Един ден, един живот

Седма глава

Вечерята беше почти готова, когато Джейн се прибра по-късно привечер.

Нагласих фурната на ниска температура — тази вечер имахме пилешко кордон бльо — и излязох от кухнята, бършейки ръце.

— Здравей — поздравих я.

— Здравей. Как минаха телефонните разговори? — попита тя и остави чантата си на масата. — Забравих да те питам следобед.

— Засега добре. Всички в списъка казаха, че ще дойдат. Поне онези, с които се чух.

— Всички ли? Направо невероятно. По това време повечето хора са в отпуск.

— Като нас ли?

Тя се засмя безгрижно и аз с удоволствие забелязах, че настроението й се е подобрило.

— О, разбира се — махна тя с ръка, — ние просто си седим и си почиваме, нали така?

— Не е толкова лошо.

Долови аромата от кухнята и доби озадачено изражение.

— Отново ли приготвяш вечеря?

— Реших, че тази вечер няма да си в настроение да готвиш.

— Много мило — усмихна се тя. Погледът й срещна моя и го задържа по-дълго от обикновено. — Имаш ли нещо против да си взема душ, преди да вечеряме? Вир-вода съм. Цял ден влизаме и излизаме от колата.

— Не, разбира се — махнах с ръка.

Няколко минути по-късно чух водата да се движи по тръбите. Сортирах зеленчуците, претоплих хляба от предната вечер и тъкмо слагах масата, когато Джейн влезе в кухнята.

И аз като нея си бях взел душ, когато се прибрах от къщата на Ной. После си бях облякъл нови памучни панталони, понеже старите вече не ми стават.

— Това панталоните, които ти купих, ли са? — попита Джейн и поспря на прага.

— Аха. Как изглеждам?

Тя ме огледа преценяващо.

— Добре ти стоят — отбеляза. — Ясно се вижда, че доста си отслабнал.

— Хубаво — отвърнах, — не ми се иска да си мисля, че през изминалата година съм страдал напразно.

— Не си страдал. Ходил си, но не си страдал.

— Ти опитай да ставаш преди изгрев, особено когато вали.

— О, горкичкият — подразни ме тя. — Сигурно е трудно човек да е на твое място.

— Представа си нямаш.

Джейн се засмя. Горе и тя беше обула удобен панталон, но отдолу надничаха лакираните й нокти. Косата й беше мокра, по блузата й също имаше няколко мокри петънца. Дори да не се старае, тя е една от най-чувствените жени, които съм виждал.

— Чуй това — каза Джейн. — Ана твърди, че Кийт е адски развълнуван от плановете ни. Звучи по-развълнуван от нея.

— И тя се вълнува, просто се притеснява как ще се получи всичко.

— Не е вярно, Ана никога за нищо не се притеснява, тя е като теб.

— И аз се притеснявам понякога — възразих.

— Не, не се притесняваш.

— Разбира се, че се притеснявам.

— Дай поне един пример.

Замислих се.

— Добре, притеснявах се, когато заминах за последната си година в юридическия.

Тя се замисли и поклати глава.

— Не се притесняваше за учението си, беше върхът. Пишеше в „Ло Ривю“.

— Не се притеснявах за ученето, страхувах се да не те изгубя. Ти започна да преподаваш в Ню Бърн, помниш ли? Сигурен бях, че някой ослепителен млад джентълмен ще нахълта и ще те отмъкне. А това щеше да ми разбие сърцето.

Тя ме изгледа любопитно, опитвайки се да проумее какво й казвам. Вместо да отговори на думите ми обаче, сложи ръце на хълбок и наклони глава.

— Знаеш ли, според мен и на теб започва да ти влияе цялата тази работа.

— Какво имаш предвид?

— Сватбата. Виж се само — готвиш две поредни вечери, помагаш ми в организацията, ставаш носталгичен. Мисля, че вълнението постепенно обхваща и теб.

Таймерът на фурната издрънча.

— Знаеш ли, май имаш право — съгласих се.

Не излъгах Джейн, когато й казах, че съм се страхувал да не я изгубя, когато се върнах в Дюк за последната година от обучението си, и признавам, че не се справих с обстоятелствата толкова добре, колкото би трябвало. Знаех, че през последната година от следването ми двамата с Джейн няма да можем да поддържаме същите взаимоотношения, каквито бяхме имали през изминалите шест месеца, и се питах как ли ще реагира тя на промяната. Към края на лятото поговорихме за това един-два пъти, но Джейн явно не се тревожеше. Проявяваше някак небрежна увереност, че ще се справим някак, и макар че сигурно трябваше да приема това за успокоителен признак, ме порази мисълта, че явно аз съм по-влюбен в нея, отколкото тя в мен.

Да, съзнавах, че притежавам качества, но не смятах собствените си достойнства за рядкост. Недостатъците ми също не бяха особено неприятни. Всъщност мисля, че в редица отношения съм в златната среда, и дори преди трийсетина години знаех, че не ми е отредена нито слава, нито неизвестност.

Джейн, от друга страна, би могла да стане каквото пожелае. Отдавна бях установил, че тя ще се чувства еднакво добре богата и бедна, в космополитен град или в провинциално градче. Умението й да се адаптира винаги ме е изумявало. Вгледах ли се в качествата й — нейната интелигентност и страст, добротата и очарованието й, съзнавах, че би била идеална съпруга за всекиго.

Тогава защо беше избрала мен?

Този въпрос ме измъчваше постоянно през първите дни на запознанството ни, а не ми хрумваше смислен отговор. Притеснявах се, че един ден Джейн ще се събуди, ще осъзнае, че у мен няма нищо специално, и ще предпочете някой по-чаровен мъж. Собствената ми несигурност не ми позволяваше да й разкрия чувствата си. На моменти ми се искаше, но мигът отминаваше, без да съм успял да събера смелост.

Което не означава, че пазех в тайна срещите си нея. Всъщност, докато работех в правната кантора през лятото, връзката ми с Джейн беше една от темите, които повдигахме редовно на обяд с другите летни стажанти, и аз се стараех да я описвам почти като идеална. Не издадох нищо, за което впоследствие да съжалявам, но си спомням, че някои от колегите изглежда ми завиждаха, задето напредвам не само професионално, но и в личен план. Един от тях, Харолд Ларсън — който също като мен пишеше за „Ло Ривю“ в Дюк — посрещаше с особено голямо внимание всяко споменаване на името на Джейн и аз допусках, че е така, понеже и той си имаше приятелка. Ходеше с Гейл повече от година и винаги говореше свободно за връзката им. И Гейл подобно на Джейн вече се беше преместила близо до родителите си във Фредериксбърг, Вирджиния. Харолд неведнъж бе споменавал, че възнамерява да се ожени за нея, след като завърши.

Към края на лятото седяхме заедно, когато някой попита дали ще водим приятелките си на коктейла, организиран от фирмата за нашето изпращане. Въпросът явно разстрои Харолд и когато го притиснахме, той се намръщи.

— С Гейл скъсахме миналата седмица — призна той. Темата явно беше болезнена за него, но очевидно му се искаше да ни обясни. — Смятах, че нещата помежду ни вървят чудесно, макар да нямах възможност да ходя често да я виждам. Явно разстоянието е било прекалено голямо за нея и не й се е чакало цяла година, докато завърша. Срещнала друг.

Вероятно споменът ми за този разговор обагри последния ни следобед заедно онова лято. Беше неделя, два дни, след като бях довел Джейн на коктейла, и двамата седяхме на люлеещите се столове на верандата в къщата на Ной. Вечерта заминавах за Дърам и си спомням, че съзерцавах реката и се питах дали ще успеем да съхраним връзката си, или и Джейн като Гейл щеше да ме замени с друг.

— Ей, защо си толкова мълчалив днес? — попита тя.

— Мислех си, че се връщам в университета.

Тя се усмихна:

— Страхуваш ли се, или го очакваш с нетърпение?

— Май и двете.

— Погледни го така: остават само девет месеца, докато завършиш, и точка.

Кимнах, но не казах нищо.

Тя ме изгледа изучаващо.

— Сигурен ли си, че само това те измъчва? Цял ден си начумерен.

Размърдах се на мястото си.

— Помниш ли Харолд Ларсън? — попитах. — Запознах те с него на коктейла.

Тя примижа, опитвайки се да си го спомни.

— Онзи, който е в „Ло Ривю“ заедно с теб? Висок, с кестенява коса?

Кимнах.

— Какво за него?

— Забеляза ли, че е сам?

— Всъщност не. Защо?

— Приятелката му току-що скъса с него.

— О! — възкликна Джейн, но ясно виждах, че не разбира какво общо има този факт с нея, нито защо повдигам темата.

— Годината ще бъде трудна — подех. — Сигурен съм, че буквално ще живея в библиотеката.

Тя приятелски положи ръка върху коляното ми.

— Справи се страхотно през първите две години. Не се съмнявам, че ще се справиш и този път.

— Надявам се — продължих. — Просто ще бъда много зает и едва ли ще успявам да идвам да те виждам всеки уикенд, както през лятото.

— Досетих се, но въпреки това ще се виждаме. Все ще намираш малко време. А и аз винаги мога да дойда с колата да те видя.

В далечината видях ято скорци да излита от дърветата.

— Първо звънни да проверяваш дали ще съм свободен. Последната година е най-натоварената.

Тя наклони глава, опитвайки се да разгадае смисъла на думите ми.

— Какво искаш да кажеш, Уилсън?

— Как така какво?

— Ами това… което каза. Прозвуча така, като че ли вече си търсиш извинения да не се виждаш с мен.

— Не е извинение. Просто исках да знаеш, че програмата ми ще бъде много напрегната.

Джейн се облегна на стола си и стисна устни в права линия.

— И? — попита.

— И какво?

— Какво точно означава това? Че искаш да престанем да се виждаме ли?

— Не — възразих, — не, разбира се. Факт е обаче, че ти ще си тук, а аз там. Знаеш какви са връзките от разстояние.

— Е? — скръсти ръце тя.

— Ами просто и най-добрите намерения се провалят, а честно казано, не искам никой от двама ни да бъде наранен.

— Да бъде наранен ли?

— Така се случи с Харолд и Гейл — обясних й. — Не се срещаха често, понеже бяха заети, и точно затова скъсаха.

Тя се поколеба.

— И ти смяташ, че с нас ще се случи същото — предположи колебливо.

— Признай, че шансовете не са на наша страна.

— Шансовете ли? — примигна тя. — Опитваш се да измериш с числа случващото се помежду ни?

— Просто се опитвам да бъде честен…

— За какво? Шансове? Какво общо има това с нас? И какво общо има Харолд?

— Джейн, аз…

Тя се извърна, неспособна да ме погледне.

— Ако не искаш да се виждаме повече, просто го кажи. Не използвай натоварената си програма за извинение. Просто ми кажи истината. Аз съм зрял човек, мога да я приема.

— Казвам ти истината — вметнах бързо. — Искам да се виждаме. Не възнамерявах да прозвучи така. — Преглътнах мъчително. — Аз… ами… ти си много специален човек и означаваш много за мен.

Тя не продума. В последвалото мълчание удивен видях как една-едничка сълза се търкулна по бузата й. Избърса я и скръсти ръце. Забоде поглед в дърветата близо до реката.

— Защо винаги го правиш? — попита дрезгаво.

— Какво?

— Това… което правиш сега. Говориш за шансове, за статистика, с която да обясниш нещата… да обясниш нас. Светът невинаги е устроен така. Хората също не са. Ние не сме Харолд и Гейл.

— Знам…

Тя се обърна към мен и за пръв път забелязах гнева и болката, които й бях причинил.

— Тогава защо го казваш? — попита настойчиво. — Знам, че няма да ни е лесно, но какво от това? Майка ми и баща ми не са се виждали четиринайсет години, но въпреки това се оженили и все още са женени. А ти ми говориш за девет месеца. При това ще си на няколко часа път от тук. Можем да се чуваме по телефона, да си пишем… — поклати глава тя.

— Съжалявам. Просто се уплаших, че може да те изгубя. Не исках да те разстройвам.

— Защо? Защото съм специален човек? Защото означавам много за теб?

Кимнах.

— Да, разбира се. Специална си.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Е, и аз се радвам, че те познавам.

При тези думи най-сетне ми просветна. Казаното от мен бе замислено като комплимент, обаче Джейн го тълкуваше различно и при мисълта, че съм я наранил, гърлото ми внезапно пресъхна.

— Извинявай… — повторих. — Не исках да прозвучи така. Ти си много специална за мен, но… разбираш ли, работата е там, че…

Сякаш ми бяха усукали езика и заекването ми изтръгна въздишка от Джейн. Съзнавах, че времето ми изтича, затова се прокашлях и се опитах да й разкрия какво чувствам в сърцето си.

— Искам да кажа… мисля, че те обичам — прошепнах.

Тя мълчеше, но разбрах, че ме е чула, когато устните й най-сетне започнаха да се разтеглят в усмивка.

— Е, обичаш ли ме или не?

Преглътнах.

— Да — отвърнах. После се постарах да бъда съвършено ясен. — Искам да кажа, обичам те.

За пръв път в разговора ни тя се засмя, развеселена от трудния начин, по който бях признал чувствата си. После изви вежди и най-сетне грейна в усмивка.

— О, Уилсън — разтегли тя думите типично по южняшки, — мисля, че това е най-хубавото нещо, което си ми казвал.

И най-неочаквано стана от стола си и седна в скута ми. Прегърна ме с една ръка и нежно ме целуна. Зад гърба й светът изгуби фокус, а в гаснещата светлина аз сякаш станах безтелесен и я чух да ми отговаря със собствените ми думи.

— Да — прошепна Джейн, — искам да кажа, обичам те.

Спомнях си тази история, когато чух гласа на Джейн:

— Защо се усмихваш? — попита тя.

Наблюдаваше ме от отсрещната страна на масата.

Вечерята тази вечер беше небрежна — сипахме си в кухнята, а аз не си направих труда да запаля свещ.

— Спомняш ли си понякога за нощта, когато дойде при мен в Дюк? Когато най-накрая успяхме да отидем в „Харпърс“?

— Беше след като ти получи работата в Ню Бърн, нали? И каза, че искаш да го отпразнуваме.

Кимнах.

— Ти беше с черна рокля без презрамки…

— Помниш това?

— Все едно беше вчера — отвърнах. — Не се бяхме виждали от месец и помня, че те наблюдавах, докато слизаше от колата.

Видът на Джейн издаваше леко задоволство. Продължих:

— Помня дори какво си мислех, когато те видях.

— Нима?

— Мислех си, че тази първа година от връзката ни е най-щастливата в живота ми.

Тя сведе поглед към чинията си, после отново ме погледна почти срамежливо. Споменът ме вдъхновяваше да продължа:

— Помниш ли какво ти купих за Коледа?

Позабави се, преди да отговори:

— Обеци — отвърна и неволно вдигна ръце към ушите си. — Купи ми диамантени обеци. Знаех, че са скъпи, и се смаях, че харчиш така.

— Откъде знаеше, че са скъпи?

— Ти ми каза.

— Нима? — Това не помнех.

— Един-два пъти — подсмихна се тя. Известно време се хранихме мълчаливо. Между хапките съзерцавах извивката на челюстта й и играта на вечерната светлина по лицето й.

— Като че ли не са минали трийсет години, нали? — попитах.

По лицето й пробяга сянка от позната стара тъга.

— Да — отвърна. — Не мога да повярвам, че Ана е на възраст за женене. Просто не знам как лети времето.

— Какво би променила, ако можеше?

— Имаш предвид в живота си ли? — Тя отмести поглед. — Не знам. Може би бих се постарала да се наслаждавам на всичко повече още докато се случва.

— И аз се чувствам така.

— Наистина ли? — истински изненадана попита Джейн.

— Разбира се — кимнах.

Тя се окопити.

— Просто… не ме разбирай погрешно, Уилсън, обаче обикновено не се отдаваш на свидни спомени за миналото. Искам да кажа, ти си практичен човек. Не те измъчват съжаления… — добави и замълча.

— А теб те измъчват, така ли?

За кратко се вгледа в ръцете си.

— Не, всъщност не.

Понечих да се пресегна и да хвана ръцете й, обаче тя смени темата и каза бодро:

— Днес отидохме да видим Ной. След като си тръгнахме от къщата.

— А?

— Спомена, че си се отбил по-рано.

— Така е. Исках да се уверя, че няма нищо против да използваме къщата.

— И той така каза. — Джейн побутна зеленчуците с вилицата си. — С Ана са такава мила картинка заедно. Тя през цялото време го държа за ръка, докато му разказваше за сватбата. Само да ги беше видял! Напомни ми за времето, когато те двамата с мама седяха заедно. — Джейн потъна в мислите си, после вдигна поглед. — Иска ми се мама да беше още жива. Толкова обичаше сватбите.

— Явно е семейна черта — промърморих.

Джейн се усмихна замечтано.

— Май имаш право. Не можеш да си представиш колко е забавно, дори и в такива кратки срокове. Нямам търпение Лесли да се омъжи и наистина да разполагаме с време да се подготвим.

— Тя дори няма сериозен приятел, камо ли някой кандидат за женитба.

— Подробности — отметна глава Джейн. — Това не означава, че не можем да се заловим с приготовленията, нали?

Нима можех да споря?

— Е, когато се случи, надявам се бъдещият й съпруг най-напред да поиска моето разрешение — заявих.

— Кийт направи ли го?

— Не, но тази сватба става толкова набързо, че не съм и очаквал да го направи. Но все пак това е едно от преживяванията, които закаляват мъжкия характер, и според мен всеки младеж трябва да мине през него.

— Както когато ти попита татко?

— О, тогава здравата закалих характера си.

— Нима? — изгледа ме тя любопитно.

— Струва ми се, че можех да се справя и по-добре.

— Татко нищо не ми е споменавал.

— Сигурно защото ме е съжалил. Не беше от върховите ми мигове.

— Защо никога не си ми казвал?

— Защото никога не ми се е искало да го знаеш.

— Е, сега вече трябва да ми кажеш.

Пресегнах се към чашата с виното си и се постарах да не придавам голяма тежест на случката.

— Добре, ето какво се случи. Минах веднага след работа, но по-късно вечерта трябваше да се срещна с един от партньорите в кантората, затова не разполагах с много време. Заварих Ной в работилницата. Беше точно преди всички да отидем на почивка на брега. Той майстореше къщичка за някакви чинки, които гнездяха на верандата, и тъкмо ковеше покрива. Беше твърдо решил да приключи работата преди уикенда и аз си блъсках главата как да повдигна темата за нас двамата по време на разговора, но все не ми се удаваше случай. Накрая просто го изломотих някак. Той ме помоли да му подам още един пирон, аз го сторих и казах: „Заповядай. А между другото това ми напомни… имаш ли нещо против да се оженя за Джейн?“.

Тя се изкиска:

— Винаги те е бивало в обноските — отбеляза. — Може би не следва да се учудвам, като имам предвид как ми предложи. Беше толкова…

— Паметно?

— На Малкълм и Линда никога не им омръзва да разказват тази история — отбеляза Джейн, имайки предвид наши семейни приятели от години. — Особено на Линда. Всеки път, когато излезем с някого, ме моли да разказвам.

— И естествено, ти какво да правиш, съгласяваш се.

Тя невинно разпери ръце.

— Приятелите ми се забавляват с моите истории, защо да ги лишавам от това?

По време на небрежния разговор, докато вечеряхме, аз забелязвах всичко у нея. Наблюдавах я как реже пилето на малки хапчици, преди да го лапне, как светлината озарява косата й, долових лекото ухание на жасмин от парфюма, който си беше сложила по-рано. Тази продължителна и нова непринуденост помежду ни нямаше обяснение, не се и опитвах да я проумея. Питах се дали и Джейн я забелязва. Ако забелязваше, с нищо не го показваше, но пък и аз не го показвах, и двамата вечеряхме дълго и лениво, докато останалата храна изстина.

Начинът, по който й предложих брак, наистина е паметен и неизменно предизвиква бурен смях у хората, на които го разказваме.

В нашия приятелски кръг подобно споделяне е много разпространено и докато общуваме с хората, двамата със съпругата ми преставаме да бъдем отделни личности. Ние сме двойка, екип, и на мен тази игра нерядко много ми допада. Всеки от нас се намесва в история, която другият е започнал да разказва, и продължава без никакво колебание мисълта на партньора си. Джейн започваше да разказва как Лесли водеше мажоретките по време на един мач, обаче един от защитниците се подхлъзна близо до страничната линия и с всичка сила се понесе към нея. Ако Джейн замълчи, това е знак за мен да се намеся и да разкажа, че съпругата ми първа скочи от мястото си, за да се увери, че всичко е наред, понеже аз самият се бях сковал от страх. Но след като най-накрая мобилизирах волята си, се втурнах през тълпата, блъсках и бутах хората почти като футболния защитник на терена малко преди това. После, когато замълчах, за да си поема дъх, Джейн с лекота продължаваше разказа си оттам, където бях спрял. Смаян съм, че никой от двама ни не вижда в това нищо необичайно или дори трудно. Взаимното подаване на топката се е превърнало в нещо естествено и често се питам как ли се чувстват хората, които не познават партньора си толкова добре. Трябва да добавя, че онзи ден Лесли не пострада. Когато стигнахме до нея, тя вече посягаше да си вземе пискюлите.

Никога обаче не участвам в разказа на историята за това как съм й предложил брак. Просто мълча и слушам, понеже знам, че за Джейн историята е много по-забавна, отколкото за мен. Сигурен съм, че тя винаги ще помни този ден, и се надявам да го смята за романтичен.

По някакъв начин двамата с нея успяхме да съхраним любовта си през последната ми година в колежа. В края на пролетта вече говорехме за годеж и единственото неизвестно беше кога ще го оповестим официално. Знаех, че тя иска събитието да бъде специално — романтичните отношения на родителите й бяха вдигнали летвата високо. Когато Ной и Ели бяха заедно, сякаш всичко се нареждаше съвършено. Ако валеше, докато двамата бяха на открито — неприятно преживяване, както биха признали мнозина — Ели и Ной използваха дъжда като повод да си накладат огън и да се сгушат един до друг, задълбочавайки любовта си. Ако Ели беше в настроение за поезия, Ной рецитираше стихове по памет. Той беше образецът и аз съзнавах, че трябва да следвам примера му, поради което планирах да предложа на Джейн на брега в Окракоук, където щеше да ходи на почивка със семейството си през юли.

Въобразявах си, че планът ми е вдъхновен, фасулска работа — смятах, след като купя годежния пръстен, да го скрия в раковината, която бях извадил предишната година, и да направя така, че Джейн да я намери, докато търсим морски таралежи из пясъка. А когато я намереше, щях да коленича, да хвана ръката й и да я уверя, че ще бъда най-щастливият мъж на света, ако приеме да ми стане съпруга.

За жалост събитията не се развиха точно по план. През почивните дни се развихри буря, заваляха проливни дъждове и задуха толкова силен вятър, че огъваше дърветата почти хоризонтално. През цялата събота чаках бурята да утихне, обаче природата явно имаше други планове и небето започна да се прояснява едва в неделя преди обяд.

Бях по-нервен, отколкото допусках, и мислено си повтарях какво точно да кажа. Тази подготовка винаги ми вършеше работа в колежа по право, но не съзнавах, че няма да ми позволи да говоря с Джейн, докато крачехме по брега. Не знам колко време сме вървели мълчаливо, но явно е било доста, понеже гласът й ме стресна, когато тя каза:

— Приливът започва, нали?

Не допусках, че приливът ще се повлияе толкова силно от бурята, и макар да бях убеден, че раковината е на сигурно място, ускорих крачка, стараейки се да не предизвиквам подозренията й.

— Закъде се разбърза? — попита тя.

— Бързам ли? — отвърнах с въпрос.

Отговорът ми явно не я задоволи и накрая Джейн забави темпото. Известно време, поне докато не забелязах раковината, вървях сам, на няколко крачки пред нея. Забелязах следите от прилива по пясъка близо до раковината и прецених, че имаме време. Не много, но поне се поуспокоих малко.

Обърнах се да кажа нещо на Джейн, без да съм усетил, че тя вече е спряла малко по-назад от мен. Беше се навела към пясъка с протегната ръка и знаех точно какво прави. Когато се разхождаше по плажа, имаше навика да търси малки морски таралежи. Най-хубавите, които си запазваше, бяха тънки като хартия и прозирни, не по-големи от човешки нокът.

— Ела бързо! — повика ме тя, без да вдига поглед. — Тук има цяла група!

Раковината с пръстена беше на десетина метра пред мен, а Джейн беше на десетина метра зад мен. Най-сетне си дадох сметка, че почти не сме си проговорили, откакто сме на брега, затова реших аз да отида при Джейн. Когато стигнах до нея, тя вдигна една плоска черупка към мен, закрепила я на върха на пръста си като очна леща.

— Погледни тази.

Не бяхме намирали по-малка черупчица. Подаде ми я и отиде да търси още.

Присъединих се към нея с намерението в крайна сметка да я насоча към раковината, но Джейн продължи да се върти на същото място, колкото и да се отдалечавах аз. През няколко секунди поглеждах към раковината, за да се уверя, че всичко е наред.

— Какво гледаш? — попита Джейн накрая.

— Нищо — отвърнах. Въпреки това не издържах и след малко отново погледнах, а Джейн улови погледа ми и изви вежди несигурно.

Водата продължаваше да се покачва, осъзнах, че нямам много време. Тя обаче се въртеше все около онова място. Беше намерила още две подобни на монети черупки, които бяха още по-малки от първата, и явно нямаше никакво намерение да помръдне оттам. Накрая вече не знаех какво да правя и се престорих, че съм забелязал раковината в далечината.

— Това раковина ли е? — попитах.

Тя вдигна поглед.

— Защо не я вземеш. Струва ми се красива.

Не знаех какво да кажа. Исках тя да я намери, но вълните вече се разбиваха опасно близо.

— Да, така изглежда.

— Ще я вземеш ли?

— Не.

— Защо не?

— Може би ти трябва да я вземеш.

— Аз ли? — озадачи се тя.

— Ако я искаш.

Позамисли се, но после поклати глава.

— Имаме много такива вкъщи. Не е Бог знае какво.

— Сигурна ли си?

— Да.

Нещата не се развиваха добре. Докато се мъчех да реша как да постъпя, внезапно забелязах към сушата да приближава огромна вълна. Отчаян и без да кажа нито дума на Джейн, внезапно се втурнах към раковината.

Никога не съм бил известен с бързината си, но в онзи ден тичах като атлет. Спринтирах с всичка сила и грабнах раковината със сръчността на бейзболен играч само секунда преди вълната да залее мястото. За жалост, когато се пресегнах към раковината, изгубих равновесие, стоварих се на пясъка и въздухът излетя от гърдите ми с едно шумно „уффффф“. Изправих се и се постарах да запазя достойнството си, докато изтърсвах мокрите си дрехи от пясъка и от водата. В далечината виждах как Джейн ме наблюдава ококорена.

Занесох й раковината и й я подадох.

— Заповядай — изрекох задъхано.

Тя все още ме оглеждаше любопитно.

— Благодаря ти — отвърна.

Явно съм очаквал да разгледа раковината или да я завърти, така че да чуе движението на пръстена вътре, но Джейн не го направи. Вместо това просто се взирахме един в друг.

— Наистина искаше раковината, нали? — попита тя.

— Да.

— Хубава е.

— Да.

— Благодаря ти отново.

— Няма защо.

Тя обаче все още не помръдваше. Вече попритеснен, я подканих:

— Разклати я.

Тя явно се замисли над думите ми.

— Разклати я — повтори.

— Да.

— Добре ли си, Уилсън?

— Да — отговорих и кимнах насърчително към раковината.

— Хубаво — бавно се съгласи тя.

И когато го направи, пръстенът падна на пясъка. Тутакси се строполих на едно коляно и започнах да го търся. Забравих всичко, което бях намислил да кажа, и минах направо на предложението, без да имам самообладание дори да я погледна:

— Ще се омъжиш ли за мен?

Когато приключихме с разчистването на кухнята, Джейн излезе навън да постои на платформата, като остави вратата открехната, сякаш ме канеше да се присъединя към нея. Когато излязох, тя се беше облегнала на перилата както вечерта, когато Ана ни беше съобщила новината за сватбата си.

Слънцето беше залязло и оранжевата луна се издигаше точно над дърветата като тиквен фенер в небето. Джейн я съзерцаваше. Жегата най-сетне беше намаляла и дори бе излязъл лек ветрец.

— Наистина ли смяташ, че ще успееш да уредиш кетъринг? — попита тя.

— Ще се постарая — облегнах се до нея.

— А! — възкликна тя внезапно. — Напомни ми утре да направя резервациите на Джоузеф. Знам, че ще успеем да го докараме в Роли, но се надявам да има полет направо до Ню Бърн.

— Аз мога да го направя — предложих услугите си. — Бездруго ще въртя телефони.

— Сигурен ли си?

— Не е Бог знае какво. — Виждах как по реката покрай нас минава лодка, черна сянка със светлинка отпред.

— Какво още имате да правите двете с Ана? — попитах.

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Все пак?

— Ами роклята, разбира се. Лесли иска да идва с нас, така че най-вероятно ще ни трябват поне още два дни.

— За една рокля?

— Трябва да намери подходящата рокля за себе си, а после и да я коригират по мерките й. Сутринта говорихме с една шивачка, която ни увери, че ако й занесем роклята до четвъртък, ще се справи. После тържеството. Ако има тържество де. Кетърингът е едно, но ако успееш да го уредиш, ще ни трябва някаква музика. Нужна ни е и украса, така ще трябва да се обадиш на фирмата, от която се наемат такива неща…

Докато тя говореше, аз тихичко въздъхнах. Знаех, че не би следвало да се изненадвам, но въпреки това…

— Значи докато аз въртя телефоните утре, вие ще избирате рокля, така ли?

— Нямам търпение — потръпна Джейн. — Да я гледам как ги пробва, да видя какво й харесва. Очаквам този миг, откакто беше мъничка. Много е вълнуващо.

— Не се съмнявам.

Джейн вдигна палеца и показалеца си, леко раздалечени.

— Само като си помисля, че ей толкова оставаше Ана да не ми позволи да организирам сватбата.

— Направо не е за вярване колко неблагодарни са децата понякога.

Тя се засмя и отново се загледа към водата. Някъде отзад чувах щурците и жабите да подемат вечерната си песен — звук, който изглежда си оставаше неизменен.

— Искаш ли да се поразходим? — попитах внезапно.

— Сега ли? — поколеба се тя.

— Защо не?

— Къде ти се ходи?

— Има ли значение?

Джейн изглеждаше изненадана, но отвърна:

— Всъщност няма.

Няколко минути по-късно вече бяхме навън. Улиците бяха пусти. В къщите от двете ни страни виждах светлини зад дръпнатите пердета и силуети, които се движеха вътре. С Джейн вървяхме рамо до рамо по тротоара, а под краката ни хрускаха камъчета. Над главите ни по небето имаше перести облаци, които образуваха сребриста ивица.

— Толкова тихо ли е и сутрин, когато се разхождаш? — попита Джейн.

Винаги излизам от вкъщи преди шест, много преди тя да е станала.

— Понякога. Обикновено има няколко човека, които си правят крос. И кучета. Обичат да се промъкват зад гърба ти и изведнъж да залаят.

— Добре се отразява на сърцето, няма що.

— Да, действа като допълнително натоварване — съгласих се. — Но ме държи нащрек.

— Трябва да започна отново да се разхождам. Преди много обичах.

— Можем да го правим заедно.

— В пет и половина? Съмнявам се.

Тонът й беше смесица от закачливост и неверие. Макар преди време съпругата ми да ставаше рано, откакто Лесли се изнесе, вече не го правеше.

— Идеята беше добра — отбеляза Джейн. — Тази вечер е красиво.

— Да, така е — погледнах я. Повървяхме мълчаливо известно време, после забелязах как Джейн стрелна поглед към ъгловата къща.

— Чу ли, че Гленда получила удар?

Гленда и съпругът й бяха наши съседи и макар да не се движехме в едни и същи кръгове, отношенията ни бяха приятелски. В Ню Бърн май всеки знаеше всичко за останалите.

— Да, тъжна работа.

— Не е много по-възрастна от мен.

— Така е, но чух, че се оправяла — казах.

Отново помълчахме, докато накрая Джейн най-неочаквано попита:

— Понякога мислиш ли за майка си?

Не бях сигурен как да отговоря. Майка ми загина при автомобилна катастрофа през втората година от брака ни. Не бях толкова близък с родителите си, колкото беше Джейн с нейните, но смъртта й беше ужасен шок за мен. И до днес помня как шофирах шест часа, за да бъда с баща си.

— Понякога.

— Какво си спомняш?

— Помниш ли последното ни посещение при тях? — попитах. — Когато влязохме, а мама излезе от кухнята? Беше облечена в блуза с морави цветя и изглеждаше толкова радостна да ни види. Разпери ръце и прегърна и двама ни. Ето така си я спомням винаги. Образът никога не се променя, като снимка е. Тя винаги си изглежда една и съща.

Джейн кимна.

— А аз винаги си спомням мама в нейното ателие, с боя по пръстите. Рисува портрет на семейството ни — нещо, което никога не е правила — и адски се вълнува как ще го даде на татко за рождения му ден. — Джейн замълча. — Всъщност не помня как изглеждаше, след като се разболя. Мама винаги е била толкова изразителна. Искам да кажа, все жестикулираше, докато говореше, лицето й винаги беше оживено, докато разказва нещо… само че след като се разболя от Алцхаймер, се промени — погледна ме тя. — Не беше същата.

— Знам — уверих я.

— Понякога това ме притеснява — тихо призна Джейн. — Да не се разболея от Алцхаймер.

Макар че и на мен ми беше минавала тази мисъл, не казах нищо.

— Допускам какво би било — продължи Джейн. — Представяш ли си да не разпознавам Ана, Джоузеф и Лесли? Да се налага да ги питам как се казват, когато ни идват на гости, както мама питаше мен? Сърцето ми се къса само като си го помисля.

Наблюдавах я мълчаливо, озарена от осветлението по къщите.

— Питам се дали мама е знаела колко ще се влоши състоянието й. Твърдеше, че знае, обаче дали е разбирала дълбоко в себе си, че няма да познава децата си? И дори татко?

— Според мен е знаела — казах. — Затова се преместиха в „Крийксайд“.

Струва ми се, че забелязах как Джейн затваря очи за миг. Когато заговори отново, звучеше обзета от безсилие:

— Много ми е неприятно, че татко не пожела да дойде да живее с нас след смъртта на мама. Имаме предостатъчно място.

Нищо не казах. Бих могъл да обясня по какви причини Ной остана в „Крийксайд“, само че тя не иска да ги чуе. Знаеше ги не по-зле от мен, но за разлика от мен не ги приемаше и бях сигурен, че ако опитам да защитя Ной, ще предизвикам спор.

— Мразя онзи лебед — добави Джейн.

С лебеда също е свързана история, но и в този случай не казах нищо.

Минахме по една улица, после по друга. Някои от съседите ни вече бяха угасили светлините, а двамата с Джейн продължавахме да вървим, без да бързаме, но и без да се влачим. След малко видях къщата ни и понеже знаех, че наближава краят на разходката, спрях и вдигнах очи към звездите.

— Какво има? — проследи погледа ми Джейн.

— Щастлива ли си, Джейн?

Тя ме прикова с поглед.

— Коя е причината да ме питаш?

— Просто съм любопитен.

Докато чаках отговора й, се питах дали се досеща кое е предизвикало въпроса ми. Интересуваше ме не толкова дали е щастлива въобще, а дали е щастлива конкретно с мен.

Тя се взря в мен продължително, сякаш се опитваше да прочете мислите ми.

— Ами има едно нещо…

— Да?

— Струва ми се важно.

Чаках, а Джейн си пое дълбоко дъх.

— Ще бъда истински щастлива, ако осигуриш кетъринг — призна тя.

Нямаше как да не се засмея.

Предложих да приготвя кана с безкофеиново кафе, но Джейн поклати глава уморено.

Двата дълги дни започваха да й се отразяват и след като се прозя за втори път, ми каза, че отива да си легне.

Можех да я последвам, но не го направих. Вместо това я наблюдавах как се качва по стълбите и изживях повторно вечерта.

По-късно, когато най-сетне се пъхнах под завивките, се обърнах с лице към съпругата си. Дишаше равномерно и дълбоко и виждах как клепачите й потрепват — явно сънуваше. Не бях сигурен какво, но лицето й имаше спокойно изражение като на дете. Загледах се в нея — едновременно ми се искаше и не ми се искаше да я разбудя — обичах я повече от самия живот. Беше тъмно, но забелязах кичур коса върху бузата й и протегнах пръст към него. Кожата й беше мека като пудра, неподвластна на времето по своята прелест. Пъхнах кичура коса зад ухото й и примигнах, за да удържа сълзите, които кой знае как бликнаха в очите ми.