Един ден, един живот

Девета глава

Сълзи напираха в очите на Джейн на път за болницата. Обикновено съм предпазлив шофьор, но сега бързо се престроявах и натисках педала още на жълто, понеже всяка минута беше важна.

Когато пристигнахме, обстановката в спешното ни напомни за пролетта, когато Ной беше получил удар — сякаш нищо не се бе променило през предишните четири месеца. Във въздуха миришеше на амоняк и на антисептици, флуоресцентните лампи правеха плоски лицата на хората в чакалнята.

Покрай стените и в редици по средата на помещението бяха наредени столове от метал и изкуствена кожа. Повечето места бяха заети от групи от по двама-трима човека, които си говореха приглушено, а покрай рецепцията се виеше опашка от хора, които чакаха да попълнят формулярите.

Близките на Джейн се бяха скупчили до вратата. Кейт се изправи пребледняла и разтревожена до съпруга си Грейсън, който изглеждаше точно като производител на памук, какъвто си беше, облечен с гащеризона и прашните си ботуши. Ъгловатото му лице беше нашарено с бръчки. Дейвид, по-малкият брат на Джейн, стоеше до тях, прегърнал съпругата си Лин.

Когато ни видя, Кейт притича към нас, а от очите й се стичаха сълзи. Двете с Джейн мигом се прегърнаха.

— Какво се е случило? — попита Джейн с изопнато от страх лице. — Как е той?

Кейт обясни на пресекулки:

— Паднал близо до езерото. Никой не видял какво се е случило, но бил почти в безсъзнание, когато го открила медицинската сестра. Според нея си е ударил главата. Линейката го докара преди двайсет минути, а в момента д-р Барнуел го преглежда. Толкова знаем.

Джейн сякаш увисна на ръката на сестра си. Нито Грейсън, нито Дейвид се осмеляваха да погледнат към тях. И двамата здраво стискаха устни. Лин стоеше със скръстени ръце и се полюшваше напред-назад на пети.

— Кога можем да го видим?

Кейт поклати глава:

— Не знам. Сестрите ни повтарят да изчакаме д-р Барнуел или някоя от другите сестри. Сигурно те ще ни осведомят.

— Но той ще се оправи, нали?

Кейт не отговори веднага и Джейн рязко си пое дъх.

— Ще се оправи — заяви тя.

— О, Джейн… — стисна очи Кейт. — Не знам. Никой нищо не знае.

За миг двете просто се притиснаха една към друга.

— Къде е Джеф? — попита Джейн за брат им, който го нямаше. — Ще дойде, нали?

— Най-накрая успях да се свържа с него — осведоми я Дейвид. — Ще мине през вкъщи да вземе Деби, после идва право тук.

Дейвид се приближи към сестрите си и тримата се прегърнаха, сякаш се опитваха да почерпят нужната им сила един от друг.

След малко пристигнаха Джеф и Деби. Джеф отиде при сестрите и брат си, бързо го запознаха с положението и по изопнатото му лице се изписа същият ужас като по техните.

Минутите се точеха мъчително, а ние се разделихме на две групи: потомците на Ели и на Ной и техните съпрузи. Макар че обичах Ной и тя да ми е съпруга, постепенно научих, че в някои мигове Джейн се нуждае от братята и сестра си повече, отколкото от мен. От мен щеше да има нужда по-късно, но сега не беше моментът.

Лин, Грейсън, Деби и аз и преди бяхме преживявали това — през пролетта, когато Ной получи удар, когато Ели умря и когато Ной получи инфаркт преди шест години. Тяхната група си има ритуали, включително прегръдки и молитвени кръгове, и тревожни въпроси, повтаряни отново и отново, а нашата групичка е по-стоическа. Грейсън е мълчалив като мен. Когато е неспокоен, пъха ръце в джобовете си и подрънква с ключовете си. Лин и Деби — макар да приемат, че Дейвид и Джеф се нуждаят от сестрите си в такива мигове — изглеждат безпомощни в критични моменти, не знаят какво да правят, освен да се стремят да не се пречкат и да говорят тихо. Аз, от друга страна, винаги се опитвам да помогна практически — ефективно средство да владея емоциите си.

Забелязах, че опашката пред рецепцията се е разотишла, и се запътих натам. След миг сестрата вдигна поглед от купчината формуляри. Лицето й беше изтощено.

— С какво да ви помогна?

— Извинете, дали имате сведения за Ной Калхун? Докарали са го преди около час и половина.

— Лекарят дойде ли да говори с вас?

— Не, но цялото семейство е тук и всички са много разстроени.

Кимнах към тях и сестрата проследи погледа ми.

— Сигурна съм, че лекарят или някоя от сестрите ще дойде при вас след минутка.

— Разбирам, но има ли начин да разберем дали може да видим баща си? Или дали той ще се оправи?

За миг не бях сигурен дали тя ще ми помогне, но когато погледът й отново се насочи към семейството, я чух да въздъхва.

— Дайте ми само няколко минути да обработя тези формуляри и после ще се опитам да разбера нещо, става ли?

Грейсън застана до мен на рецепцията, пъхнал ръце в джобовете си.

— Държиш ли се?

— Старая се — отвърнах.

Отново кимна и подрънка с ключовете.

— Ще отида да седна — каза след няколко секунди. — Кой знае още колко време ще стоим тук.

И двамата седнахме на столовете зад братята и сестрите. Няколко минути по-късно пристигнаха Ана и Кийт. Ана се присъедини към сгушената групичка, а Кийт седна до мен. Облечена в черно, дъщеря ми вече изглеждаше като човек, който идва от погребение.

Чакането е най-неприятната част в подобни кризи и точно поради тази причина ненавиждам болниците. Нищо не се случва, обаче в съзнанието ти се тълпят безредно все по-мрачни картини, които подсъзнателно те подготвят за най-лошото. В напрегнатото мълчание чувах туптенето на собственото си сърце и изведнъж усетих странна сухота в гърлото си.

Забелязах, че сестрата вече не е на мястото си на рецепцията, и се надявах да е отишла да провери какво е състоянието на Ной. С ъгълчето на окото си видях Джейн да приближава. Изправих се и й подадох ръка, за да се облегне на нея.

— Мразя това.

— Знам, и аз го мразя — отвърнах.

Зад нас в чакалнята на спешното влезе млада двойка с три плачещи деца. Дръпнахме се, за да им направим място да минат, а когато стигнаха до рецепцията, видях сестрата да се подава отзад. Вдигна пръст, за да даде знак на двойката да почака, и се запъти към нас.

— Вече е в съзнание — оповести тя, — но още е малко замаян. — Жизнените му показатели са добри. Сигурно ще го преместим в стая след около един час.

— Значи ще се оправи?

— Не смятат да го местят в интензивното, ако това питате — предпазливо отговори тя. — Вероятно ще остане в болницата няколко дни за наблюдение.

Думите й бяха посрещнати с колективно облекчено мърморене.

— Може ли да го видим сега? — настоя Джейн.

— Не можем да пуснем всички наведнъж. Няма достатъчно място, а и лекарят смята, че е по-добре засега да го оставите да си почива. Един от вас може да влезе сега, стига да не се застоява дълго.

Изглеждаше очевидно, че трябва да влезе или Кейт, или Джейн, но преди някой да успее да каже нещо, сестрата продължи:

— Кой е Уилсън Луис? — попита тя.

— Аз.

— Елате с мен. Готвят се да му включат система и сигурно ще можете да го видите, преди да му се доспи.

Усетих как всички от семейството впериха поглед в мен. Мислех, че знам защо иска да ме види Ной, но вдигнах ръка, за да предотвратя това да се случи:

— Знам, че аз разговарях с вас, но според мен трябва да влезе Джейн или Кейт — възпротивих се аз. — Те са негови дъщери. Или пък Джеф или Дейвид.

Сестрата поклати глава.

— Той помоли да види вас. Съвсем ясно каза, че иска вие да отидете пръв.

Джейн се усмихна за миг, но в усмивката й долових онова, което усещах и у другите. Любопитство, разбира се. И изненада. Само че от страна на Джейн усетих и фина убеденост в предателство, сякаш тя знаеше точно защо той е избрал мен.

Ной лежеше в леглото с тръбички в ръцете си и беше включен към апарат, който отмерваше стабилния ритъм на сърцето му. Очите му бяха притворени, но той завъртя главата си на възглавницата, когато чу сестрата да дърпа завесата и да ни огражда с нея. Чух стъпките й да се отдалечават, останахме сами.

Изглеждаше много мъничък в леглото, а лицето му беше бяло като лист хартия. Седнах на стола до него.

— Здравей, Ной.

— Здравей, Уилсън — отговори той с треперлив глас. — Благодаря, че се отби.

— Добре ли си?

— Бил съм и по-добре, обаче можеше и да е по-зле. — По лицето му пробяга бледа сянка от усмивка.

Протегнах се и хванах ръката му.

— Какво се случи?

— Някакъв корен — отвърна той. — Бил съм там хиляди пъти, но този път коренът изскочи и ми сграбчи крака.

— И си удари главата?

— Главата, тялото. Всичко. Строполих се като чувал с картофи, но слава богу, нямам нищо счупено. Още съм малко замаян. Лекарят каза, че ще съм на крак до няколко дни. Добре, викам му, понеже в края на седмицата ще ходя на сватба.

— Не се тревожи за това. Гледай само да оздравееш.

— Ще се оправя. Има още живот в мен.

— Разбира се.

— Как са Джейн и Кейт? Сигурно са се поболели от притеснение.

— Всички сме притеснени. Аз също.

— Да, обаче ти не ме гледаш с печални очи и не ревеш всеки път, когато продумам.

— Правя го, когато не гледаш.

Той се усмихна.

— Не като тях. Най-вероятно някоя от тях ще седи до леглото ми денонощно през следващите няколко дни, да ме завива, да ми оправя леглото и да ми набухва възглавниците. Като квачки са. Знам, че го правят за добро, но това суетене ме подлудява. Последния път, когато бях в болницата, не останах сам за повече от минута. Дори до тоалетната не можех да отида, без някоя от тях да ме заведе, а после ме чакаха пред вратата да приключа.

— Нуждаеше се от помощ. Тогава не можеше да ходиш, забрави ли?

— Все пак мъжът има нужда от достойнство.

Стиснах ръката му.

— Ти винаги ще си останеш най-достойният мъж, когото съм познавал.

Ной ме погледна в очите и изражението му се разнежи.

— В мига, в който ме видят, ще ме наобиколят, нали ги знаеш. Ще се суетят и ще се щурат, както винаги. — Усмихна се закачливо. — Може да се позабавлявам с тях.

— Не се увличай, Ной. Правят го, понеже те обичат.

— Знам. Но не е нужно да се отнасят с мен като с дете.

— Няма.

— Ще го направят. Така че когато настъпи този момент, защо не им кажеш, че трябва да си почина малко, става ли? Ако кажа, че съм изморен, пак ще се притеснят.

— Добре — усмихнах се.

За миг се смълчахме. Апаратът отмерваше постоянен сърдечен ритъм и монотонното му пиукане действаше успокоително.

— Знаеш ли защо повиках теб вместо някое от децата си? — попита Ной.

Кимнах пряко волята си.

— Искаш да отида в „Крийксайд“, нали? Да нахраня лебеда като миналата пролет.

— Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко. С радост ще помогна.

Той замълча и измореното му лице се вгледа в моето.

— Знаеш, че не мога да те помоля в присъствието на останалите. Те се разстройват дори само да го спомена. Мислят, че полудявам.

— Знам.

— Ти обаче не мислиш така, нали, Уилсън?

— Не.

— Понеже и ти вярваш в това, нали? Тя беше там, когато се събудих, знаеш. Беше се надвесила над мен, проверяваше дали всичко е наред и се наложи сестрата да я изпъди. Беше при мен през цялото време.

Знаех какво иска да чуе от мен, но явно просто не намирах думите. Вместо това се усмихнах.

— „Уандър Бред“ — казах. — Четири парчета сутрин и три парчета следобед, нали така?

Ной стисна ръката ми и ме принуди отново да го погледна.

— Вярваш ми, нали, Уилсън?

Мълчах. Тъй като Ной ме разбираше по-добре от всеки друг, не можех да скрия истината.

— Не знам — отвърнах накрая.

В очите му прочетох разочарование от отговора ми.

Един час по-късно преместиха Ной в стая на втория етаж и семейството най-сетне отиде при него.

Джейн и Кейт влязоха в стаята, нареждайки в хор: „О, татко!“. След тях влязоха Лин и Деби, а Дейвид и Джеф застанаха недалеч. Грейсън остана в долната част на леглото, а аз се отдръпнах отзад.

Както предрече Ной, скупчиха се над него. Държаха го за ръката, оправяха завивките му, повдигнаха му малко възглавниците. Оглеждаха го внимателно, докосваха го, суетяха се край него, прегръщаха го и го целуваха. Всички го обсипваха с въпроси.

Джеф се обади пръв:

— Сигурен ли си, че си добре? Лекарят каза, че си паднал лошо.

— Добре съм. Имам цицина, но нищо повече, просто съм малко изморен.

— Уплаших се до смърт — заяви Джейн. — Но много се радвам, че си добре.

— И аз — присъедини се към нея Дейвид.

— Не трябва да излизаш сам, когато ти се вие свят — укори го Кейт. — Следващия път просто изчакай някой да те изведе. Ще дойдат и ще те намерят.

— И сега ме намериха — възрази Ной.

Джейн се пресегна зад главата и набухна възглавниците му.

— Нали не си стоял там дълго? Не мога да понеса мисълта, че не са те намерили веднага.

— Не повече от няколко часа — поклати глава Ной.

— Няколко часа! — възкликнаха Кейт и Джейн и застинаха с ужасено изражение.

— Може би малко повече. Трудно ми е да преценя, понеже облаците скриваха слънцето.

— По-дълго ли? — попита Джейн. Ръцете й бяха стиснати в юмруци.

— Освен това бях мокър. Сигурно ме е навалял дъжд. Или пък са пуснали пръскачките.

— Можело е да умреш! — провикна се Кейт.

— Е, не беше толкова зле. Малко вода не е навредила на никого. Най-лошото беше, когато дойде една миеща мечка. Гледаше ме, все едно имаше бяс. И после ме нападна.

— Нападнала те е миеща мечка? — Джейн изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Не беше точно нападение. Отблъснах животното, преди да успее да ме ухапе.

— Опитала се е да те ухапе! — провикна се Кейт.

— Е, нищо особено! И преди съм гонил миещи мечки.

Кейт и Джейн се спогледаха ужасени, после се обърнаха към братята си. Възцари се уплашено мълчание, преди Ной най-накрая да се усмихне. Посочи ги с пръст и възкликна:

— Хванахте се.

Закрих устата си с ръка, опитвайки се да заглуша смеха си. Видях, че встрани от мен Ана също прави всичко по силите си да остане сериозна.

— Недей да ни дразниш така! — сряза баща си Кейт и тупна отстрани по леглото.

— Да, татко, не е хубаво — додаде Джейн.

Ной присви развеселено очи.

— Нямаше как, сами си го изпросихте. Но за ваше сведение, намериха ме след броени минути. Добре съм. Предложих да карам до болницата, но ме накараха да се кача в линейката.

— Не можеш да караш. Дори вече нямаш книжка.

— Което не означава, че съм забравил да шофирам. Пък и колата още си е на паркинга.

Макар да не казаха нищо, усетих как Кейт и Джейн мислено кроят да му вземат ключовете.

Джеф се прокашля:

— Мислех си, че можем да ти вземем една от онези аларми, които се носят на китката. Така че ако се случи отново, веднага да получиш помощ.

— Не ми трябва. Просто се спънах в един корен. Едва ли щях да имам време да натисна копчето, докато падам. А когато се свестих, медицинската сестра вече беше дошла.

— Ще поговоря с директора — обади се Дейвид. — И ако той не вземе мерки за корена, аз ще го направя. Лично ще го отсека.

— Ще ти помогна — обади се Грейсън.

— Той не е виновен, че съм станал кьопав на старини. Ще се оправя след ден-два и ще бъда във форма за уикенда.

— Не се тревожи за това — каза Ана, — просто оздравявай.

— И давай по-кротко — настоя Кейт. — Притесняваме се за теб.

— Уплашихме се до смърт — увери го Джейн.

Да, Ной имаше право, наистина кудкудякаха като квачки.

— Ще се оправя — заяви той. — Да не сте посмели да отменяте сватбата заради мен. Очаквам я с нетърпение и не си мислете, че една цицина ще ме спре да дойда.

— В момента това не е важно — каза Джеф.

— Така е, дядо — съгласи се Ана.

— И да не отлагате — настоя Ной.

— Не говори така, татко — намеси се Кейт. — Ще останеш тук колкото е нужно, за да се оправиш.

— Ще се оправя. Искам само да ми обещаете, че няма да отменяте сватбата. Очаквам я с нетърпение.

— Не упорствай — помоли го Джейн.

— Колко пъти да ви повтарям? Това е важно за мен. Не всеки ден има сватби. — Даде си сметка, че няма да постигне нищо с дъщерите си, и потърси с поглед Ана. — Разбираш какво имам предвид, нали, Ана?

Тя се поколеба. Насред възцарилото се мълчание погледът й се стрелна към мен, после отново към Ной.

— Разбира се, дядо.

— Значи няма да отложиш сватбата, нали?

Тя инстинктивно посегна към ръката на Кейт.

— Щом така искаш.

Ной се усмихна с видимо облекчение.

— Благодаря ти — прошепна.

Джейн нагласи одеялото му.

— Добре, значи ще се погрижиш за себе си през седмицата, а в бъдеще ще внимаваш повече, нали?

— Не се притеснявай, татко — увери го Дейвид, — ще изтръгна този корен, преди да се върнеш в дома.

Разговорът отново се насочи към това как е паднал Ной и внезапно си дадох сметка какво пропускат всички. Очевидно никой не искаше да споменава причината Ной да е бил на езерото.

Но пък и никой от тях никога не е бил склонен да говори за лебеда.

Ной ми разказа за лебеда преди малко по-малко от пет години. Ели си беше отишла преди месец и той се състаряваше главоломно. Рядко излизаше от стаята си, дори и за да чете стихове на другите. Вместо това седеше на бюрото си и препрочиташе писмата, които двамата с Ели си бяха писали през годините, или пък разлистваше любимата си книга „Стръкчета трева“.

Помъчихме се да го изкараме от стаята, разбира се, и може би е ирония на съдбата, че аз го заведох на пейката край езерото. Онази сутрин той за пръв път видя лебеда.

Не мога да кажа, че знаех за какво си мисли, а и тогава той изобщо не показа, че съзира нещо съществено в случващото се. Помня, че лебедът се понесе към нас, сякаш търсеше нещо за хапване.

— Трябваше да донесем малко хляб — отбеляза Ной.

— Следващият път — отговорих механично.

Обаче, когато отидох да го видя два дни по-късно, с учудване установих, че той не е в стаята си. Сестрата ми каза къде е. Открих го на брега на езерото, на пейката. До него имаше едно-едничко парче „Уандър Бред“. Лебедът сякаш ме наблюдаваше, докато се приближавах, но и тогава не прояви страх.

— Явно си си намерил приятел — казах.

— Май да.

— „Уандър Бред“? — попитах.

— Тя го обича най-много.

— Как разбра, че е женска?

— Просто знам — усмихна се Ной. Така започна всичко.

Оттогава той редовно хранеше лебеда и ходеше на езерото, независимо какво е времето. Седеше под дъжда или в непоносимата жега и с течение на годините започна да прекарва все повече време на пейката — наблюдаваше лебеда и му шепнеше. Вече по цели дни не ставаше от мястото си.

Няколко месеца след първата си среща с лебеда го попитах защо прекарва толкова много време на езерото. Допусках, че там му е спокойно или че му е приятно да говори на някого — или на нещо — без да очаква отговор.

— Идвам, защото тя иска.

— Лебедът ли? — попитах.

— Не, Ели.

Коремът ми се стегна, когато чух името й, но не разбирах какво казва Ной.

— Ели иска да храниш лебеда ли?

— Да.

— Как разбра?

Той въздъхна и ме погледна.

— Това е тя.

— Кой?

— Лебедът.

Поклатих глава неуверено.

— Не съм сигурен какво точно се опитваш да ми кажеш.

— Ели — повтори Ной. — Намерила е начин да се върне при мен точно както ми обеща. Трябваше само да я открия.

Това имаха предвид лекарите, когато твърдяха, че Ной има халюцинации.

Останахме в болницата още трийсетина минути. Д-р Барнуел обеща да ни се обади с последните новини след сутрешната визитация. Беше близък на семейството и щеше да се грижи за Ной като за собствения си баща. Имахме му пълно доверие. Както обещах, намекнах на останалите, че Ной ми се струва изморен и че може би е най-добре да го оставим да си почива. На тръгване се уговорихме да го посещаваме на смени, после се сбогувахме с прегръдки и целувки на паркинга. След миг двамата с Джейн останахме сами и наблюдавахме как другите си тръгват.

Усещах изтощението в блуждаещия й поглед и в отпуснатата й поза, аз също бях изтощен.

— Добре ли си? — попитах.

— Да, струва ми се — въздъхна тя. — Знам, че изглежда добре, но явно не проумява, че е на почти деветдесет години. Няма да се оправи толкова бързо, колкото си мисли. — Затвори очи за миг и аз се досетих, че се притеснява и за сватбата.

— Нали няма да помолиш Ана да отложи сватбата? След всичко, което каза Ной?

Джейн поклати глава.

— Щях да опитам, но той толкова настоя. Надявам се само да не настоява, понеже усеща, че…

Не довърши изречението, но знаех точно какво има предвид.

— Защото усеща, че не му остава още много — продължи тя. — И че това ще е последното голямо събитие за него…

— Не смята така. Чакат го още години живот.

— Звучиш сигурен.

— Сигурен съм. Всъщност той е доста добре за човек на неговата възраст. Особено в сравнение с връстниците му в „Крийксайд“. Те почти не излизат от стаите си и по цял ден гледат телевизия.

— Да, а той пък само стои на езерото и гледа този глупав лебед. Да не е по-хубаво!

— Това го прави щастлив — изтъкнах.

— Но не е редно — разпалено отговори тя. — Не разбираш ли? Мама я няма. Този лебед няма нищо общо с нея.

Не знаех как да отговоря, затова си замълчах.

— Това е лудост — продължи тя. — Да го храни е едно, обаче да си въобразява, че душата на мама по някакъв начин се е върнала, е чиста лудост. — Скръсти ръце. — Чувала съм го да му говори, когато ходя да го виждам. Най-редовно си бъбри с лебеда, явно наистина вярва, че той го разбира. Кейт и Дейвид също са го чували. Знам, че и ти си го чувал — изгледа ме тя обвинително.

— Да, и аз съм го чувал — признах.

— И това не те тревожи?

Пристъпих от крак на крак.

— Мисля — подех предпазливо, — че в момента Ной има нужда да вярва, че това е възможно.

— Но защо?

— Защото я обича. Тя му липсва.

При тези ми думи брадичката й затрепери.

— И на мен ми липсва.

Но макар да го изрече, и двамата знаехме, че не е същото.

Въпреки тревогата и на двамата не ни се прибираше у дома след преживяното в болницата. Джейн внезапно обяви, че „умира от глад“, затова решихме да се отбием в „Челси“ за късна вечеря.

Още преди да влезем, чух Джон Питърсън на пианото. Когато се връщаше в града за по няколко седмици, свиреше всеки уикенд, понякога неочаквано се появяваше и през делничните дни. Днес беше такава вечер, затова масите покрай пианото бяха пълни, а барът беше претъпкан с хора.

Настаниха ни горе, далеч от музиката и от хората, а край нас имаше само няколко заети маси. Джейн ме изненада, като си поръча втора чаша вино с предястието си и явно така успя да преодолее малко натрупалото се през последните няколко часа напрежение.

— Какво ти каза татко, докато бяхте сами? — попита Джейн и внимателно извади една костица от рибата си.

— Не много. Попитах го как е, как се е случило. Повечето неща бяха същите като онова, което каза пред вас.

Тя изви вежди.

— Повечето неща? А какво още ти каза?

— Наистина ли искаш да узнаеш?

Тя остави приборите си.

— Помолил те е да храниш лебеда, нали?

— Да.

— Ще го направиш ли?

— Да — отговорих, но когато видях изражението й, побързах да добавя, — но преди да се разстроиш, искам да разбереш, че го правя не защото го мисля за Ели. Правя го, защото Ной ме помоли и защото не искам лебедът да умре от глад. Сигурно вече е отвикнал сам да си набавя храна.

Тя ме изгледа скептично.

— Мама мразеше „Уандър Бред“, да знаеш. Не искаше да го яде. Правеше домашен хляб.

За щастие келнерът дойде и ме спаси от по-нататъшно задълбаване в темата. Когато попита дали ни харесват предястията, Джейн неочаквано се поинтересува дали те са включени в менюто за сватбата.

Въпросът й му подсказа кои сме.

— А, вие ли вдигате сватба? — попита той. — В къщата на стария Калхун този уикенд?

— Да, ние — отговори Джейн с грейнало лице.

— Така си и помислих. Струва ми се, че половината екип е зает с това. — Келнерът се ухили широко. — Много се радвам да се запознаем. Нека да ви долея и ще ви донеса пълното меню за кетъринга.

Щом той се отдалечи, Джейн се приведе над масата.

— Май получих отговор на един от въпросите си. За обслужването.

— Казах ти да не се притесняваш.

Тя пресуши чашата си.

— Ще опънат ли шатра? Нали ще се храним отвън?

— Защо да не използваме къщата? — предложих. — Така и така ще ходя, когато дойдат озеленителите, мога да повикам фирма да почисти и вътре. Разполагаме с няколко дни, сигурен съм, че ще успея да намеря кой да го свърши.

— Защо да не опитаме — бавно каза Джейн. Знаех, че си спомня последния път, когато е влизала вътре. — Сигурно ще бъде доста прашно. Не е чистено от години.

— Така е, но пък е само почистване. Ще се обадя тук-там, ще видя какво мога да направя.

— Все това повтаряш.

— Защото все имам да върша неща — възразих и тя се засмя добродушно. През прозореца зад рамото й виждах кантората си и забелязах, че прозорецът на Саксън свети. Явно имаше спешна работа, понеже Саксън рядко оставаше до късно. Джейн улови погледа ми.

— Вече ти липсва работата ли?

— Не, приятно ми е да се откъсна за известно време.

Тя ме изгледа внимателно.

— Сериозно?

— Разбира се. — Подръпнах полото си и добавих: — Приятно е да не се налага да носиш костюм през седмицата.

— Май беше забравил това усещане. Не си вземал дълга отпуска от колко време… от осем години?

— Не може да е толкова отдавна.

След малко тя кимна.

— Взимал си по няколко дни от време на време, но за последен път отсъства цяла седмица през 1995 година. Не помниш ли? Когато заведохме всички деца във Флорида. Джоузеф тъкмо беше завършил гимназия.

Дадох си сметка, че тя има право, но онова, което преди време смятах за нещо добро, сега възприемах като грешка.

— Съжалявам — казах.

— За какво?

— За това, че не съм излизал по-често в отпуск. Не беше честно нито към теб, нито към семейството. Трябваше да се постарая да прекарвам повече време с теб и с децата.

— Всичко е наред — махна тя с вилицата си, — не е станало Бог знае какво.

— Напротив. — Макар Джейн отдавна да бе свикнала с всеотдайността ми към работата и да я приемаше като особеност на характера ми, бях наясно, че за нея темата винаги е била болезнена. Знаех, че съм успял да привлека вниманието й, затова продължих: — Не е наред. Не съжалявам само за това. Съжалявам за всичко. Съжалявам, че заради работата пропуснах всички важни събития от живота на децата. Рождените им дни например. Не мога дори да си спомня колко от тях съм пропуснал заради късни служебни срещи, които отказвах да отложа. И всичко друго, на което не бях — волейболните срещи, лекоатлетическите състезания, концертите по пиано, училищните пиеси… Истинско чудо е, че децата са ми простили, а още по-чудно е, че явно все още ме обичат.

Тя кимна разбиращо, но не каза нищо. Пък и какво да каже. Поех голяма глътка въздух и продължих:

— Знам, че невинаги съм бил и добър съпруг — добавих тихо. — Понякога се питам защо изобщо ме изтърпя толкова дълго.

При тези думи тя леко изви вежди.

— Съзнавам, че си прекарала твърде много уикенди и вечери сама и че стоварих върху теб цялата отговорност за отглеждането на децата. Не беше честно спрямо теб. И дори когато ми казваше, че най-много от всичко ти се иска да прекарваме повече време заедно, аз не те слушах. Например на трийсетия ти рожден ден.

Замълчах и й дадох време да асимилира казаното. Видях как от отсрещната страна на масата очите на Джейн леко се разшириха от спомена. Това бе една от многото ми минали грешки, които се опитвах да забравя.

Тогава ме беше помолила за нещо много простичко. Претоварена с майчински грижи, искаше отново да се почувства жена поне за една вечер и от доста време ми намекваше как си представя една такава романтична вечер — дреха, избрана за нея и положена върху леглото, цветя, лимузина, която да ни откара в тих ресторант, маса с прекрасен изглед, спокоен разговор без притеснение, че трябва спешно да се втурне към къщи. Още тогава съзнавах, че е важно за нея, и мислено си отбелязах да го изпълня, обаче толкова се увлякох в объркано дело, свързано с огромно наследство, че рожденият й ден настъпи, преди да успея да организирам каквото и да било. Вместо това в последния момент секретарката ми избра една стилна гривна, а на път за вкъщи успях да се убедя, че понеже гривната е скъпа, Джейн ще я приеме за не по-малко специална. Докато я разопаковаше, й обещах, че ще организирам всичко, за да прекараме заедно една романтична вечер, дори по-хубава от онази, която ми беше описала. В крайна сметка това се оказа поредното обещание, което наруших, и сега си мисля, че Джейн го е съзнавала още докато съм й го давал.

Мълчах, притиснат от бремето на пропуснатата възможност, и разтривах челото си. Бутнах настрани чинията си и докато миналото препускаше покрай мен като поредица обезсърчаващи мигове, усетих погледа на Джейн върху себе си. Изненадах се обаче, че тя се пресегна през масата и докосна ръката ми.

— Уилсън, добре ли си? — В тона й се долавяше нежна загриженост, непозната за мен.

— Да — кимнах.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Защо са тези угризения днес? Татко ли ти каза нещо?

— Не.

— Тогава защо повдигаш въпроса?

— Не знам… Може би е заради сватбата — усмихнах се вяло, — обаче напоследък често си мисля за такива неща.

— Не съм допускала… не ти е присъщо.

— Така е, но е вярно — признах.

Джейн наклони глава.

— И аз не съм съвършена.

— Но си по-близо до целта от мен.

— Вярно е — сви рамене тя.

Засмях се пряко волята си, защото усетих, че напрежението се разсея.

— Да, ти работеше много — продължи Джейн. — Може би прекалено. Но винаги съм знаела, че го правиш, понеже искаш да подсигуриш семейството ни. А това означава много — даде ми възможност да остана у дома и да се грижа за децата. Винаги е било важно за мен.

Усмихнах се, размишлявайки над думите й и над прошката, която долових в тях. Казах си, че съм голям щастливец, и се наведох над масата.

— Знаеш ли за какво още си мислех? — попитах.

— Още ли има?

— Опитвах се да проумея защо изобщо си се омъжила за мен.

Изражението й се смекчи.

— Не бъди толкова суров със себе си. Не бих се омъжила за теб, ако не исках.

— Но защо се омъжи за мен?

— Защото те обичах.

— Но защо?

— По много причини.

— Например?

— Искаш конкретно ли?

— Развесели ме. Току-що ти признах всичките си тайни.

Тя се усмихна на настойчивостта ми.

— Добре. Защо се омъжих за теб… Защото беше почтен, трудолюбив и мил. Беше учтив и търпелив, по-зрял от всеки друг, с когото бях излизала. Когато бяхме заедно, ти ме слушаше така, сякаш за теб бях единствената жена на света. Караше ме да се чувствам цяла и времето, прекарано с теб, беше точно каквото трябва да бъде. — Поколеба се за миг. — Но не е само заради чувствата ми. Колкото повече те опознавах, толкова повече се уверявах, че ти ще направиш всичко необходимо, за да се грижиш за семейството си. А това беше важно за мен. Знаеш, че тогава много хора на нашата възраст искаха да променят света. И макар че идеята е благородна, аз се нуждаех от нещо по-традиционно. Исках семейство като това на родителите си и предпочитах да съсредоточа вниманието си над своето малко ъгълче от света. Исках човек, който желае да се свърже със съпруга и майка, човек, който ще уважава избора ми.

— Направих ли го?

— Повечето неща.

Засмях се.

— Забелязах, че не спомена ослепителната ми външност и обаятелната ми личност.

— Нали искаше истината? — подразни ме тя.

Пак се засмях, а Джейн стисна ръката ми.

— Само се шегувам. Тогава ми харесваше как изглеждаш сутрин, щом си облечеш костюма. Беше висок и стегнат, млад и амбициозен адвокат, който се стараеше да ни осигури хубав живот. Беше много привлекателен.

Думите й ме стоплиха. През следващия един час — докато на кафе разглеждахме менюто за кетъринга и слушахме тихата музика, която се чуваше отдолу — забелязах, че очите й често се спират на лицето ми по начин, който ми се стори почти непознат. Въздействието беше шеметно, но по един кротък начин. Може би тя си припомняше причините да се омъжи за мен, така както ми ги беше разказала. И макар да не бях напълно сигурен, изражението й, докато ме наблюдаваше, ми подсказа, че все пак понякога още се радва, че е станала моя съпруга.