я целувах отново и отново, нашепвайки нежни слова. След това лежахме изтощени в обятията си. Когато Джейн се унесе в сън, плъзнах върховете на пръстите си по кожата й, опитвайки се да съхраня съвършенството на мига.

Малко след полунощ тя се събуди и забеляза, че я наблюдавам. В тъмното забелязах закачливото й изражение, сякаш бе едновременно възмутена и развълнувана от случилото се.

— Джейн?

— Да?

— Искам да разбера нещо.

Тя се усмихна доволно и зачака.

Поколебах се и си поех дълбоко дъх:

— Ако трябваше да го направиш отново и ако знаеше как щеше да се получи всичко помежду ни, щеше ли отново да се омъжиш за мен?

Тя дълго мълча, обмисляйки внимателно въпроса. След това ме потупа по гърдите, вдигна очи и изражението й се разнежи.

— Да — отговори, — щях да го направя.

Ето тези думи копнеех да чуя най-много от всичко, затова я притиснах към себе си. Целунах косата и шията й, обзет от копнеж този миг да продължи вечно.

— Обичам те повече, отколкото можеш да си представиш — признах.

Тя целуна гърдите ми и отвърна:

— Знам, аз също те обичам.