Един ден, един живот

Тринайсета глава

Когато на следващата сутрин пристигнах в къщата на Ной, учудено извих вежди при вида на пикапите от разсадника, които вече бяха паркирани по алеята. Имаше три открити платформи, покрити с дръвчета и храсти, а четвърта бе натоварена с бали борови стърготини, които щяха да бъдат поръсени върху цветните лехи, покрай дърветата и оградата. Работниците се бяха събрали пред камионите на групички от петима-шестима. Преброих ги набързо — бяха дошли към петдесетина човека — не трийсетина, както бе обещал Литъл — и всички бяха по джинси и с бейзболни шапки въпреки жегата. Когато слязох от колата, Литъл се приближи към мен с усмивка.

— Добре, ето те и теб — каза той и постави ръката си върху рамото ми. — Чакахме те. Значи можем да започваме, нали?

За броени минути разтовариха лопатите и косачките и скоро във въздуха се разнесе бръмченето на машините, които кръстосваха из двора. Някои от работниците започнаха да разтоварват растения, храсти и дървета по ръчните колички и да ги карат по местата им.

Розовата градина обаче привлече най-голямо внимание и аз последвах Литъл, който взе градинарски ножици и се запъти натам, където вече го чакаха десетина работници. Разкрасяването на градината беше задачата, която ми се струваше невъзможна — откъде да я подхванеш — но Литъл просто започна да подкастря първия храст, като обясняваше какво върши. Работниците се скупчиха край него и си зашепнаха помежду си на испански, докато го наблюдаваха, а щом разбраха какво иска той, се пръснаха. Час след час естествените цветове на розите излизаха на показ след майсторското изтъняване и подкастряне на всеки храст. Литъл много държеше да режат възможно най-малко цветове, и използваше безброй метри връв, за да издърпва и връзва стеблата, да ги огъва и завърта в желаната форма.

После дойде ред на дървената решетка. Литъл започна да оформя увитите по нея рози. Докато работеше, му показах къде ще бъдат поставени столовете за гостите и приятелят ми намигна.

— Нали искаше от двете страни на пътеката да има слабоноги?

Кимнах, а той изсвири с пръсти. След миг докараха пълни с цветя ръчни колички. Два часа по-късно се възхищавах на прелестна алея, достойна за снимка, в което и да е списание.

През цялата сутрин дворът се променяше. След като окосиха тревата и подкастриха храстите, работниците започнаха да заглаждат моравата и покрай коловете на оградата, пътеките и самата къща. Пристигна електротехникът, за да пусне генератора и да провери контактите и прожекторите в градината. Час по-късно дойдоха и бояджиите — шестима мъже с опръскани с боя гащеризони слязоха от очукан микробус и помогнаха на градинарите да преместят мебелите в хамбара. След малко по алеята се зададе и човекът, който щеше да измие къщата с пароструйка, и паркира до мен. Разтовари оборудването си и след броени минути първата силна струя плисна върху стените и постепенно, но неотменно сивите греди започнаха да побеляват.

Докато екипите си вършеха работата, аз отидох в работилницата и взех една стълба. Трябваше да сваля капаците от прозорците, така че се залових със задачата. Улисан в работа, не усетих кога е превалил следобедът.

В четири часа озеленителите вече товареха пикапите си и се готвеха да си тръгват, а бояджиите и човекът с пароструйката също приключваха. Бях успял да сваля почти всички капаци, останаха няколко на втория етаж, но с тях можех да се справя и следващата сутрин.

Когато подредих капаците под къщата, навсякъде вече бе странно притихнало и аз се заех да огледам свършената работа.

Както всички наполовина завършени неща, имотът изглеждаше по-зле, отколкото беше сутринта, преди да започнем. Целият двор бе осеян с градинарски инструменти, празни гърнета бяха пръснати безразборно. И вътре, и вън само половината стени бяха почистени и боядисани и сградата ми приличаше на реклама за перилен препарат, която обещава една марка да почисти бялата риза по-добре от другата. Близо до оградата беше натрупана купчина градински отпадъци и макар външните кръгове на розовата градина да бяха готови, вътрешните изглеждаха диви и запуснати.

Въпреки това изпитах странно облекчение. Поработихме здравата през деня и вече нямах съмнение, че ще успеем да приключим навреме. Джейн щеше да се смае и понеже знаех, че вече се прибира, се запътих към колата си, когато видях, че преподобният Харви Уелингтън се е облегнал на оградата между своя имот и този на Ной. Забавих крачка и се поколебах само за миг, преди да се запътя към него. Челото му лъщеше като полиран махагон, а очилата се бяха смъкнали ниско на носа му. И той като мен беше облечен като човек, прекарал по-голямата част от деня, работейки на открито. Когато се доближих, кимна към къщата.

— Готвите се за края на седмицата.

— Опитваме се.

— Достатъчно хора имаш, това е сигурно. Днес дворът приличаше на обществен паркинг. Колко бяха? Към петдесетина общо?

— Нещо такова.

Той подсвирна тихичко, докато се ръкувахме.

— Ще си поизпразниш портфейла май.

— Направо ме е страх да проверя с колко.

Той се засмя.

— Колко човека очаквате в края на седмицата?

— Към стотина.

— Е, ще бъде голямо тържество, няма спор — отбеляза той. — Знам, че Алма го чака с нетърпение. Напоследък само за тази сватба говори. И според двама ни е чудесно, че толкова много се стараете.

— Това е най-малкото, което мога да направя.

Той дълго се взира в мен, без да отговори. И докато ме наблюдаваше, останах със странното впечатление, че въпреки беглото ни познанство ме разбира доста добре. Беше малко смущаващо, но май не трябваше да се изненадвам. Харви беше свещеник и хората често се обръщаха към него за съвет и за утеха. Долових, че е човек, който умее да изслушва и да съчувства на ближния. Сигурно стотици хора го смятаха за своя най-добър приятел.

Той се усмихна, сякаш отгатна мислите ми.

— Значи в осем?

— Преди това е ужасно горещо.

— И така ще бъде горещо, но едва ли някой ще обръща внимание. — Той посочи към сградата. — Радвам се, че най-накрая се зае да направиш нещо — къщата е прекрасна, винаги съм смятал така.

— Знам.

Свали очилата си и се зае да ги бърше с долната част на ризата си.

— Да, честно казано, срамота е, че така се занемари през последните години. Имаше нужда само от човек, който отново да се грижи за нея. — Отново сложи очилата си и се усмихна благо. — Странно, но забелязал ли си, че колкото по-специално е нещо, толкова повече хората го приемат за даденост? Сякаш си мислят, че то никога няма да се промени. Точно като къщата. Нуждаеше се само от мъничко внимание и изобщо нямаше да се стигне дотук.

Когато се прибрах, на телефонния секретар имаше две записани съобщения: едното от д-р Барнуел, който ни осведомяваше, че Ной се е върнал в „Крийксайд“, а другото от Джейн, която казваше, че ще се видим у дома към седем.

Когато пристигнах в „Крийксайд“, повечето хора от семейството вече се бяха изредили. Само Кейт стоеше до леглото на Ной, когато влязох в стаята, и вдигна пръст към устните си. Стана от стола и се прегърнахме.

— Току-що заспа — прошепна тя. — Сигурно е изтощен.

Погледнах го изненадан. Откакто го познавах, никога не спеше денем.

— Добре ли е?

— Беше малко раздразнителен, докато го настанявахме обратно тук, но иначе ми изглежда добре. — Тя ме дръпна за ръкава. — Кажи ми, какво направи днес в къщата? Искам да знам всичко.

Разказах й докъде сме стигнали и наблюдавах унесеното й изражение, докато се мъчеше да си го представи.

— На Джейн много ще й хареса — възкликна Кейт. — А, това ме подсеща… преди малко говорих с нея, искаше да знае как е татко.

— Усмихнал ли им се е късметът с роклята?

— Ще оставя на нея да ти разкаже, но по телефона ми звучеше много развълнувана. — Пресегна се към чантата си, която бе закачила на стола. — Виж, аз ще тръгвам. Тук сме цял следобед, а знам, че Грейсън ме чака. — Целуна ме по бузата. — Грижи се за татко, но гледай да не го събудиш, нали? Нуждае се от сън.

— Ще пазя тишина — обещах.

Запътих се към стола до прозореца, но чух дрезгав шепот:

— Здравей, Уилсън. Благодаря, че се отби.

Обърнах се към него, а той ми намигна.

— Мислех, че спиш.

— Нищо подобно — каза и се надигна, за да седне в леглото. — Наложи се да се престоря. Кейт цял ден се суети край мен като че ли съм бебе. И пак ме придружи до тоалетната.

Засмях се.

— Точно каквото ти трябваше, нали? Дъщеря ти да те поглези малко.

— Да, точно това ми трябваше. В болницата изобщо не се престараваха така. Между другото, Кейт се държи, все едно единият ми крак вече е в гроба, а другият е на бананова обелка.

— Е, днес си в рядко добра форма. Означава ли, че се чувстваш като нов?

— Бил съм и по-добре — сви рамене той, — но можеше и да е по-зле. Обаче с главата ми всичко е наред, ако това ме питаш.

— Нямаш световъртеж? Нито главоболие? Може би все пак трябва да си починеш малко. Ако искаш да ти дам малко кисело мляко, само ми кажи.

Той размаха пръст срещу мен.

— Не започвай и ти. Аз съм търпелив човек, обаче не съм светец. И изобщо не съм в настроение. От дни ме държат затворен и дори не съм помирисвал чист въздух. Би ли ми подал пуловера? — махна той към дрешника.

Вече знаех къде иска да отиде.

— Навън още е много горещо — предупредих го.

— Просто ми подай пуловера — настоя Ной. — И ако предложиш да ми помогнеш да го облека, да знаеш, че ще те фрасна по носа.

Няколко минути след това излязохме от стаята с „Уандър Бред“ в ръка. Докато Ной пристъпваше бавничко, видях, че започва да се успокоява. Макар че „Крийксайд“ винаги ще си остане чуждо място за нас, за него то се превърна в дом, при това очевидно удобен дом. Ясно беше колко е липсвал на другите — махаше за поздрав пред всяка отворена врата, разменяше по няколко думи с приятелите си и обещаваше на повечето, че по-късно ще се отбие да им почете.

Отказа да ме хване под ръка, затова крачех близо до него. Струваше ми се малко по-нестабилен от обикновено и едва след като излязохме от сградата, се уверих, че ще успее да се справи сам. Но с това темпо доста се позабавихме, преди да стигнем до езерото, и имах предостатъчно време да забележа, че коренът вече го няма. Запитах се дали Кейт беше напомнила на някого от братята си да го изкорени, или пък те се бяха сетили сами.

Седнахме на обичайните си места и се загледахме към водата, обаче не виждах лебеда. Реших, че сигурно се крие в плитчините отстрани, затова се наведох назад. Ной се зае да чупи хляба на малки залъци.

— Чух какво разказа на Кейт за къщата — осведоми ме той. — Как са розите?

— Още не са готови, но ще ти хареса какво направи екипът досега.

Събра залъчетата на купчинка в скута си.

— Тази градина значи много за мен. Почти на твоята възраст е.

— Така ли?

— Засадих първите храсти през април петдесет и първа — кимна той. — Разбира се, през годините се наложи да заменя много от тях, но тогава ми хрумна проекта на градината и се заех да го осъществявам.

— Джейн ми е разказвала, че си изненадал Ели с нея… искал си да й покажеш колко я обичаш.

Той изсумтя.

— Това е само половината история. Не се учудвам обаче, че Джейн смята така. Понякога според мен тя и Кейт си мислят, че всяка секунда от живота си съм тръпнел по Ели.

— А не си ли? — престорих се на смаян аз.

Той се засмя.

— Не може да се каже. И ние като всички сме се карали от време на време. Просто много ни биваше в сдобряването. По отношение на градината обаче момичетата май отчасти имат право. Поне в началото. — Остави залъчетата настрани. — Засадих градината, когато Ели беше бременна с Джейн. Беше в първите месеци и постоянно й се гадеше. Мислех, че ще й мине след няколко седмици, но не стана така. Имаше дни, когато почти не можеше да се надигне от леглото, а знаех, че през лятото, което наближаваше, ще се чувства още по-зле. Затова исках да й направя нещо красиво, което да може да съзерцава от прозореца. — Ной примижа срещу слънцето. — Знаеше ли, отначало имаше само едно сърце, а не пет.

— Не, не знаех — извих вежди аз.

— Не съм го планирал, разбира се, но след като се роди Джейн, реших, че първото сърце изглежда доста оскъдно и че трябва да засадя още розови храсти, та да се позапълни. Все отлагах обаче, понеже толкова много работа хвърлих първия път. А когато най-накрая отново се залових с градината, Ели пак беше бременна. Когато видя какво правя, реши, че е защото предстои да имаме още едно дете, и заяви, че това е най-милото нещо, което съм правил за нея. След това просто не можех да спра. Затова ти казвам, че е вярно само отчасти. Първото сърце наистина беше романтичен жест, но докато стигнем до последното, вече си беше по-скоро неприятно задължение. И не само засаждането на розите, ами и грижите за тях… Те са трудни цветя. Докато са млади, се разклоняват като дървета и трябва непрекъснато да ги подрязваш, за да добият правилната форма. Всеки път, когато започнеха да цъфтят, грабвах ножиците, за да им придам отново форма, и градината много дълго изобщо нямаше вид. Пък и доста боли, бодлите им са остри. Години наред ръцете ми бяха бинтовани като на мумия.

Усмихнах се.

— Обаче се обзалагам, че тя е оценявала какво правиш.

— О, да. Поне за известно време. Докато не ме помоли да разора всичко.

Отначало реших, че не съм го чул добре, но по изражението му разбрах, че не е така. Спомних си с каква меланхолия понякога съзерцавах картините, на които Ели беше нарисувала градината.

— Защо?

Ной примижа срещу слънцето и въздъхна.

— Колкото и да обичаше градината, за нея беше болезнено да я гледа. Надзърнеше ли през прозореца, започваше да плаче и понякога имах чувството, че никога няма да престане.

Нужно ми беше малко време, за да се досетя за причината.

— Заради Джон — изрекох тихо, детето, което беше починало от менингит на четири годинки. И Джейн като Ной го споменаваше рядко.

— Загубата му едва не я уби. — Ной замълча. — Мен също. Беше толкова сладко момченце — на тази възраст тъкмо започваше да открива света и всичко му беше ново и вълнуващо. Като малък все се стараеше да подражава на по-големите и тичаше след тях из двора. А беше и здрав. Дори възпаление на ухото или настинка не е имал, преди да се разболее. Затова смъртта му беше страшен шок за нас. Играеше си в двора, а на следващата седмица го погребахме. След това Ели почти не можеше да се храни или да спи, а когато не плачеше, просто блуждаеше. Не бях сигурен дали изобщо ще го преодолее някога. Тогава ми каза да разора градината.

Гласът му заглъхна. Не казах нищо, понеже знаех, че не е възможно човек да си представи колко мъчителна е загубата на дете.

— А ти защо не го направи? — попитах след малко.

— Реших, че го иска от скръб — тихо отговори Ной, — и не бях сигурен дали желанието й е искрено, или го казва само защото болката й е била непоносима в онзи миг. Затова изчаках. Реших, че ако ме помоли отново, ще го направя. Или щях да й предложа да махна само външното сърце, ако иска да запази останалите. Но тя не ме помоли повече. А след това? Макар да изобразяваше градината на много от картините си, вече не изпитваше същото към нея. След смъртта на Джон тя вече не й доставяше радост. Дори когато Кейт се омъжи там, чувствата на Ели бяха смесени.

— Децата знаят ли защо пръстените са пет?

— Може би някъде дълбоко в себе си знаят, но е трябвало сами да го проумеят. Ели не обичаше да говори за това. След смъртта на Джон й беше по-лесно да възприема градината като еднократен дар, а не като пет подаръка. Така си и остана. А когато децата пораснаха и започнаха да задават въпроси, Ели им каза, че съм засадил градината за нея. В тяхното съзнание розовата градина си остана романтичен жест.

С крайчеца на очите си видях как лебедът се показа и заплува към нас. Интересно бе, че не се появи по-рано, и се питах къде ли е бил. Мислех, че Ной веднага ще му хвърли залък хляб, но той не го направи. Просто го наблюдаваше как се приближава. Когато стигна само на няколко метра от нас, лебедът сякаш леко се поколеба, но после за мое учудване дойде до брега.

След миг вече се поклащаше към нас и Ной протегна ръка. Птицата посрещна ласката му и когато Ной тихичко й заговори, внезапно ми хрумна, че лебедът май наистина беше тъгувал за стареца.

Ной го нахрани и после смаян видях как точно както ми беше казал веднъж, лебедът се намества в нозете му.

Час по-късно започнаха да се скупчват облаците. Гъсти и натежали, те вещаеха една от обичайните за Юга летни бури — проливен дъжд за двайсетина минути, после бавно проясняване на небето. Лебедът вече плаваше обратно в езерото и аз тъкмо се канех да предложа на Ной да влезем вътре, когато чух гласа на Ана зад нас.

— Здрасти, дядо! Здрасти, татко! — провикна се тя. — Нямаше ви в стаята, затова допуснахме, че сте тук.

Обърнах се и видях една жизнерадостна Ана да се приближава към нас. Джейн крачеше изморено малко зад нея. Усмивката й ми се стори напрегната — знаех, че винаги се ужасява, когато заварва баща си тук.

— Здравей, миличка — надигнах се аз. Ана ме прегърна силно и здраво сключи ръце зад гърба ми.

— Как мина днес? — попитах. — Намери ли си рокля?

Тя ме пусна, но не можеше да скрие вълнението си.

— Страшно ще ти хареса — увери ме и стисна ръцете ми. — Идеална е.

Джейн вече беше стигнала до нас и аз пуснах Ана, за да я прегърна, сякаш това отново бе станало естествено помежду ни. Беше топла и мека, успокоително присъствие.

— Ела тук — повика Ной Ана и потупа пейката. — Разкажи ми как се готвиш за края на седмицата.

Тя седна до него и взе ръката му.

— Никога не съм допускала, че е толкова забавно. Ходихме поне в десет магазина. Да беше видял Лесли! И за нея намерихме страхотна рокля.

Двамата с Джейн стояхме малко встрани, докато Ана разказваше за бясната дейност от последните дни. Докато изреждаше историите си една след друга, ту тупаше Ной, ту стискаше ръката му. Деляха ги шейсет години, но явно се чувстваха непринудено един с друг. Дядовците и бабите често имат специални взаимоотношения с внуците си, но Ной и Ана бяха истински приятели и аз усетих прилив на бащинска гордост от факта, че дъщеря ми се бе превърнала в такава чудесна млада жена. По разнеженото изражение на Джейн съдех, че се чувства точно по същия начин, и макар от години да не бях правил такова нещо, ръката ми бавно я обгърна.

Май не бях сигурен какво да очаквам — за секунда тя се сепна — но после се отпусна в прегръдката ми и в този миг всичко на света беше наред. Може би тайно се боях, че ако изрека чувствата си на глас, ще отнема от силата им. Но вече съзнавах колко съм грешал, като не съм давал воля на мислите си, допрях устни до ухото й и й прошепнах думите, които изобщо не е трябвало да пазя в себе си:

— Обичам те, Джейн, и съм най-щастливият мъж на света, задето те имам.

Тя не продума, но се притисна още по-плътно към мен и това ми беше предостатъчно като отговор.

Гръмотевицата отекна половин час по-късно — дълбок тътен, който сякаш раздра небето. Изпратихме Ной до стаята му, двамата с Джейн се разделихме с Ана на паркинга и се отправихме към вкъщи.

Докато минавахме през центъра на града, аз се взирах през предното стъкло към слънцето, което току пробиваше през скупчващите се облаци, хвърляше сенки и превръщаше реката в течно злато. Джейн бе учудващо мълчалива, взираше се вторачено през прозореца, а аз попоглеждах към нея с ъгълчето на очите си. Косата й беше спретнато прибрана зад ухото, а розовата блуза, с която беше облечена, придаваше на кожата й свежо детско сияние. На ръката й искреше пръстенът, който носеше вече почти трийсет години — диамантеният годежен пръст до тъничката й брачна халка.

Влязохме в квартала, след миг паркирахме на алеята пред вкъщи и Джейн се надигна с изморена усмивка.

— Извинявай, че съм толкова мълчалива. Малко съм изморена.

— Няма нищо, беше натоварена седмица.

Внесох куфара й и я наблюдавах как оставя чантата си на масата до вратата.

— Искаш ли чаша вино? — попитах.

Тя се прозя и поклати глава:

— Не, не тази вечер. Ако изпия една чаша, ще заспя. Обаче бих искала малко вода.

В кухнята напълних две чаши с лед и вода от хладилника. Тя отпи дълга глътка, облегна се на плота и подпря стъпало на шкафа отзад в обичайната си поза.

— Адски ме болят краката. Не сме се спрели цял ден. Ана разгледа най-малко двеста рокли, преди да намери подходящата. Всъщност Лесли я забеляза. Според мен вече беше започнала да се отчайва — Ана сигурно е най-нерешителният човек, когото познавам.

— Каква е роклята?

— О, трябва да я видиш на нея! От онези рокли в стил русалка и наистина подчертава фигурата й. Трябва малко да се коригира, но на Кийт много ще му хареса.

— Не се съмнявам, че Ана е красива с роклята.

— Да, така е. — Съдейки по замечтаното изражение на Джейн, дъщеря ни явно отново беше пред очите й. — Бих ти я показала, обаче тя не иска да я виждаш преди края на седмицата. Иска да бъде изненада. — Замълча. — А при теб как мина? Някой дойде ли в къщата?

— Всички — отвърнах и й разказах за сутринта.

— Удивително — наля си тя още една чаша с вода. — Като се има предвид, че всичко става в последния момент.

От кухнята се виждаше плъзгащата се стъклена врата към платформата. Навън беше притъмняло заради сгъстилите се облаци и първите дъждовни капки затрополиха по стъклото, отначало лекичко. Реката беше станала сива и зловеща, след малко проблесна светкавица, следвана от оглушителен гръм, и пороят рукна. Джейн погледна към прозореца, когато бурята се развихри.

— Знаеш ли дали ще вали в събота? — попита. Забелязах, че тонът й е учудващо спокоен. Очаквах да бъде по-притеснена. Спомних си колко мълчалива беше в колата и че всъщност не е обелила и дума, задето Ной отново беше отишъл край езерото. Докато я наблюдавах, изпитах странното усещане, че настроението й е по някакъв начин свързано с Ана.

— Не би трябвало — отговорих на въпроса й. — Прогнозата е за ясно време. Очаква се това да е последният порой.

Двамата мълчаливо съзерцавахме проливния дъжд. Само лекото трополене на дъждовните капки нарушаваше тишината. Джейн имаше унесено изражение и по устните й играеше сянка на усмивка.

— Прекрасно е, нали? Да наблюдаваш дъжда. Правехме го в къщата на родителите ми, помниш ли? Седяхме на верандата.

— Помня.

— Беше хубаво, нали?

— Много.

— Отдавна не сме го правили.

— Така е, не сме.

Беше потънала в размисъл и аз се молех това отскоро появило се спокойствие да не бъде заменено от познатата ми тъга, от която толкова се страхувах. Изражението й обаче не се промени и след доста дълъг миг тя ме погледна.

— Днес се случи още нещо — каза тя и сведе поглед към чашата си.

— Така ли?

Погледна ме в очите. Нейните искряха от бликналите сълзи.

— Няма да мога да седя до теб на сватбата.

— Защо?

— Ще бъда отпред с Кийт и с Ана.

— Но защо?

Джейн вдигна ръката си към чашата.

— Защото Ана ме помоли да й бъда кума. — Гласът й леко потрепери. — Каза, че съм най-близкият й човек и че съм направила много за нея и за сватбата… — Примигна бързо и тихичко изхлипа. — Знам, че е глупаво, но бях толкова изненадана, когато тя ме помоли, че не знаех как да отговоря. Изобщо не ми беше хрумвало подобно нещо. Толкова мило ме попита, явно наистина значи много за нея.

Изтри сълзите си и аз усетих как гърлото ми се стяга. Да поканиш баща си за кум беше доста често срещано на юг, но рядко някой канеше майка си за кума.

— О, миличка, това е чудесно — промърморих. — Много се радвам за теб.

Нова светкавица, последвана от още една гръмотевица, които обаче отминаха почти незабелязани, а двамата с Джейн останахме в кухнята дълго след като бурята отмина, безмълвно споделяйки радостта си.

След като дъждът спря, Джейн плъзна вратата и излезе на платформата. От тръбите и от перилата на верандата все още капеше вода, а от пода се издигаха струйки пара.

Последвах я, усещайки болка в гърба и в ръцете си от натоварването през деня. Размърдах рамене в опит да облекча малко сковаността.

— Вечерял ли си? — попита Джейн.

— Още не. Искаш ли да излезем да хапнем нещо?

— Всъщност не, много съм изморена — поклати глава тя.

— Какво ще кажеш да си поръчаме храна, за да отпразнуваме? Нещо лесно… Нещо забавно…

— Какво например?

— Пица?

Тя вдигна ръце на кръста.

— Не сме поръчвали пица, откакто Лесли се изнесе.

— Знам, но звучи добре, нали?

— Винаги е добре. Само дето след това винаги имаш проблеми със стомаха.

— Вярно е — признах, — обаче тази вечер ми се живее опасно.

— А не предпочиташ ли да приготвя нещо набързо? Сигурна съм, че все ще измъкна нещо от фризера.

— Хайде, не сме си поръчвали пица от години. Само ние двамата. Ще се настаним на дивана и ще ядем направо от кутията, а? Както едно време. Какво ще кажеш?

Тя ме изгледа любопитно.

— Искаш нещо… забавно.

Беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

— Да — отвърнах.

— Ти ли ще поръчаш или аз?

— Аз ще се погрижа. С какво да бъде?

Тя се позамисли и отвърна:

— Какво ще кажеш да е с всички екстри?

— Защо не? — съгласих се.

Пицата пристигна половин час по-късно, а дотогава Джейн вече се беше преоблякла с джинси и тъмна тениска. Излапахме пицата като студенти в общежитието. Макар малко преди това Джейн да ми беше отказала чаша вино, сега си разделихме бутилка студена бира от хладилника.

Докато се хранехме, тя ми разказа още подробности от деня. Сутринта бяха обикаляли за рокли за Лесли и за нея, въпреки протестите на Джейн, че ще си вземе нещо от мола. Ана настоявала двете с Лесли да си харесат рокли, които да носят и след сватбата.

— Лесли откри една изключително елегантна — до коленете, официална. Стоеше й толкова добре, че и Ана настоя да я пробва просто така. — Джейн въздъхна. — Момичетата наистина са станали истински красавици.

— Носят твоите гени — заявих сериозно.

Тя се засмя и само махна с ръка, понеже устата й беше пълна с пица.

С напредването на вечерта небето стана индигово, а осветените от луната облаци бяха поръбени в сребристо. Нахранихме се и останахме да седим неподвижно, заслушани в подрънкването на въздушния звънец от поривите на летния бриз. Джейн облегна глава на канапето и ме погледна необикновено изкусително през полупритворените си клепачи.

— Идеята ти беше добра — каза. — Не си давах сметка, че съм толкова гладна.

— Не яде много.

— Трябва да успея да се пъхна в роклята си в събота.

— На твое място не бих се притеснявал. Красива си като в деня на сватбата ни.

По напрегнатата й усмивка отсъдих, че думите ми нямаха желаното въздействие. Джейн рязко се извърна с лице към мен.

— Уилсън? Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Искам да ми кажеш истината.

— Какво има?

Тя се поколеба.

— Свързано е със случилото се на езерото днес.

Лебедът, помислих си тутакси, но преди да успея да обясня, че Ной ме е помолил да го заведа там — и че той щеше да отиде със или без моята помощ — тя продължи:

— Какво искаше да кажеш с онова, което каза?

Смръщих се озадачен.

— Не съм сигурен, че разбирам какво ме питаш.

— Когато каза, че ме обичаш и че си най-щастливият мъж на света.

Известно време просто се взирах в нея смаяно и безмълвно.

— Имах предвид точно това, което казах — отговорих глуповато.

— Само толкова?

— Да — потвърдих, неспособен да скрия объркването си. — Защо?

— Ами… опитвам се да проумея защо го каза — отговори Джейн прямо. — Не е в твой стил най-неочаквано да изтърсиш нещо такова.

— Просто… това ми се прииска да кажа.

Тя посрещна отговора ми със стиснати устни и сериозно изражение. Завъртя очи към тавана и се помъчи да се успокои, преди отново да насочи поглед към мен.

— Има ли друга жена? — попита.

Примигнах.

— Моля?

Изведнъж си дадох сметка, че тя не се шегува. Виждах, че се опитва да прочете изражението ми, да прецени искреността на онова, което се канех да кажа. Взех ръката й в своята и поставих другата си ръка отгоре.

— Не — отговорих, гледайки я право в очите. — Няма друга жена. Никога не съм имал любовна връзка и няма да имам. Нито пък ми се е искало.

Тя се взира в мен проницателно няколко минути, после кимна.

— Добре.

— Говоря сериозно — подчертах.

Джейн се усмихна и стисна ръката ми.

— Вярвам ти. Не мислех, че имаш връзка, но трябваше да те попитам.

Гледах я невярващо.

— Как изобщо ти хрумна подобно нещо?

— Заради теб. Заради поведението ти.

— Не разбирам.

Забоде в мен искрен и преценяващ поглед.

— Добре, погледни нещата от моята гледна точка. Първо, започваш да се разхождаш и да отслабваш. После започваш да готвиш и да ме питаш как е минал денят ми. И не стига това, ами през тази седмица толкова много ми помагаш… всъщност с всичко напоследък. Сега пък започна да сипеш и такива нетипични за теб мили думи. Отначало си помислих, че минаваш през някакъв етап, после си казах, че е заради сватбата. А сега… сякаш най-неочаквано си се превърнал в друг човек. Например… извиняваш се, че не си ми помагал достатъчно. Изневиделица ми казваш, че ме обичаш. Слушаш ме часове наред да ти разказвам за пазаруване. Предлагаш да си поръчаме пица и да се забавляваме? Как да кажа… това е страхотно, но исках да се уверя, че не го правиш, понеже изпитваш вина за нещо. Все още не разбирам какво се е случило с теб.

Поклатих глава.

— Не изпитвам вина. Освен за това, че бях твърде зает в кантората. Просто се чувствам зле заради това. А поведението ми… просто…

Когато замълчах, Джейн ме погледна.

— Просто какво?

— Както ти казах онази вечер, не бях образцов съпруг и… не знам… явно се опитвам да се променя.

— Защо?

Защото искам отново да ме обичаш, помислих си, но не изрекох думите на глас.

— Защото — казах след малко — ти и децата за мен сте най-важните хора на света, винаги е било така, а аз похабих твърде много години, през които не ви го показвах. Знам, че не мога да променя миналото, но мога да променя бъдещето. И аз самият мога да се променя. И ще го направя.

Тя ме изгледа с присвити очи.

— Искаш да кажеш, че ще престанеш да работиш толкова много?

Изрече го мило, но скептично, а мен ме заболя, като си помислих в какво съм се превърнал.

— Ако искаш, веднага ще се пенсионирам.

Очите й отново блеснаха изкусително.

— Ето виждаш ли? Напоследък си друг човек.

Просто ме подкачаше — не бях и съвсем сигурен дали ми вярва — обаче знаех, че това, което й казах, й харесва.

— А сега може ли аз да те попитам нещо?

— Защо не? — отвърна.

— Утре вечер Ана ще е в дома на родителите на Кийт, а Лесли и Джоузеф пристигат в петък, затова реших, че вечерта бихме могли да направим нещо специално.

— Какво например?

— Какво ще кажеш… да те изненадам.

Отвърна ми със стеснителна усмивка:

— Знаеш, че обичам изненадите.

— Да, знам.

— Много бих искала — отвърна Джейн с непресторено удоволствие.