Един ден, един живот

Шеста глава

На сутринта уредих въпроса със смокингите и започнах да звъня на приятелите и на съседите от списъка на Ана, получавайки предимно отговорите, които очаквах.

Разбира се, че ще дойдем, каза ми едно семейство. За нищо на света не бихме пропуснали, отговориха други. Обажданията бяха приятелски, но не говорих прекалено дълго и до обяд бях приключил.

Джейн и Ана бяха излезли да търсят цветя за букетите, а по-късно следобед възнамеряваха да се отбият в къщата на Ной. Оставаха часове до срещата ни, затова реших да отида в „Крийксайд“. Пътьом купих три франзели „Уандър Бред“ от магазина.

Докато шофирах, мислите ми се насочиха към къщата на Ной и моето първо посещение там много отдавна.

Двамата с Джейн излизахме вече от шест месеца, преди тя да ме заведе в дома си. Беше завършила Мередит през юни. След церемонията се возеше в моята кола, докато карахме след автомобила на родителите й на път обратно за Ню Бърн. Джейн беше най-голямото дете — всички бяха родени в рамките на седем години — и когато пристигнахме, по лицата на останалите разбрах, че все още ме преценяват. Макар да стоях до родителите на Джейн по време на церемонията по дипломирането й, Ели дори ме бе хванала през ръка в един момент, не можех да преодолея смущението си, чудейки се какво ли впечатление ще им направя.

Джейн усети притеснението ми и веднага щом пристигнахме в къщата, предложи да излезем на разходка.

Изкусителната прелест на равнината оказа успокоително въздействие на нервите ми. Небето имаше същия цвят като яйцето на червеношийка, а във въздуха не се усещаше нито режещата свежест на пролетта, нито влажната жега на лятото. През годините Ной беше посадил хиляди луковици и покрай оградата растяха ярки разноцветни кринове. Дърветата бяха в хиляди нюанси на зеленото, а във въздуха се носеха песните на пойните птици. Погледа ми обаче дори от разстояние привлече розовата градина. Петте концентрични сърца — най-високите храсти в средата, а най-ниските отвън — пламтяха в червено, розово, оранжево, бяло и жълто. В цветовете се долавяше направлявана произволност, внушаваща примирие между човека и природата, което изглеждаше едва ли не неуместно сред дивата красота на околността.

След малко се озовахме под решетката до градината. Очевидно по онова време вече бях доста увлечен по Джейн, но още не бях сигурен дали имаме бъдеще заедно. Както вече споменах, смятах за задължително да имам доходоносна работа, преди да започна сериозна връзка. Щях да се дипломирам в юридическия факултет след година, а не ми се струваше честно да я моля да ме чака. Разбира се, тогава още не знаех, че в крайна сметка ще работя в Ню Бърн. Всъщност вече имах планирани интервюта с правни кантори в Атланта и във Вашингтон, а тя чертаеше планове да се върне у дома.

Само Джейн затрудняваше изпълнението на плановете ми. Явно компанията ми й беше приятна. Слушаше ме с интерес, дразнеше ме закачливо и винаги ме хващаше за ръка, когато бяхме заедно. Първия път, когато го направи, помня, че го усетих като нещо съвсем естествено. Макар да звучи нелепо, когато двама влюбени се държат за ръце, или усещат това като нещо естествено, или не. Допускам, че е свързано с преплитането на пръстите и с правилното място на палеца, макар че когато се опитах да й обясня разсъжденията си, Джейн се засмя и ме попита защо е толкова важно да анализирам.

На този ден — деня на нейното дипломиране — тя отново ме хвана за ръка и за пръв път ми разказа историята на Ной и на Ели. Запознали се още като тийнейджъри и се влюбили, но Ели се преместила и двамата не разменили нито дума през следващите четиринайсет години. По време на раздялата им Ной работел в Ню Джърси, отишъл на война и накрая се върнал в Ню Бърн. Междувременно Ели се сгодила за друг. В навечерието на сватбата си се върнала да посети Ной и осъзнала, че той е човекът, когото винаги е обичала. В крайна сметка развалила годежа си и останала в Ню Бърн.

Много пъти бяхме говорили, но Джейн никога не ми беше разказвала това. Тогава историята не ме трогна, както сега, но явно това се дължи на възрастта и на пола ми. Личеше си обаче, че за нея означава много, а обичта на Джейн към родителите й беше трогателна. Малко след като започна да ми разказва, тъмните й очи плувнаха в сълзи, които се търкулнаха по бузите й. Отначало ги триеше, но после престана, явно реши, че няма значение дали ще я видя как плаче. Тази подсказана близост ме затрогна дълбоко, понеже съзнавах, че Джейн споделя с мен нещо, което е казвала на малцина други. Аз самият рядко плачех и след като приключи разказа си, Джейн явно схвана тази моя особеност.

— Извинявай, задето се разчувствах толкова — тихо промълви, — но отдавна чакам да ти разкажа тази история. Исках да избера подходящ момент и подходящо място.

После стисна ръката ми така, сякаш искаше да си остане вкопчена в нея завинаги.

Отместих поглед, понеже усетих стягане в гърдите си, каквото не бях изпитвал преди. Околността беше изключително живописна, всеки цвят и всяко стръкче трева изпъкваха ярко. Забелязах, че зад Джейн семейството й се събира на верандата. Призми слънчева светлина описваха фигури на земята.

— Благодаря ти, задето сподели това с мен — прошепнах и когато извърнах лице към нея, разбрах какво означава най-сетне да си се влюбил.

Отидох в „Крийксайд“ и заварих Ной да седи край езерото.

— Здравей, Ной.

— Здравей, Уилсън. — Той продължи да гледа към водата. — Благодаря, че се отби.

Оставих торбата с хляба на земята.

— Добре ли си?

— Бил съм и по-добре, обаче можеше и да е по-зле.

Седнах на пейката до него. Лебедът в езерото не се боеше от мен и стоеше в плитчините наблизо.

— Предложи ли й да направите сватбата у дома? — попита той.

Кимнах. Тази идея споделих с Ной предния ден.

— Мисля, че се изненада как не се е сетила първа.

— Много й се е събрало на главата.

— Да, така е. Двете с Ана излязоха веднага след закуска.

— Обзети от неистов възторг, нали?

— Може да се каже. Джейн направо издърпа Ана навън и оттогава не сме се чували.

— Ели беше същата преди сватбата на Кейт.

Говореше за по-малката сестра на Джейн. Сватбата на Кейт също беше в къщата, както щеше да бъде и сватбата този уикенд. Джейн беше кума.

— Сигурно вече избира сватбени рокли.

Погледнах го изненадан.

— Според мен на Ели това й беше любимият момент — продължи Ной. — Двете с Кейт прекараха цели два дни в Роли, докато намерят идеалната рокля. Кейт изпробва повече от сто рокли, а когато Ели се прибираше у дома, ми описваше всяка най-подробно. Тук дантела, там ръкави, коприна и тафта, вталена… бъбреше часове наред, но беше толкова красива, толкова въодушевена, че почти не чувах какво ми казва.

Прибрах ръцете си в скута.

— Мисля, че Джейн и Ана няма да имат време за такова нещо.

— Не, едва ли ще имат. — Той се извърна към мен. — Но тя ще бъде красива, независимо как е облечена.

Кимнах.

Децата си поделят работата по поддръжката на къщата на Ной.

Всички сме съсобственици. Ной и Ели уредиха всичко, преди да се преместят в „Крийксайд“. Къщата означаваше много за тях и за децата им и те просто не можеха да се разделят с нея. Не можеха да я оставят и само на едно от децата си, понеже с нея бяха свързани безброй общи спомени.

Както казах, посещавах къщата често и докато вървях натам, след като си тръгнах от „Крийксайд“, мислено си преповтарях какво трябва да бъде направено. Плащах на човек, който да коси тревата и да поддържа оградата, но за да се подготви мястото да посрещне посетители, беше нужна много работа, нямаше да се справя сам. Бялата къща беше покрита със сивкавия прах на хиляди дъждове, но освежаването на боята щеше да заличи всичко. Въпреки старанието на работника обаче, дворът беше доста занемарен. Покрай коловете на оградата бяха избуяли бурени, храстите трябваше да бъдат подрязани, а от разцъфналите преди кринове бяха останали само сухи стъбла. Хибискусът, хортензията и здравецът образуваха цветни петна тук-там, но и за тях трябваше да се погрижа и да ги подкастря.

С всичко това щях да успея да се справя относително бързо, но розовата градина ме притесняваше. През годините, откакто къщата беше празна, тя бе подивяла — концентричните сърца се бяха изравнили по височина и всеки храст бе избуял неконтролируемо. Безброй стъбла стърчаха под странни ъгли и листата закриваха повечето цветове. Нямах представа дали прожекторите още работят. От мястото си сякаш не виждах друг начин градината да бъде спасена, освен да окастря всичко докрай и да изчакаме още една година, докато розите цъфнат отново.

Надявах се озеленителят ми да съумее да направи чудо. Ако имаше човек, способен да осъществи този проект, това беше той. Мълчалив човек със страст към съвършенството, Нейтън Литъл беше работил за някои от най-известните градини в Северна Каролина — Балтимор Истейтс, Трайън Палас, Ботаническата градина на Дюк — и знаеше за растенията повече от всеки друг, когото познавах.

Страстта ми към нашата градина у дома — малка, но въпреки това поразително красива — ни беше сближила през годините и Нейтън често специално се отбиваше у дома след работа. Дълго разговаряхме за киселинността на почвата и за ролята на сянката за азалиите, за разликите между торовете и дори за това как трябва да се напояват теменужките. Беше съвсем различно от работата ми в кантората и вероятно точно затова ми доставяше огромна радост.

Докато оглеждах мястото, си представях как искам да изглежда. По-рано сутринта, провеждайки телефонните разговори, се бях свързал и с Нейтън, и макар да беше неделя, той се съгласи да намине. Имаше три екипа, предимно от работници, които говореха само испански, а количеството работа, което един екип можеше да свърши за един ден, беше смайващо. Въпреки това задачата беше тежка и аз горещо се молех да успеят да приключат навреме.

Докато размишлявах, в далечината забелязах пастора Харви Уелингтън. Стоеше облегнат на собствената си веранда, скръстил ръце. Не помръдна, когато го забелязах. Гледахме се и след миг го видях да се усмихва широко. Реших, че е покана да го посетя, но когато след миг отново погледнах натам, се беше прибрал вътре. Бяхме разговаряли, бяхме се здрависвали, но изведнъж си дадох сметка, че никога не бях прекрачвал прага му.

Нейтън се отби следобед и прекарахме заедно един час. Кимаше съсредоточено, докато говорех, но не задаваше почти никакви въпроси. Когато приключих, заслони очите си с ръка.

Само розовата градина била проблем, каза най-накрая. Много работа трябвало, за да добие нужния вид.

Беше ли обаче възможно?

Дълго оглежда градината и накрая кимна. Сряда и четвъртък, отсече накрая. Добави, че ще дойде целият му екип. Трийсет човека.

Само два дни, учудих се. И дори ще успеят с градината? Той си разбираше от работата, както аз разбирах от своята, но твърдението му въпреки това ме учуди.

Усмихна се и положи ръка на рамото ми.

— Не се тревожи приятелю, ще стане великолепна.

В средата на следобеда жегата вече се надигаше от земята на искрящи вълни. Влажността беше сгъстила въздуха и хоризонтът изглеждаше не на фокус. По челото ми изби пот и аз извадих кърпата от джоба си. Избърсах лицето си и седнах на верандата в очакване на Джейн и на Ана.

Прозорците на къщата бяха обковани с дъски, но не от съображения за сигурност. По-скоро се опитвахме да се предпазим от случайни вандалски прояви и от това хората да надничат вътре. Ной беше проектирал капаците лично, преди да се премести в „Крийксайд“, а синовете му бяха свършили повечето работа — бяха ги прикрепили за къщата с панти и с вътрешни куки, така че лесно се отваряха отвътре. Работникът, когото бяхме наели, ги махаше два пъти годишно, за да проветри къщата. Електричеството беше изключено, но отзад имаше генератор и понякога работникът го пускаше, за да провери дали превключвателите и всичко останало е в изправност. Водата не беше спряна заради пръскачките в градината, а работникът понякога пускаше чешмите в кухнята и в баните, за да прочисти тръбите от събралата се прах.

Сигурен съм, че някой ден в къщата отново ще живеят хора. Няма да бъдем двамата с Джейн, не си представях да е и някой от нейните братя и сестри, но ми се струваше неизбежно тук отново да има обитатели. Също толкова неизбежно беше това да се случи много след като Ной си отиде от този свят.

Няколко минути по-късно пристигнаха Ана и Джейн насред облак прах. Посрещнах ги в сянката на дъба. Двете се огледаха и забелязах как лицето на Джейн добива тревожно изражение. Ана дъвчеше дъвка и ми се усмихна бегло.

— Здрасти, татко.

— Здравей, миличка. Как мина днес? — попитах.

— Беше забавно. Мама е в паника, но накрая всичко се нареди. Поръчахме букета, също цветята за корсажите и бутониерите.

Джейн явно не я чуваше, понеже неистово се оглеждаше наоколо. Знаех какво си мисли — че няма да успеем да се приготвим навреме. Тя идва тук по-рядко от мен и помнеше как е изглеждало мястото преди, не как изглежда сега.

Положих ръка на рамото й.

— Не се тревожи, ще бъде великолепно — уверих я аз, повтаряйки обещанието на озеленителя.

По-късно двамата с нея се разходихме из градината. Ана се беше отдалечила, за да говори с Кийт по мобилния си телефон. Докато крачехме, разказах на Джейн какви идеи сме обсъдили с Нейтън, но виждах, че мислите й са насочени другаде.

Попритиснах я с въпроси и накрая тя каза:

— Заради Ана е — призна с въздишка. — Уж участва в плановете, а в следващия момент се отнася някъде. Освен това не може да вземе сама никакво решение. Дори за цветята. Не знаела какви цветове иска за букета, не знаела и какви цветя. Но ако посоча нещо, което ми харесва, заявява, че и на нея й харесва. Направо ме подлудява. Знам, че идеята беше моя, но все пак сватбата е нейна.

— Винаги е била такава — казах. — Помниш ли я като малка? Ти ми казваше същото и когато двете ходехте да й купувате дрехи за училище.

— Да, знам — съгласи се Джейн, но по тона й усетих, че нещо я терзае.

— Какво има?

— Просто ми се иска да имахме повече време — въздъхна Джейн. — Знам, че успяхме да уредим това-онова, обаче ако имахме време, можех да организирам някакво тържество. Церемонията сигурно ще е прекрасна, но след нея? Никога повече няма да има шанс да преживее подобно нещо.

Каква неспасяема романтичка беше съпругата ми!

— Ами тогава защо не организираме тържество?

— Какви ги говориш?

— Защо не направим тържеството тук? Така и така ще отваряме къщата.

Тя ме изгледа, сякаш си бях изгубил ума.

— За какво? Нямаме кетъринг, нямаме маси, нямаме музика. Тези неща трябва да се уредят. Не може просто да щракнеш с пръсти и всичко да се появи на мига.

— Каза същото и за фотографа.

— С тържествата е различно — обясни тя с намерението да сложи точка на спора.

— Тогава ще го направим различно — настоях. — Може да помолим някои от гостите да донесат храна.

Тя примигна.

— Искаш да организираме тържество, с каквото дал Господ?

Смутих се.

— Просто ми хрумна — промърморих.

Тя поклати глава и зарея поглед в далечината.

— Става — каза накрая. — Бездруго няма голямо значение, важна е церемонията.

— Нека да звънна тук-там — предложих, — може да успея да уредя нещо.

— Няма достатъчно време — повтори тя.

— Познавам хора, които правят такива неща.

Истина беше. Бях един от тримата адвокати по вещно право в града — а в началото на кариерата си и единственият — и познавах повечето собственици на фирми в окръга.

Джейн се поколеба.

— Знам, че е така — каза, но думите й прозвучаха като извинение. Учудих се на себе си, когато се протегнах и хванах ръката й.

— Ще звънна тук-там — казах. — Довери ми се.

Дали заради сериозния ми тон или заради настойчивия поглед, но тя вдигна очи и се взря в мен. После бавничко стисна ръката ми в знак на доверие.

— Благодаря ти — каза и докато ръката й стискаше моята, ме споходи особено усещане за дежа вю, сякаш годините на съвместния ни живот внезапно смениха посоката си. И за един кратък миг зърнах Джейн, отново застанала под дървената решетка — чух историята на любовта на родителите й и ние отново станахме млади, а бъдещето пред нас беше светло и обещаващо. Всичко бе ново, понеже беше отдавна, и докато наблюдавах как минута по-късно Джейн си тръгва с Ана, изведнъж се почувствах напълно уверен, че тази сватба ще бъде най-прекрасното нещо, което ни се е случвало от години.