Един ден, един живот

Трета глава

Подобно на Ана, двамата с Джейн не бяхме сгодени дълго. След като завърших право, започнах като младши сътрудник в кантората на Омбри и Саксън, понеже Джошуа Тъндъл още не беше станал партньор. Беше като мен, младши сътрудник, а кабинетите ни бяха един срещу друг. Беше родом от Полъксвил, градче на двайсетина километра от Ню Бърн, беше учил в университета на Източна Каролина и през първата ми година във фирмата често ме питаше как се адаптирам към живота в малкия град. Признах, че не е точно каквото съм си представял. Дори в университета мислех, че ще работя в голям град като родителите си, а в крайна сметка приех работа в градчето, в което беше отраснала Джейн.

Бях се преместил заради нея, но не мога да кажа, че съжалявам за решението си. Ню Бърн може и да няма университет или изследователски парк, но онова, което не му достига като големина, наваксва с физиономия. Намира се на около сто и четирийсет километра югоизточно от Роли, насред низина, оградена от борови гори и мудни широки реки. Леко солените води на река Нюс опират в покрайнините на градчето и сякаш променят цвета си почти напълно — от тъмносиво на зазоряване до синьо през слънчевите следобеди, а после в кафяво, когато слънцето започне да залязва. Нощем реката е въртоп от разтопен въглен.

Кантората ми е в центъра на града близо до историческия квартал и следобед понякога се разхождам покрай старите къщи. Ню Бърн е основан през 1710 година от швейцарски и унгарски заселници, което го прави втория най-стар град в Северна Каролина. Когато се преместих тук, голяма част от историческите сгради бяха порутени и изоставени. През изминалите трийсет години това се промени. Един по един старите собственици започнаха да реставрират домовете и да възвръщат някогашния им блясък, а когато днес човек се разхожда по тротоара, остава с усещането, че обновлението е възможно на най-неочаквани места и в най-неочакван момент. Почитателите на архитектурата ще открият ръчно духано стъкло по прозорците, старинни месингови панти и брави по вратите и ръчно гравирана ламперия, която се съчетава прекрасно с чамовите, дюшемета вътре. Към тесните улички гледат изящни веранди и навяват спомени за отминали времена, когато хората са сядали навън привечер, за да се поразхладят от случаен порив на вятъра. Дъбове и кучешки дрян засенчваха улиците, всяка пролет цъфтяха хиляди азалии. С две думи, това е едно от най-красивите места, които съм виждал.

Джейн е отгледана в покрайнините на града в някогашна плантация, построена преди близо двеста години. Ной възстановил къщата в годините след Втората световна война — пипал изключително прецизно и подобно на много исторически къщи в града, домът на Джейн бе съхранил величествеността си, която нарастваше с времето.

Понякога ходя в стария дом. Отбивам се след работа или на път за магазина, друг път отивам специално. Това е една от тайните ми, понеже Джейн не знае, че го правя. Макар да съм сигурен, че не би имала нищо против, изпитвам тайно удоволствие да осъществявам тези посещения сам. Когато се отбивам тук, се чувствам едновременно загадъчен и приобщен, понеже вече знам, че всички имат тайни, включително жена ми. Съзерцавайки дома й, се питам каква ли е нейната тайна.

Само един човек знае за посещенията ми. Казва се Харви Уелингтън и е чернокож мъж на моята възраст, който живее в обшита с дъски малка къща в съседния имот. Няколко членове на семейството му са живели тук от началото на века, а знам, че самият той е свещеник в местната баптистка църква. Винаги е бил близък с всички в семейството на Джейн, най-вече със самата нея, обаче откакто Ной и Ели се преместиха в „Крийксайд“, общуването ни в по-голямата си част се сведе до картичките за Коледа всяка година. Виждал съм го да стои на хлътналата веранда на къщата си, когато ходя дотам, но е далеч и не мога да разбера какво си мисли, когато ме вижда.

Рядко влизам в къщата на Ной. Откакто двамата с Ели се преместиха в „Крийксайд“, прозорците са обковани, мебелите са покрити и приличат на призрачни фигури от деня на Вси светии. Предпочитам да се разхождам наоколо. Крача по чакълестата алея, минавам покрай оградата и докосвам коловете, отивам зад къщата, недалеч, от която минава реката. Тук тя е по-тясна, отколкото в центъра на града и понякога водата е напълно неподвижна, като огледало, което отразява небето. Понякога спирам в края на пристана, съзерцавам отражението на небето във водата и слушам как ветрецът шумоли в листата над главата ми.

Друг път заставам под дървената решетка, която Ной направил след сватбата си. Ели обичаше цветя и Ной беше посадил розова градина във формата на концентрично разположени сърца, които се виждаха от прозореца на спалнята и ограждаха изискан фонтан на три нива. Освен това беше поставил прожектори, за да може цветята да се виждат дори в тъмното, и ефектът беше поразителен. Ръчно гравираната решетка отвеждаше до градината и понеже Ели рисуваше, и решетката, и градината се появяваха на много от картините й — картини, които макар и красиви, кой знае защо винаги внушаваха и лека тъга. Розовата градина вече беше неподдържана и обрасла, решетката бе остаряла и напукана, но все още се вълнувам, когато се изправя пред тях. Както и в работата си по къщата, Ной се беше постарал да направи неповторими и решетката, и градината. Често се пресягам и плъзвам пръст по дърворезбата или просто се любувам на розите, вероятно с надеждата да попия от дарбите, които все ми се изплъзват.

Идвам тук, защото мястото е специално за мен. В крайна сметка тук за пръв път осъзнах, че съм влюбен в Джейн, и макар да знам, че тази любов промени живота ми към добро, трябва да призная, че все още недоумявам как точно се случи.

Докато изпращах Джейн до колата й в онзи дъждовен ден през 1971 година, определено не възнамерявах да се влюбвам в нея. Почти не я познавах, но докато стоях под чадъра и я наблюдавах как потегля, изведнъж се почувствах сигурен, че искам да я видя отново. Часове по-късно думите й продължаваха да звучат в главата ми, докато учех.

Всичко е наред, Уилсън. На мен пък това ми харесва, бе казала тя.

Не можех да се съсредоточа, затова оставих книгата и се надигнах от бюрото. Нямах нито време, нито желание за връзка и след като се поразходих из стаята и обмислих напрегнатия си график — както и желанието си да бъда финансово независим — реших да не ходя повече в кафенето. Не беше лесно решение, но пък беше правилното, казах си, и спрях да размишлявам повече по тази тема.

Следващата седмица учех в библиотеката, но ще излъжа, ако кажа, че не виждах Джейн. Всяка вечер си припомнях кратката ни среща: нейната буйна дълга коса, напевния й глас, търпеливия й поглед под дъжда. И колкото повече се мъчех да не мисля за нея, толкова по-силни образи ме връхлитаха. Разбрах, че решимостта ми няма да издържи още една седмица, и в неделя сутринта се пресегнах към ключовете на колата.

Не отидох в кафенето, за да я поканя на среща. Отидох по-скоро за да си докажа, че не става дума за нищо повече от моментно увлечение. Тя е най-обикновено момиче, казвах си, и когато я видя отново, ще разбера, че не е нищо специално. Почти се бях убедил в това, когато паркирах колата.

Както обикновено, заведението беше претъпкано и аз си проправих път през група мъже, които си тръгваха, към обичайното си сепаре. Масата беше избърсана неотдавна, седнах и я подсуших с хартиена салфетка, преди да отворя учебника си.

С наведена глава разлистих до съответната глава, но изведнъж усетих, че тя се приближава. Престорих се, че не съм забелязал кога е спряла до масата, но щом вдигнах поглед, установих, че това не е Джейн. По-голямо момиче бе сложило престилката й и беше пъхнало молив зад ухото си.

— Желаете ли кафе днес? — попита. Държеше се енергично и уверено, което подсказваше, че вероятно работи тук от години, но защо тогава не я бях забелязал.

— Да, ако обичате.

— Връщам се след минутка — изчурулика тя и остави меню на масата. Щом се отдалечи, огледах заведението и забелязах Джейн да носи чинии от кухнята до няколко маси в далечния край на заведението. Наблюдавах я известно време, чудейки се дали е забелязала, че съм дошъл, но тя беше съсредоточена в работата си и не поглеждаше към мен. Отдалеч не виждах нищо вълшебно в стойката или в движенията й, затова въздъхнах с облекчение, убеден, че съм се отърсил от странното увлечение, което толкова ме измъчваше напоследък.

Кафето ми пристигна, поръчах си нещо за хапване. Отново се вглъбих над учебника и успях да прочета половин страница, преди да чуя гласа й:

— Здравей, Уилсън.

Джейн се усмихна, когато вдигнах поглед.

— Не те видях миналия уикенд — продължи тя преспокойно. — Реших, че съм те изплашила.

Преглътнах, неспособен да продумам, понеже си мислех, че е дори по-хубава, отколкото си спомням. Не знам колко време я гледах, без да продумам, но явно е било достатъчно дълго, понеже по лицето й се изписа загриженост:

— Уилсън? Добре ли си?

— Да — отговорих, но странно защо не се сещах какво да добавя.

След миг тя кимна озадачена:

— Ами… добре. Съжалявам, че не те видях да влизаш. Щях да те накарам да седнеш в моя сектор. Ти си най-редовният ми клиент.

— Да — изръсих отново. Съзнавах, че отговорът ми е безсмислен, но изглежда в нейно присъствие бях в състояние да изричам само тази дума.

Тя почака да кажа още нещо и понеже не го направих, прочетох леко разочарование по лицето й.

— Виждам, че си зает — кимна към книгата ми. — Исках просто да те поздравя и да ти благодаря отново, че ме изпрати до колата ми. Приятна закуска.

Тъкмо се канеше да си тръгне, когато най-сетне успях да разваля магията, под чието влияние явно се намирах.

— Джейн? — избъбрих.

— Моля?

Прокашлях се.

— Може ли някой път отново да те изпратя до колата ти? Дори да не вали.

Тя ме изгледа изучаващо, преди да отговори:

— Много ще ми е приятно, Уилсън.

— Може би по-късно днес?

— Разбира се — усмихна се тя.

Обърна се, а аз се обадих отново:

— Джейн?

Този път погледна през рамо.

— Да?

Най-сетне проумял истинската причина да дойда тук, положих ръцете си върху учебника, опитвайки се да почерпя сили от един свят, който ми беше понятен.

— Би ли желала да вечеряме заедно този уикенд?

Явно се забавляваше от факта, че толкова трудно се наканих.

— Да, Уилсън, с удоволствие.

Трудно ми беше да повярвам — ето ни сега, три десетилетия по-късно, седим заедно с дъщеря си и обсъждаме предстоящата й венчавка. Молбата на Ана за бърза и скромна сватба бе посрещната с пълно мълчание. Отначало Джейн изглеждаше слисана, но после се опомни, започна да клати глава и да повтаря настойчиво:

— Не, не, не…

Сега, като се замисля, реакцията й не беше изненадваща. Допускам, че една майка очаква с огромно нетърпение сватбата на дъщеря си. Създадена е цяла сватбена индустрия и е съвсем естествено повечето майки да планират как би трябвало да се случи всичко. Идеята на дъщеря ни беше в силен контраст с нещата, които Джейн си представяше, и макар сватбата да беше на Ана, тя не можеше да се отърси от тях, също както не би могла да се отърси от миналото си.

За Джейн не беше проблем Ана и Кийт да се оженят в деня на нашата годишнина — тя най-добре знаеше в какво състояние е здравето на Ной, пък и Ана и Кийт бездруго живееха заедно от няколко седмици. Не й допадаше обаче идеята да ги бракосъчетае мирови съдия. Не беше доволна и от факта, че разполага само с осем дни да направи приготовленията и че Ана иска тържество в тесен кръг.

Седях мълчаливо по време на започналите сериозни преговори.

— Ами семейство Слоун? — попита Джейн. — Ще бъдат съкрушени, ако не ги поканиш. Джон Питърсън? Той ти преподава пиано години наред и знам колко много го обичаш.

— Какво толкова — повтаряше Ана. — Двамата с Кийт вече живеем заедно. И бездруго повечето хора се държат, все едно сме женени.

— Ами фотограф? Не може да не искаш снимки.

— Сигурна съм, че много хора ще дойдат с фотоапарати — контрира я Ана. — Или пък може ти да ни снимаш. Направила си хиляди снимки през годините.

При тези думи Джейн поклати глава и поде пламенна реч, че това ще бъде най-важният ден в живота на Ана, на което дъщеря ни пък възрази, че пак ще си бъде сватба, макар и без всички подробности. Разговорът им не беше враждебен, но явно стигнаха до задънена улица.

Обикновено в такива случаи отстъпвам пред Джейн, особено ако е свързано с момичетата, обаче сега ми се искаше да добавя нещо, затова се поизправих на мястото си.

— Може би има компромисно решение — казах.

Ана и Джейн се обърнаха към мен.

— Знам, че си избрала следващия уикенд — обърнах се към Ана, — но имаш ли нещо против да поканим още няколко човека, освен най-близките? Ако ти помогнем с организацията?

— Не съм сигурна, че имаме достатъчно време за подобно нещо… — поде Ана.

— Ще се радваш ли, ако опитаме?

Преговорите продължиха един час след това, но в крайна сметка постигнахме няколко компромиса. Ана се оказа учудващо сговорчива след намесата ми. Каза, че познавала някакъв пастор, който щял да се съгласи да извърши церемонията следващата седмица. Джейн изглеждаше щастлива и явно изпитваше облекчение, когато започнахме да чертаем първите планове.

А аз междувременно мислех не само за сватбата на дъщеря си, но и за нашата годишнина. Тя — а се надявах да бъде паметна — и сватбата щяха да са на една и съща дата и изведнъж си дадох сметка кое от двете събития изведнъж бе добило в съзнанието ми огромно значение.

Къщата, в която живеем двамата с Джейн, се намира на река Трент, а дворът ни е дълъг почти шестстотин метра. Понякога седя на платформата и наблюдавам леките вълни, огрени от лунната светлина. В зависимост от времето понякога водата сякаш оживява.

За разлика от дома на Ной, нашият не е ограден от всички страни с веранда. Къщата ни е построена през епоха, когато климатиците и привлекателността на телевизията задържаха хората вътре. Когато се нанесохме, Джейн хвърли един поглед през задния прозорец и заяви, че ако нямаме веранда, иска поне открита платформа. Това беше първият от множеството дребни строителни проекти, които в крайна сметка превърнаха къщата в нещо, което можехме да наречем удобен дом.

След като Ана си тръгна, Джейн седна на дивана и се загледа към плъзгащата се стъклена врата. Не успях да разгадая изражението й, но преди да успея да попитам за какво си мисли, тя внезапно стана и излезе. Знаех, че вечерта й е подействала като шок, затова отидох в кухнята и отворих бутилка вино. Джейн не си падаше по алкохола, но от време на време пийваше по чаша вино, а аз реших, че днес е такъв ден.

Запътих се към платформата с чаша в ръка. Навън нощта бе изпълнена с квакането на жаби и цвърченето на щурци. Луната още не беше изгряла и на другия бряг на реката виждах жълтеникавите светлини на къщите отсреща. Беше излязъл ветрец и чувах тихото подрънкване на вятърния звънец, който Лесли ни подари миналата Коледа.

Само този звук нарушаваше тишината. На бледата светлина на верандата профилът на Джейн приличаше на гръцка статуя и отново се удивих колко много прилича тя на жената, която видях за пръв път толкова отдавна. Любувах се на високите й скули и на плътните устни и се радвах, че дъщерите ни приличат повече на нея, отколкото на мен. Сега, когато едно от момичетата ни се женеше, очаквах цялата да сияе. Когато наближих обаче, смаян установих, че Джейн плаче.

Поколебах се в края на платформата, понеже се питах дали е редно да й натрапвам присъствието си. Преди да се отдръпна обаче, Джейн ме усети и погледна през рамо.

— О, здравей — подсмръкна тя.

— Добре ли си?

— Да. — Замълча и поклати глава. — Тоест не. Всъщност не съм сигурна как се чувствам.

Приближих се до нея и поставих чашата на парапета. В тъмнината виното приличаше на нефт.

— Благодаря — каза тя. Отпи глътка и въздъхна дълбоко, после зарея поглед над водата.

— Съвсем в стила на Ана — отбеляза. — Не би трябвало да се изненадвам, но въпреки това… — Гласът й заглъхна, тя остави чашата.

— Нали харесваше Кийт? — попитах.

— Така е — кимна тя. — Но една седмица? Не знам откъде й хрумват такива неща. След като е решила да прави подобно нещо, не разбирам защо просто не му пристане и точка.

— Да не би да предпочиташ да го беше направила?

— Не, щеше да ме вбеси.

Усмихнах се. Джейн винаги беше честна.

— Просто трябва да свърша адски много неща — продължи тя, — а нямам представа как ще успеем. Не твърдя, че сватбата трябва да е в балната зала на „Плаза“, но поне фотограф можеше да наеме. Или пък да покани приятелите си.

— Нали се съгласи да го направи?

Джейн се поколеба и каза, подбирайки внимателно думите:

— Според мен просто не си дава сметка колко често ще си спомня деня на сватбата си. Държи се така, сякаш това изобщо не е важно.

— Винаги ще си го спомня, независимо как ще премине — възразих меко.

Джейн затвори очи за един дълъг миг.

— Не разбираш — увери ме тя.

И макар да не каза нищо повече, знаех какво има предвид.

Беше просто — Джейн не искаше Ана да допусне нейната грешка.

Съпругата ми съжаляваше за начина, по който се оженихме. Аз настоявах да сключим брак така и макар да поемам отговорността, родителите ми изиграха съществена роля за решението ми.

За разлика от преобладаващото население на страната родителите ми бяха атеисти и ме бяха отгледали в този дух. Като малък проявявах любопитство към църквата и към странните ритуали, за които четях, но за религия не говорехме никога. Нито веднъж не повдигнахме темата на вечеря и макар понякога да си давах сметка, че съм различен от другите деца в квартала, не обръщах особено внимание на това.

Вече разсъждавам различно. Смятам християнската си вяра за най-големия дар, който съм получавал. Няма да се разпростирам подробно, само ще отбележа, че обръщайки поглед назад, сякаш винаги съм усещал празнина в живота си. Годините, прекарани с Джейн, са доказателство за това. И Джейн като родителите си беше религиозна, тъкмо тя започна да ме приобщава към църквата. Купи Библията, от която четяхме вечер, отговори на първите въпроси, които се породиха у мен.

Обаче това се случи едва след като се оженихме.

Ако имаше някакво напрежение през годините, докато излизахме, причината беше моето безверие. Сигурен съм, че на моменти се е питала дали сме подходящи един за друг. Каза ми, че ако не е била сигурна, че в края на краищата ще приема Исус Христос като свой Спасител, нямало да се омъжи за мен. Знаех, че думите на Ана са събудили болезнени спомени у съпругата ми, понеже същата липса на вяра бе причината да се оженим на стълбите на съда. По онова време бях убеден, че би било лицемерно от моя страна да се оженя в църква.

Имаше още една причина да ни бракосъчетае съдия, а не свещеник, и тя беше свързана с гордостта. Не исках родителите на Джейн да плащат за традиционна църковна венчавка, макар да можеха да си го позволят. Вече самият аз съм родител и възприемам този дълг като божи дар, но навремето бях убеден, че трябва да посрещна разходите сам. Смятах, че след като не мога да платя за свястно тържество, по-добре изобщо да няма тържество.

Не можех да си позволя пищно празненство. Бях нов служител в кантората и заплатата ми беше нелоша, но се стараех да пестя за авансова вноска за къща. Макар да успяхме да купим първата си къща девет месеца след сватбата си, вече не смятам, че жертвата, която направих, е била необходима. Научих, че пестеливостта си има цена и че понякога плащаш тази цена вечно.

Церемонията ни приключи за по-малко от десет минути, без да прозвучи нито една молитва. Бях облечен с тъмносив костюм, а Джейн носеше жълта рокля без ръкави и гладиола в косата си. Родителите й наблюдаваха от стълбите под нас и ни поздравиха с въздушна целувка и ръкостискане. Прекарахме медения си месец в старомодна странноприемница в Боуфорт и макар Джейн да обожаваше старинното легло с балдахин, където се любихме за пръв път, останахме само за почивните дни, понеже в понеделник трябваше да се връщам на работа.

Не такава сватба си представяше Джейн за едно момиче. Вече го знам. Допускам, че всъщност е искала онова, за което настояваше сега пред Ана. Сияеща булка, съпроводена от баща си по пътеката към олтара, венчавка със свещеник в присъствието на приятели и близки. Тържество с храна, торта и цветя на всяка маса, по време на което двамата млади получават поздравленията на най-близките си хора. Може би дори музика, на която булката да танцува със съпруга си и с баща си, който я е отгледал, под радостните погледи на присъстващите.

Ето това би искала Джейн.