Един ден, един живот

Единайсета глава

Все още преживявах целувката на алеята, докато се качвах в колата, за да започна деня си. Отбих се в магазина и се отправих към „Крийксайд“. Обаче, вместо да се запътя право към езерото, влязох в сградата и тръгнах към стаята на Ной.

Както обикновено, въздухът миришеше на антисептици. Пъстрите плочки и широките коридори ми напомняха за болницата, а докато минавах покрай залата за развлечения, забелязах, че само няколко маси и столове са заети. Двама мъже в ъгъла играеха на морски шах, а още неколцина гледаха телевизия пред закрепения за стената апарат. Зад бюрото седеше медицинска сестра с наведена глава, която изобщо не забеляза присъствието ми.

Звуците от телевизора ме последваха надолу по коридора. С облекчение влязох в стаята на Ной. За разлика от повечето обитатели тук, в чиито стаи нямаше никакви лични вещи, той беше превърнал стаята си в своя собствена. Картина на Ели — езеро с водни лилии и градинска сцена, напомняща Моне — висеше на стената над люлеещия се стол. По лавиците имаше десетки снимки на децата и на Ели, други бяха забодени по стените. Плетената му жилетка беше метната върху леглото, а в ъгъла бе поставено поочуканото бюро с плъзгащ се, извит капак, което преди време стоеше до стената в дъното на семейната дневна в къщата им. Бюрото най-напред бе принадлежало на бащата на Ной, а възрастта му личеше по нащърбените прорези и вдлъбнатини и по петната от мастило от писалките, които Ной винаги е предпочитал.

Знаех, че вечер той често седи на бюрото, понеже в чекмеджетата се намираха най-скъпоценните му притежания: изписаната на ръка тетрадка, в която бе увековечил любовната си история с Ели, подвързаните му с кожа дневници с пожълтели от времето страници, стотиците писма, които бе написал на Ели през годините, и последното писмо, което тя му беше написала. Имаше и други неща — хербаризирани цветя и изрязани вестникарски рецензии за изложбите на Ели, специални подаръци от децата, изданието на „Стръкчета трева“ от Уолт Уитман, което бе негов спътник още от дните на Втората световна война.

Може би се проявяваше инстинктът ми на адвокат по наследствени дела, но се запитах какво ли ще стане с тези вещи след смъртта на Ной. Как биха могли да се разпределят между децата му? Най-лесното решение би било всичко да се раздели по-равно, но решението също криеше проблеми. Кой например щеше да вземе тетрадката в дома си? Чие чекмедже щеше да подслони писмата или дневниците? Едно е да разпределяш недвижимо имущество, но как да разделиш сърцето?

Чекмеджетата не бяха заключени. Макар че Ной щеше да се върне в стаята си след ден-два, аз ги прерових и пъхнах под мишница нещата, които би искал да са при него в болницата.

След климатизираната вътрешност на сградата въздухът навън тутакси ме задуши и започнах да се потя. Както винаги, вътрешният двор беше празен. Тръгнах по чакълестия път, оглеждайки се за корена, в който се беше спънал Ной. След малко го открих в основата на една висока магнолия — стърчеше над пътеката като змийче, което се припича на слънце.

Тъмната вода на езерото отразяваше небето като огледало и аз за кратко съзерцавах как облаците се носят бавно по повърхността. Усетих леко солен мирис, когато се настаних на пейката. Лебедът се появи от плитчините в другия край на езерото и се понесе към мен.

Развих първата франзела „Уандър Бред“ и начупих парче хляб на малки залъчета, както винаги правеше Ной. Хвърлих няколко във водата и се запитах дали ми беше казал истината в болницата. Наистина ли лебедът беше останал при него по време на това изпитание? Не се съмнявах, че го е видял, щом е дошъл в съзнание — сестрата, която го беше намерила, твърдеше същото — но дали лебедът го е наблюдавал през цялото време? Нямаше как да разбера със сигурност, но го усещах със сърцето си.

Не бях склонен обаче да последвам извода, който Ной си беше направил. Казах си, че лебедът е останал, тъй като Ной го е хранел и се е грижел за него — той приличаше повече на домашен любимец, отколкото на дива птица. Нямаше нищо общо с Ели или с нейния дух. Не можех да повярвам в подобно нещо.

Лебедът не обръщаше внимание на залъчетата, които му хвърлях, и просто ме наблюдаваше. Хвърлих му още едно парче, а той само го погледна и отново изви глава към мен.

— Яж, чака ме работа — подканих го.

Виждах как под повърхността лопатките му бавно помръдват — само колкото да се задържа на едно място.

— Хайде — подканих го тихичко, — и преди съм те хранил.

Хвърлих трето парче хляб във водата, само на няколко сантиметра от птицата. Чух го как тихо цопва в езерото. Само че и този път лебедът не тръгна към него.

— Не си ли гладен? — попитах.

Чух как зад гърба ми се включват пръскачките и започват да изпомпват вода и въздух в постоянен ритъм. Погледнах през рамо към стаята на Ной, но стъклото отразяваше единствено слънцето. Чудейки се какво още да направя, подхвърлих четвърти залък.

— Той ме помоли да дойда — обясних.

Лебедът изпъна шия и крилете му се наежиха. Изведнъж си дадох сметка, че правя същото, заради което смятаха, че Ной халюцинира — разговарях с лебеда и се преструвах, че той ме разбира.

Преструвах се, че е Ели?

Не, разбира се, прогоних вътрешния глас аз. Хората говорят на котки и на кучета, говорят на растения, понякога крещят по време на спортни предавания по телевизията. Реших, че Джейн и Кейт напразно се тревожат толкова. Ной прекарваше тук часове наред всеки ден, по-скоро трябваше да се тревожат, ако не разговаряше с лебеда.

Но пък говоренето е едно, а да си убеден, че лебедът е Ели, е съвсем друго. Пък Ной искрено го вярваше.

Залъците хляб, които бях подхвърлил, вече ги нямаше. Бяха подгизнали, бяха се натрошили още повече и бяха потънали, но лебедът продължаваше да ме гледа. Хвърлих още едно парче и понеже той не понечи да го хапне, се огледах дали някой не ни гледа. Защо не? Най-сетне реших и се приведох напред:

— Той е добре — съобщих, — видях го вчера и говорих с лекаря днес сутринта. Утре ще си дойде тук.

Лебедът явно разбра думите ми и след миг усетих как косъмчетата по врата ми настръхват. Птицата започна да се храни.

В болницата реших, че съм влязъл в друга стая.

Познавах Ной от много години, но нито веднъж не го бях виждал да гледа телевизия. Макар че у тях имаше телевизор, той беше предимно за децата, докато бяха малки, а когато аз се появих в живота им, вече го пускаха съвсем рядко. Вместо това прекарваха повечето си вечери на верандата и си разказваха разни истории. Понякога семейството пееше, а Ной свиреше на китара, друг път просто разговаряха насред цвърченето на щурци и цикади. През по-студените вечери той палеше огън и семейството се отдаваше на същите занимания, но във всекидневната. Друг път всеки от тях просто се сгушваше на канапето или на люлеещ се стол и си четеше. Часове наред единственият звук беше от прелистването на страниците, докато те се пренасяха всеки в различен свят, макар и седнали рамо до рамо.

Сякаш се озовавах в отминала епоха, в която семейството беше висша ценност, и с нетърпение очаквах тези вечери. Напомняха ми на вечерите с моя баща, докато той строеше корабчетата си, и ми помогнаха да проумея, че макар телевизията да бе смятана за вид бягство от действителността, в нея нямаше нищо успокоително или умиротворително. Ной винаги успяваше да я избягва. До днес сутринта.

Отворих вратата и ме блъсна звукът на телевизора. Ной се беше облегнал на възглавниците и зяпаше екрана. Държах в ръка нещата, които бях донесъл от бюрото му.

— Ела тук — повика ме той, — няма да повярваш какво показват в момента.

Влязох в стаята.

— Какво гледаш?

— Не знам — отговори, все още приковал поглед към телевизора. — Някакво токшоу. Мислех, че ще дават Джони Карсън, ама не. Няма да повярваш за какво говорят.

В съзнанието ми тутакси изникнаха няколко просташки предавания, които ме караха да се питам как изобщо продуцентите им са в състояние да спят нощем. И наистина телевизорът беше пуснат на едно от тях. Нямаше нужда да ми казва темата, за да разбера какво е видял Ной — повечето програми разглеждат едни и същи отблъскващи теми, представени възможно най-сензационно от гостите, чиято единствена цел явно беше да се показват на екран, независимо колко ги унижаваха.

— Защо гледаш такава програма?

— Дори не знаех, че телевизорът е настроен на нея — обясни ми той. — Търсех новините, после имаше реклама, а после започна това. А когато видях какво става, просто не можех да не погледам. Все едно наблюдаваш катастрофа, застанал встрани от пътя.

Седнах до него.

— Толкова ли е зле?

— Да кажем, че не бих желал да съм млад в днешно време. Обществото пропада главоломно и се радвам, че няма да ме има, когато се разбие на дъното.

— Говориш като старец, Ной — усмихнах се.

— Може би, но това не означава, че не съм прав. — Поклати глава и взе дистанционното. След секунда в стаята настана тишина.

Оставих нещата, които бях донесъл от стаята му.

— Реших, че ще ти помогнат да прекараш времето тук по-неусетно. Освен ако не предпочиташ да гледаш телевизия, разбира се.

Изражението му се разнежи, когато видя „Стръкчета трева“ на Уитман. Страниците на книгата, разлиствани хиляди пъти, изглеждаха почти подути. Плъзна пръсти по оръфаната корица.

— Ти си добър човек, Уилсън — каза той. — Сигурно тъкмо си ходил на езерото.

— Четири парчета сутринта — осведомих го.

— Как е тя днес?

Размърдах се на леглото, чудейки се как да отговоря.

— Според мен й липсваш — изрекох най-накрая.

Той кимна доволен. Поизправи се още малко в леглото и попита:

— Джейн замина ли с Ана?

— Сигурно още пътуват. Тръгнаха преди час.

— А Лесли?

— Ще ги чака в Роли.

— Голяма работа ще бъде — заяви той. — Имам предвид уикендът. Ами при теб как са нещата? Къщата?

— Засега добре. Надявам се да е готова до четвъртък и съм почти сигурен, че ще бъде.

— Какъв ти е планът за днес?

Разказах му какво съм планирал, а когато свърших, той подсвирна доволно.

— Май доста работа те чака.

— Изглежда, обаче засега ми върви.

— Да, така е. Само аз се пречкам. Това спъване можеше всичко да провали.

— Казах ти, върви ми.

Той леко вирна брадичка.

— А какво става с годишнината? — попита.

Мислите ми се върнаха към многобройните часове, които бях посветил на подготовката за годишнината — всички телефонни разговори, всички посещения на пощата и на различните магазини. Действах по подаръка си през свободното си време в кантората и през обедната си почивка и дълго обмислях как е най-добре да го връча. Всички в кантората знаеха какво планирам, но се бяха заклели да пазят тайна. Нещо повече, оказаха ми невероятна подкрепа — сам нямаше да успея да организирам подаръка.

— В четвъртък вечер — казах. — Явно това ще е единственият ни шанс. Тази вечер я няма, сигурно утре ще дойде да те види, в петък пристигат Лесли и Джоузеф. Събота отпада по очевидни причини. — Замълчах. — Дано да й хареса.

Той се усмихна.

— На твое място не бих се тревожил за това, Уилсън. Не би могъл да избереш по-хубав подарък, дори да имаше всички пари на света.

— Дано да си прав.

— Прав съм. Не мога да си представя по-хубаво начало на седмицата.

Искреността в гласа му ме стопли, трогнах се, защото явно ме харесваше, нищо че бяхме толкова различни.

— Ти ми даде идеята — напомних му.

— Не — поклати глава Ной, — ти направи всичко. Даровете на сърцето са само на онзи, който ги дава. — Той се потупа по гърдите, за да подчертае думите си. — На Ели много щеше да й хареса какво си направил. Винаги се размекваше от такива неща.

Скръстих ръце в скута си.

— Иска ми се да беше тук този уикенд.

Ной погледна към купчината писма. Знаех, че си представя Ели, и за един кратък миг кой знае защо ми се стори по-млад.

— На мен също — каза.

Жегата направо изгаряше стъпалата ми, докато прекосявах паркинга. В далечината сградите изглеждаха като течни, усещах как ризата залепва за гърба ми.

Влязох в колата и се запътих към лъкатушещите извънградски пътища, които познавах не по-зле от собствения си квартал. Крайбрежната низина притежаваше сурова красота, завивах покрай ферми и хамбари за тютюн, които изглеждаха почти изоставени. Редици борове отделяха една ферма от друга, в далечината забелязах да се движи трактор, а зад него се издигаше облак от прахоляк.

От няколко места по пътя се виждаше река Трент, бавно диплеща води под жаркото слънце. По бреговете й растяха дъбове и кипариси, а белите им стволове и възлестите корени хвърляха разкривени сенки. От клоните висеше влакнест мъх, а когато фермите постепенно започнаха да отстъпват пред гората, си представих, че разклонените дървета, които виждах през предното стъкло, са същите, които войниците на Конфедерацията и на Съюза са виждали, докато са минавали оттук.

В далечината един ламаринен покрив отразяваше слънцето, после видях къщата и след няколко минути пристигнах в дома на Ной.

Докато оглеждах къщата от алеята между двете редици дървета, тя ми се стори някак изоставена. От едната страна беше порутеният червен хамбар, където Ной държеше дърва и инструменти. Стените му вече бяха изпъстрени с безброй отвори, а ламариненият покрив беше покрит с ръжда. Работилницата, в която той прекарваше по-голяма част от времето си денем, беше точно зад къщата. Летящата врата висеше накриво и по прозорците беше полепнала мръсотия. Отвъд беше розовата градина, обрасла досущ като бреговете на реката. Забелязах, че човекът, на когото плащах, не е косил тревата скоро и поляната прилича по-скоро на дива ливада.

Паркирах до къщата и се поспрях да я огледам. Накрая извадих ключа от джоба си, отключих и бутнах вратата. По пода тутакси плисна слънчева светлина.

Отникъде другаде не светеше, понеже прозорците бяха затворени с капаци, затова си отбелязах мислено да пусна генератора, преди да си тръгна. След като очите ми привикнаха със сумрака, вече различавах вътрешността на къщата. Точно пред мен бяха стълбите за спалните, отляво се намираше дългата и широка семейна дневна, която се простираше от предната част на постройката до задната веранда. Ето тук се канех да наредя масите за тържеството, защото помещението щеше да побере всички.

В къщата миришеше на прах, виждах прашни следи и по чаршафите, с които бяха покрити мебелите. Знаех, че трябва да напомня на хамалите, че всяка мебел е антика от времето, когато е била построена къщата. Камината беше инкрустирана с ръчно рисувани керамични плочки — помня, Ной ми разказваше как, след като сменил напуканите, с облекчение установил, че производителят на плочките още съществува. В ъгъла имаше пиано — също покрито с чаршаф, на което бяха свирили не само децата на Ной, но и неговите внуци.

От двете страни на камината имаше три прозореца. Опитах се да си представя как ще изглежда помещението готово, но не успях в затъмнената къща. Представях си обаче как бих искал да изглежда — и дори описах идеите си на Джейн — ала сега, докато стоях вътре, нахлуха спомени, които не ми позволяваха да променя вида й дори мислено.

Колко вечери бяхме прекарали тук двамата с Джейн заедно с Ной и Ели? Неизброимо много и ако се съсредоточах, щях да чуя смеховете и естествения ход на непринудения разговор.

Допусках, че съм дошъл тук, понеже събитията от сутринта бяха задълбочили мъчителната ми носталгия и копнежа. Все още усещах меките устни на Джейн върху своите и вкуса на червилото, с което беше. Дали нещата помежду ни наистина се променяха? Отчаяно ми се искаше да е така, но се чудех дали просто не приписвам своите чувства и на нея. Със сигурност знаех само, че за пръв път от много дълго време имаше миг, един миг, в който Джейн ми се стори толкова щастлива с мен, колкото бях аз с нея.