Един ден, един живот

Втора глава

Трябваше отново да ухажвам съпругата си.

Звучи простичко, нали? Какво по-лесно? В крайна сметка положението ни имаше и своите предимства. Първо, с Джейн живеехме заедно и след три десетилетия брак нямаше да бъде така, все едно започваме отначало. Можехме да прескочим разказите за семейната си история, смешните анекдоти от детството, въпросите кой с какво се занимава и дали целите ни са съвместими. Нещо повече, изненадите, които хората обикновено крият на ранните етапи от връзките си, при нас отдавна бяха излезли на бял свят. Съпругата ми например вече знаеше, че хъркам, затова нямаше причина да крия от нея такова нещо. Аз пък я бях виждал болна от грип и за мен нямаше никакво значение как изглежда косата й, щом стане сутрин.

Предвид тези практични обстоятелства, допусках, че ще ми е относително лесно да спечеля отново любовта й. Просто трябваше да се постарая да пресъздам онова, което имахме през първите си години заедно — както Ной направи за Ели, докато й четеше. Само че като се позамислих, си дадох сметка, че никога не съм разбирал какво изобщо харесва тя у мен. Смятам се за отговорен човек, но това не е черта, която допадаше на жените в онези времена. В крайна сметка бях от поколението на бейби бума, на нехайните и егоцентричните.

За пръв път видях Джейн през 1971 г. Бях на двайсет и четири, във втори курс право в университета Дюк, и повечето хора ме смятаха за сериозен студент, макар и само второкурсник. Нито един от съквартирантите ми не се задържаше повече от един семестър, понеже често учех до късно вечер и лампата светеше. За повечето от бившите ми състуденти колежът явно беше поредица от уикенди с досадни учебни занятия между тях, докато аз го възприемах като подготовка за бъдещето.

Признавам, че бях сериозен младеж, обаче Джейн първа ме нарече стеснителен. Срещнахме се една събота сутрин в кафене в центъра на града. Беше в началото на ноември и поради задълженията ми към „Ло Ривю“ не ми беше лесно да съм в крак с учебните занятия. Притеснен, да не би да изостана, отидох с колата в едно кафене с надеждата да намеря място, където да уча, без да ме познават или да ме прекъсват.

Джейн се приближи до масата и взе поръчката ми — досега си спомням този момент много живо. Беше вързала тъмната си коса на конска опашка и шоколадовите очи изпъкваха на фона на леко мургавата й кожа. Носеше тъмносиня престилка върху небесносиня рокля, впечатли ме непосредствената й усмивка — сякаш беше доволна, че бях избрал да седна в нейния сектор. Попита ме какво ще поръчам с провлечения южняшки говор, типичен за Северна Каролина.

Тогава още не знаех, че в крайна сметка ще вечеряме заедно, но помня, че на следващия ден се върнах в кафенето и седнах на същата маса. Тя се усмихна, когато се настаних, и няма да отрека, стана ми приятно, че ме помни. Тези посещения през уикендите продължиха около месец, през който така и не се попитахме как се казваме и не завързахме разговор, но не след дълго забелязах, че мислите ми започват да блуждаят всеки път, щом тя се доближеше до масата, за да ми налее още кафе. По някаква необяснима причина Джейн винаги ухаеше на канела.

Честно казано, като младеж се чувствах доста неловко в присъствието на противоположния пол. В гимназията не бях нито спортист, нито член на ученическия съвет — двете най-популярни групи. Обаче много обичах да играя шах и поставих началото на клуб, който накрая вече имаше единайсет членове. За съжаление нито един от тях не беше момиче. Въпреки че ми липсваше опит, успях да изляза с около половин дузина жени през първите две години в университета и компанията им ми беше приятна. Но тъй като бях решил да не започвам връзка, докато не съм финансово готов за това, така и не опознах никоя от тях и те бързо напуснаха мислите ми.

Щом си тръгнех от кафенето обаче, започнах често да си мисля за келнерката с конската опашка, и то когато най-малко очаквах. Неведнъж се отнасях в час и си я представях как се движи в залата за лекции със синята си престилка и раздава менюта. Смущавах се от тези мечтания, но не бях в състояние да ги спра.

Нямам представа докъде щеше да стигне всичко, ако в крайна сметка Джейн не беше поела инициативата. Почти през цялата онази сутрин учих сред облаците цигарен дим, които бълваха другите сепарета, но внезапно рукна проливен дъжд. Беше студен порой, спуснала се от планините буря. Разбира се, носех си чадър, понеже предвиждах да се случи нещо такова.

Когато тя се доближи към масата, вдигнах поглед с очакването да ми долее кафе, но вместо това видях, че стиска престилката си под мишница. Свали панделката от конската си опашка и косата й се плисна по раменете.

— Имаш ли нещо против да ме изпратиш до колата ми? — попита. — Забелязах, че си носиш чадър, а предпочитам да не се мокря.

Не можех да откажа на молбата й, затова си събрах нещата, задържах й вратата на излизане и двамата заедно тръгнахме през локви, дълбоки колкото консервна кутия. Рамото й докосна моето и докато прецапвахме улицата под проливния дъжд, тя успя да надвика пороя и да ми съобщи името си и че учи в женския колеж Мередит. Специализирала английски и се надявала да стане учителка.

Не й казах много в отговор, понеже се стараех най-вече да не допусна тя да се намокри. Когато стигнахме до колата й, очаквах, че веднага ще се шмугне вътре, но вместо това тя се обърна с лице към мен:

— Малко си стеснителен, нали — отбеляза.

Не бях сигурен как да реагирам и мисля, че го разбра по изражението ми, понеже веднага се засмя.

— Всичко е наред, Уилсън. На мен пък това ми харесва.

Би трябвало още тогава да ми направи впечатление, че си е направила труда да узнае името ми, но не. Вместо това, докато тя стоеше на улицата под дъжда и с разтекла се по бузите й спирала, аз си мислех, че не съм виждал по-красиво същество от нея.

Съпругата ми все още е красива.

Разбира се, сега притежава по-мека хубост, която се задълбочи с годините. Кожата й е нежна на допир и има бръчици на места, където преди беше гладка. Бедрата й се позакръглиха, коремът й стана малко по-объл, но все още ме изпълва копнеж, когато тя се съблича в спалнята.

През последните години не се любим често, а когато го правим, липсват спонтанността и вълнението отпреди. Но не любенето ми липсваше най-силно. Копнеех за отдавна изчезналото желание в погледа на Джейн, както и за простичкото докосване или жест, които да ми покажат, че тя ме желае, колкото и аз нея. Нещо, каквото и да е, което да ми покаже, че съм специален за Джейн.

Но как да го постигна, питах се. Да, съзнавах, че трябва отново да я ухажвам, но знаех, че няма да е толкова лесно, колкото си бях представял отначало. Познавахме се пределно добре и макар отначало да си мислех, че това ще улесни нещата, всъщност то ме изправи пред сериозно предизвикателство. Няколко седмици след като разговарях с Ной, следобед в кантората обмислях нови теми за разговор, но когато ги повдигнех впоследствие, винаги се получаваше малко насила и скоро разговорът секваше. Както винаги, се връщахме към децата, клиентите на адвокатската ми кантора и служителите в нея.

Започнах да осъзнавам, че съвместният ни живот е установил модел, който не подпомага разпалването на страстта ни с нова сила. Години наред всеки от нас имаше собствен график, за да се справя с доста различните си задължения. През първите години от семейния си живот прекарвах много време в кантората — исках да ме преценят като достоен партньор, когато му дойде времето. Никога не използвах пълния си отпуск. Може би се стараех прекалено в стремежа си да впечатля Омбри и Саксън, но тъй като трябваше да издържам своето все по-многобройно семейство, не исках да рискувам. Вече съзнавам, че старанието ми да успея в работата в съчетание с природната ми сдържаност са ме държали на разстояние от останалите в семейството и съм убеден, че винаги съм бил нещо като аутсайдер в собствения си дом.

Докато аз бях зает в своя свят, Джейн се бе посветила на децата. Колкото по-многобройни ставаха техните занимания и нужди, толкова повече тя заприличваше на вихър, който просто профучаваше покрай мен по коридорите. Признавам, че имаше години, когато вечеряхме повече пъти поотделно, отколкото заедно, и макар понякога това да ме озадачаваше, не предприех нищо да го променя.

Може би свикнахме с този начин на битуване, но когато децата вече ги нямаше, за да направляват живота ни, се оказахме безсилни да запълним празнотата помежду си. И въпреки загрижеността ми за състоянието на нашата връзка, внезапният опит да променя рутината приличаше на усилието да прокараш тунел през варовикова скала с помощта на лъжица.

Което не означава, че не опитах. Например през януари купих готварска книга и започнах да готвя за двама ни в събота вечер. Трябва да добавя, че някои от ястията бяха доста оригинални и вкусни. Освен обичайния си голф започнах да се разхождам из квартала три сутрини седмично с надеждата да поотслабна малко. Дори прекарах няколко следобеда в книжарницата и разгледах книгите за самопомощ, надявайки се да науча какво още бих могъл да направя. Какво съветват специалистите, за да подобрите брака си? Да се съсредоточите над четири неща: внимание, уважение, обич и привличане. Да, помня как си помислих, че това е много смислено, затова насочих усилията си в тази посока. Прекарвах повече време с Джейн вечер, вместо да работя в кабинета си, често й правех комплименти и когато ми разказваше какво е вършила през деня, слушах внимателно и кимах, където преценях за уместно, за да знае, че я слушам напълно съсредоточено.

Не страдах от илюзията, че тези помощни мерки по магически път ще възродят страстта й към мен, нито пък се заблуждавах, че пътят е кратък. След като се бяхме отчуждавали двайсет и девет години, съзнавах, че няколкоседмичните ми усилия са само началото на дълъг процес на сближаване. И дори ако нещата леко се подобряваха, напредъкът беше по-бавен, отколкото се надявах. В края на пролетта стигнах до извода, че освен тази промяна във всекидневието ми трябва още нещо, нещо драматично, което да покаже на Джейн, че тя е била, е и винаги ще бъде най-важният човек в живота ми. И тогава, късно една вечер, докато разглеждах семейните ни албуми, в главата ми започна да се оформя идея.

На следващия ден се събудих, изпълнен с енергия и с добри намерения. Съзнавах, че планът ми трябва да бъде осъществен тайно и методично и че най-напред трябва да си наема пощенска кутия. Не напреднах особено със замисъла си веднага, понеже някъде по това време Ной получи удар.

Не беше първият удар, който получаваше, но се оказа най-сериозният. Прекара в болницата почти осем седмици и през това време съпругата ми се посвети на грижите за него. Прекарваше дните в болницата, а вечер беше твърде изморена и разстроена, за да забелязва старанието ми да подобря взаимоотношенията ни. Най-накрая Ной вече бе в състояние да се върне в „Крийксайд“ и не след дълго отново хранеше лебеда в езерото, но ми се струва, че случилото се насочи вниманието ни към факта, че той едва ли ще бъде сред нас още дълго. Посветих времето си на това, кротко да утешавам Джейн и да бърша сълзите й.

Мисля, че от всички неща, които направих през онази година, тя оцени това най-високо. Може би заради стабилността, която я карах да усеща, или пък наистина беше в резултат от старанието ми през последните няколко месеца, но на каквото и да се дължеше, започнах да забелязвам прояви на нова топлота от страна на Джейн. Не бяха чести и аз жадно им се наслаждавах с надеждата взаимоотношенията ни някак да се нормализират.

За щастие състоянието на Ной продължаваше да се подобрява и в началото на август годината на забравената годишнина наближаваше края си. Бях отслабнал с почти десет килограма, откакто бях започнал разходките си из квартала, и си бях създал навика всеки ден да минавам през пощенската кутия, за да вземам нещата, които настойчиво събирах от други хора. Работех над специалния си проект, докато бях в кантората, за да го пазя в тайна от Джейн. Освен това бях решил да си взема две седмици отпуск около нашата трийсета годишнина — най-дългата ми почивка от работа — с намерението да прекарам времето с Джейн. Като се има предвид какви ги бях свършил предишната година, исках тази годишнина да остане паметна.

И тогава, на 15 август, в петък вечерта — първата вечер от отпуска ми и точно осем дни преди нашата годишнина — се случи нещо, което двамата с Джейн никога няма да забравим.

И двамата си почивахме в дневната. Аз седях в любимото си кресло и четях биографията на Теодор Рузвелт, а съпругата ми прелистваше някакъв каталог. Неочаквано през входната врата нахлу Ана. По онова време тя още живееше в Ню Бърн, но неотдавна беше внесла депозит за апартамент в Роли и щеше да се премести след няколко седмици, за да бъде с Кийт през първата година от специализацията му в медицинския колеж Дюк.

Беше горещо, но Ана беше облечена с черно. И двете й уши бяха пробити на две места, а червилото й ми изглеждаше прекалено тъмно поне с няколко тона. Вече бях започнал да привиквам с готическите особености на характера й, но когато седна срещу нас, за пореден път забелязах колко много прилича на майка си. Лицето й беше поруменяло и тя стисна ръце в скута си, сякаш се опитваше да се овладее.

— Мамо, татко, имам да ви казвам нещо.

Джейн се поизправи и остави каталога. По тона на Ана отсъдих, че предстои нещо важно. Дъщеря ни се бе държала така за последен път, когато ни осведоми, че ще живее заедно с Кийт.

Знам, знам. Тя беше голяма, какво можех да направя?

— Какво има, скъпа? — попита Джейн.

Ана погледна първо Джейн, после мен, отново Джейн и си пое дълбоко въздух.

— Ще се омъжвам — оповести тя.

Убедих се, че децата живеят само заради удоволствието от това да стъписват родителите си. Новината на Ана не беше изключение.

Всъщност всичко свързано с това да имаш деца е стъписващо. Обикновено хората се оплакват, че първата година от брака е най-трудната, но за двама ни с Джейн това не беше вярно. Не беше най-трудна и седмата година, тази на евентуалните търкания.

Не, с изключение може би на последните няколко, за нас най-трудни бяха годините след раждането на децата ни. Съществува неправилно схващане, особено сред младите двойки, на които им предстои да имат деца, че първата година от живота на детето прилича на реклама по „Холмарк“, пълна с гукащи бебета и спокойни, усмихнати родители.

Всъщност жена ми и досега нарича онзи период „омразните години“. Разбира се, казва го шеговито, но силно се съмнявам, че би желала да ги преживее отново, аз също не искам.

Под „омразни“ Джейн има предвид следното: на моменти на практика всичко й ставаше омразно. Мразеше как изглежда и как се чувства. Мразеше жените, които нямаха болки в гърдите, и жените, които все още се побираха в дрехите си. Мразеше омазнената си кожа и пъпките, които й се появиха за пръв път след пубертета. Но най-силният й гняв бе предизвикан от недоспиването и впоследствие нищо не я дразнеше повече от разказите за майки, чиито бебета спели като ангелчета през нощта само броени седмици след изписването си от родилния дом. Всъщност Джейн мразеше всеки, който имаше възможност да спи повече от три последователни часа, а на моменти ми се струваше, че мрази дори мен за всичко това. В крайна сметка, не можех да кърмя и поради претовареността си в адвокатската кантора нямах друг избор, освен понякога да спя в стаята за гости, за да мога все пак да съм работоспособен на следващия ден. Макар да съм сигурен, че Джейн схващаше всичко това с разума си, често изглеждаше другояче.

— Добро утро — поздравявах я аз, когато влизаше в кухнята, олюлявайки се. — Как спа бебето?

А вместо да ми отговори, тя само въздишаше нетърпеливо и се отправяше към кафеварката.

— Често ли става? — питах колебливо.

— Ти не би издържал и една седмица.

И като по даден знак бебето ревваше. Джейн скръцваше със зъби, стоварваше чашата с кафето си на масата и добиваше изражение на човек, който се чуди защо Бог го ненавижда толкова.

С течение на времето се научих, че е по-добре нищо да не казвам.

Естествено, факт е, че детето променя брачните взаимоотношения. Вече не сте просто съпруг и съпруга, а също така майка и баща и цялата спонтанност тутакси изчезва. Да излезете на вечеря? Първо трябва да проверите дали родителите ви са свободни да гледат бебето, или пък да намерите някой друг да го гледа. Нова пиеса или филм? Не сте ходили на премиера повече от година. Пътуване за уикенда? И през ум не ви минава. Нямате време да правите нещата, които са ви накарали да се влюбите един в друг — да се разхождате, да си говорите, да прекарвате времето си заедно. И на двама ни беше трудно.

Което не означава, че първата година от брака ни беше изцяло нещастна. Когато хората ме питат какво е да си родител, отговарям, че е едно от най-трудните неща на света, но в замяна научаваш какво означава безрезервна обич. Всяко нещо, което направи бебето, в очите на майката и на бащата е най-голямото вълшебство, което са виждали. Винаги ще помня деня, в който всяко от децата ми се усмихна за пръв път, помня как пляскахме с ръце и как сълзите се стичаха по лицето на Джейн, когато правеха първата си крачка. Няма по-силно усещане за покой от това да държиш в обятията си своето спящо дете и да се питаш как е възможно да обичаш някого толкова. Тези мигове си спомням с най-големи подробности сега. Трудностите — макар да съм в състояние да ги разказвам хладнокръвно — са се превърнали в бледи и далечни представи, по-скоро сън, отколкото действителност.

Не, нищо не може да се сравни с усещането да имаш дете и въпреки трудностите, пред които бяхме изправени навремето, се смятам за щастлив човек заради семейството, което създадохме.

Както посочих обаче, тъкмо се бях научил да съм винаги готов за изненади.

След като Ана оповести новината, Джейн тутакси скокна от дивана и я притисна в обятията си. И двамата много харесвахме Кийт. Когато аз я поздравих и я прегърнах, Ана реагира с неразгадаема усмивка.

— О, миличка — повтори Джейн, — това е прекрасно! Как ти предложи?… Кога?… Искам да ми разкажеш всичко… Покажи ми пръстена…

След първата порция въпроси забелязах как изражението на съпругата ми помръква, понеже Ана започна да клати глава.

— Няма да бъде такава сватба, мамо. Вече живеем заедно и не искаме да вдигаме голям шум. Нямам нужда от поредния блендер или купа за салата.

Изявлението й не ме учуди. Както вече споменах, Ана винаги е имала собствено разбиране за нещата.

— О… — възкликна Джейн, но преди да успее да добави каквото и да било, Ана се пресегна и хвана ръката й.

— Има и още нещо, мамо. Важно е.

Ана отново тревожно изгледа първо Джейн, после мен.

— Работата е там… ами… знаете в какво състояние е дядо…

И двамата кимнахме. Като всичките ни деца и Ана беше близка с Ной.

— Понеже няколко пъти получи удар… ами… Кийт го опозна с голяма радост и аз го обичам страшно много… — Тя замълча. Джейн стисна ръката й, подканяйки я да продължи. — Искаме да се оженим, докато е още здрав, а никой не знае още колко време ще е така. Затова двамата с Кийт обсъдихме възможните дати и понеже той заминава за Дюк след няколко седмици за специализацията си, а аз ще се местя… и заради здравето на дядо… нали няма да имате нищо против…

Тя отново замълча и забоде поглед в Джейн.

— Да? — прошепна Джейн.

Ана си пое дълбоко въздух:

— Смятаме да се оженим следващата събота.

Устните на Джейн изписаха малко „о“. Ана продължи да говори, явно нетърпелива да изрече всичко, преди да успеем да я прекъснем.

— Знам, че е годишнината ви, и ще разбера, ако откажете, но и двамата сме на мнение, че това е великолепен начин да ви изразим почитта си. Заради всичко, което сте направили един за друг, и заради всичко, което сте направили за мен. Това е най-добрият начин според мен. Искаме съвсем семпла сватба — може би подписване пред мирови съдия и вечеря със семейството. Не искаме подаръци, никакви лъскави тържества. Имате ли нещо против?

Щом зърнах лицето на Джейн, разбрах какъв ще бъде отговорът й.