Един ден, един живот

Първа глава

Мисълта, че съпругата ти може би не те обича, е съкрушителна и същата нощ, след като Джейн отнесе подарения от мен парфюм горе в спалнята ни, седях на дивана часове наред и се чудех как се стигна до това положение. Отначало ми се искаше да се убедя, че тя просто реагира емоционално и че придавам повече тежест на случилото се, отколкото заслужава. Само че колкото повече размишлявах, толкова повече долавях не само разочарованието й заради нейния разсеян съпруг, а и следите от някаква по отколешна меланхолия — сякаш пропускът ми бе само последният удар от дълга, дълга поредица погрешни стъпки.

Дали бракът ни се беше превърнал в разочарование за Джейн? Не ми се искаше да си го мисля, но изражението й казваше друго и се запитах какво ли вещае това за бъдещето ни. Може би тя се съмняваше дали изобщо да остане моя съпруга? Доволна ли беше от решението си да се омъжи за мен? Трябва да ви кажа, че се плашех от тези въпроси — и от вероятно още по-страшните им отговори — защото дотогава винаги бях смятал, че Джейн е толкова щастлива с мен, колкото и аз с нея.

Питах се каква е причината чувствата ни един към друг да са толкова различни?

Вероятно трябва още в самото начало да отбележа, че според някои хора животът ни е доста обикновен. И аз подобно на мнозина мъже имах задължението да издържам семейството финансово и животът ми до голяма степен се въртеше около кариерата ми. През изминалите трийсет години работех за адвокатската кантора „Омбри, Саксън и Тандъл“ в Ню Бърн, Северна Каролина, и доходите ми, макар и не прекомерно високи, бяха достатъчни, за да поставят семейството ни в горните слоеве на средната класа. През уикенда обичам да ходя на голф и да се грижа за градината, предпочитам класическа музика и всяка сутрин чета вестника. Джейн преди беше учителка в основното училище, но през по-голямата част от съпружеския ни живот се посвети на отглеждането на трите ни деца. Грижеше се и за домакинството, и за обществения ни живот, а най-голямата й гордост са албумите със снимки, в които старателно е събрала историята на живота ни в образи. Тухлената ни къща има бяла дъсчена ограда и автоматични пръскачки, притежаваме две коли и сме членове на Ротари клуб и на Търговската камара. По време на съпружеския си живот пестихме за старини, построихме дървена люлка в задния двор, която сега стърчи неизползвана, присъствахме на десетки родителски срещи, редовно гласувахме и всяка неделя без изключение правехме дарение на епископалната църква. Аз съм на петдесет и шест и съм с три години по-възрастен от съпругата си.

Въпреки чувствата си към Джейн понякога си мисля, че вероятността двама човека като нас да прекарат живота си заедно не е голяма. Различни сме почти във всичко и макар че противоположностите наистина се привличат, винаги съм имал чувството, че в деня на сватбата ни аз съм направил по-добрия избор. В крайна сметка Джейн е човекът, който на мен винаги ми се е искало да бъда. Аз имам склонност по-скоро към стоицизма и логиката, а тя е дружелюбна и отзивчива и притежава естествена състрадателност, заради която я харесват. Не е трудно да я накараш да се засмее и има широк кръг от приятели. През годините си дадох сметка, че повечето мои приятели всъщност са съпрузи на приятелките на жена ми, но мисля, че това важи за повечето семейни двойки в наше време. Въпреки това имам късмет, понеже Джейн винаги е съобразявала избора на приятелите ни с мен и редовно има някоя вечеря, на която съм поканен. Ако тя не бе станала част от живота ми, сигурно щях да живея като монах.

Има и още нещо: очарован съм от детинската лекота, с която Джейн изразява чувствата си. Когато е тъжна, плаче, когато е щастлива, се смее, и най-приятното нещо за нея е да я изненадаш с прекрасен жест. В такива мигове тя проявява неостаряваща невинност и макар че изненадата по дефиниция е неочаквана, при Джейн самият спомен за нея предизвиква същото вълнение години по-късно. Понякога, когато се размечтае, я питам за какво си мисли и тя започва да разказва отнесено за нещо, което аз отдавна съм забравил. Признавам, че това не спира да ме удивлява.

Джейн е благословена с нежно сърце, но в редица отношения е по-силна от мен. Като при повечето южнячки ценностите и убежденията й се коренят в Бог и в семейството, тя възприема света през призмата на черното и бялото, на доброто и злото. Взема решения инстинктивно — и те почти винаги са правилни — а аз, от друга страна, претеглям безкраен брой варианти и нерядко поставям под съмнение избора си. За разлика от мен съпругата ми рядко се смущава. Тази липса на притеснение за усещанията на другите изисква самоувереност, която все ми се изплъзва и за която й завиждам повече от всичко друго.

Част от различията ни сигурно се дължат на произхода ни. Джейн е отраснала в малко градче с още три деца и с родители, които са я обожавали, а аз съм отгледан в градска къща във Вашингтон като единствено дете в семейството на съдебни служители. Родителите ми рядко се прибираха у дома преди седем вечерта. Затова прекарвах повечето си свободно време сам и до ден-днешен се чувствам най-добре в уединението на кабинета си.

Както вече споменах, имаме три деца и макар че много ги обичам, те са повече продукт на жена ми. Тя ги роди и ги отгледа и отношенията им с нея са по-непосредствени. Понякога съжалявам, задето не съм прекарвал с тях толкова време, колкото би ми се искало, но се утешавам с мисълта, че Джейн прекрасно компенсира отсъствието ми. Явно децата ни се справиха чудесно и въпреки мен. Вече са големи и живеят самостоятелно, но имаме късмет, че само едно от тях напусна щата. Двете ни дъщери продължават да ни посещават често и съпругата ми се старае винаги да има в хладилника от любимите им храни, в случай че са гладни, а те никога не са. Когато идват, часове наред разговарят с Джейн.

Ана е на двайсет и седем и е най-голямата. Има черна коса и тъмни очи, а външността й отразява порасналата й сатурнова природа. Тя беше мрачно момиче, което прекара пубертета си заключено в стаята си, където слушаше потискаща музика и си водеше дневник. Не я познавах тогава, с дни не ми продумваше и аз просто не проумявах с какво предизвиквам такова поведение. Каквото и да кажех, тя само въздишаше или клатеше глава, а ако попитах какво я измъчва, вперваше поглед в мен, все едно не проумяваше въпроса. Жена ми не виждаше в това нищо необикновено и го отдаваше на типичната младежка фаза, но пък дъщеря ни си говореше с нея. Понякога минавах покрай стаята на Ана и чувах как двете си шушукат, обаче ако ме чуеха отвън, веднага спираха. Когато по-късно питах Джейн какво са обсъждали, тя вдигаше рамене и загадъчно махваше с ръка, сякаш единствената им цел е да ме държат на тъмно.

Но Ана е първородната ни дъщеря и затова винаги ми е била любимка. Не бих признал това пред никого, но според мен тя също го знае и наскоро осъзнах, че вероятно дори през годините си на мълчание ме е обичала повече, отколкото съм си давал сметка. Все още си спомням как, докато преглеждах завещания или други документи в кабинета си, тя винаги се промъкваше през вратата. Обикаляше стаята, оглеждаше рафтовете с книги и се пресягаше да вземе различни предмети, но щом й заговорех, се измъкваше навън също толкова тихо, колкото бе влязла. След време се научих да си мълча и понякога тя оставаше в кабинета ми цял час и ме наблюдаваше, докато пишех по жълтите листове. Ако я погледнех, се усмихваше съучастнически, наслаждавайки се на играта ни. И сега, както и тогава, не разбирах какво се случва, но този спомен се е запечатал в паметта ми като малко други.

В момента Ана работи в „Роли Нюз енд Обзървър“, но според мен мечтае да стане писателка. В колежа главната й специалност беше творческо писане и разказите, които пишеше, бяха мрачни като самата нея. Помня, четох един за момиче, което става проститутка, за да се грижи за болния си баща, който преди това я е насилвал. Когато оставих листовете, се запитах как да разбирам това.

Освен това е лудо влюбена. Ана, винаги предпазлива и разсъдлива в избора си, беше страшно придирчива по отношение на мъжете, и за щастие смятам, че Кийт се отнася добре с нея. Той възнамерява да стане ортопед и се държи със самоувереност, каквато притежават само хора, преодолели поне няколко препятствия в живота. От Джейн научих, че на първата им среща Кийт завел Ана да летят с делтаплан на брега близо до форт Мейкън. Когато по-късно през седмицата Ана го доведе в къщата, той се появи облечен със спортно сако, току-що изкъпан и леко ухаещ на одеколон. Ръкувахме се, Кийт ме погледна право в очите и ме впечатли, като каза: „Приятно ми е да се запознаем, господин Луис“.

Джоузеф, нашето второ дете, е една година по-малък от Ана. Винаги ме е наричал „тате“, макар че никой друг в семейството ни не използва тази дума. Ние двамата изобщо не си приличаме. Той е по-слаб и по-висок от мен, на повечето обществени събития ходи по джинси и когато ни посещава в Деня на благодарността и на Коледа, яде само зеленчуци. Докато растеше, го смятах за мълчалив, но неговата затвореност, досущ като тази на Ана, изглежда беше конкретно по отношение на мен. Други хора изтъкват чувството му за хумор, но аз, честно казано, рядко съм виждал да го проявява. Когато сме заедно, често чувствам, че сякаш се старае да ми направи впечатление.

И той като Джейн е състрадателен още от дете. Гризеше си ноктите от тревога за други хора и още от петгодишната си възраст ги беше изял почти до корен. Излишно е да споменавам, че когато предложих да завърши бизнес или икономика, той пренебрегна съвета ми и избра социология. Сега работи за порутен женски приют в Ню Йорк, но това е единственото, което ни е казал за работата си. Знам, че Джоузеф поставя под въпрос избора, който съм направил за живота си, точно както аз се отнасям към неговия, но въпреки различията ни тъкмо със сина си разговарям така, както винаги ми се е искало да разговарям с децата си, докато ги гушках като бебета. Той е изключително интелигентен, постигна почти максималния резултат на теста CAT, а интересите му се простираха от историята на близкоизточните закони за немюсюлманските поданици в страни, спазващи шариата, до теоретичното приложение на фракталната геометрия. Освен това е прям — понякога болезнено — затова от само себе си се разбира, че тези особености на личността му ме поставят в неизгодна позиция в спор с него. Понякога се дразня от упорството му, но в такива мигове страшно се гордея, че ми е син.

Лесли, най-малката в семейството, в момента следва биология и физиология в Уейк Форест и смята да стане ветеринарен лекар. Вместо да се прибира у дома през лятната ваканция като повечето студенти, тя записва допълнителни курсове с намерението да се дипломира по-рано и следобед работи на някакво място, наречено „фермата на животните“. Лесли е най-общителното от всичките ни деца и смехът й звучи като смеха на Джейн. И тя като Ана обичаше да идва при мен в кабинета, но най-много се радваше, когато изцяло я удостоявах с вниманието си. Като мъничка обичаше да седи в скута ми и да ми дърпа ушите, а като порасна, влизаше вътре и ми разказваше вицове. Лавиците ми са пълни с подаръците, които ми правеше като дете: гипсови отливки от отпечатъците на дланите й, рисунки с пастели, гердан от макарони. Нея беше най-лесно да обичаш, първа се редеше за прегръдки и целувки от бабите и дядовците си и много обичаше да се гушка на дивана и да гледа романтични филми. Изобщо не се учудих, когато я избраха за кралица на училищното събиране на бивши възпитаници преди три години.

Освен това е добра. Всички в класа й винаги бяха поканени на рождения й ден, понеже тя се боеше, да не би да засегне някого, а когато беше на девет, цял следобед обикаля от хавлия на хавлия по плажа, защото беше намерила паднал в прибоя часовник и искаше да го върне на собственика му. От всичките ми деца тя ми е създавала най-малко грижи и когато ни идва на гости, зарязвам всичко, за да се видя с нея. Енергията й е заразителна и когато сме заедно, се питам как е възможно да сме такива късметлии.

Сега, след като всички се изнесоха, домът ни се промени. Някога гърмеше музика, вече цари тишина, едно време в килера ни имаше осем различни вида подсладени овесени ядки, а сега има само една марка, която обещава повече фибри. Не сме променяли мебелите в спалните на децата, но понеже са свалени плакатите и дъските за съобщения, както и всякакви други техни индивидуални дреболии, нищо не отличава едната стая от другата. Но най-силно се усеща празнотата на къщата — беше идеална за петчленно семейство, а сега внезапно ми се струва куха пещера, напомняща какво би трябвало да бъде. Помня, че се надявах тази промяна у дома да е свързана с начина, по който очевидно се чувстваше Джейн.

Каквато и да е причината обаче, не мога да отрека, че ние се отчуждавахме, и колкото повече мислех за това, толкова по-ясно забелязвах колко широка е пропастта помежду ни. Започнахме като двойка, променихме се и станахме родители — нещо, което винаги съм смятал за нормално и неизбежно — но двайсет и девет години след това изглежда отново бяхме станали двама непознати. Крепеше ни само навикът. Всеки живееше свой живот — ставахме по-различно време, прекарвахме дните си на различни места, а вечер всеки правеше своето. Не знаех почти нищо за заниманията на Джейн през деня и признавам, че пазех и част от своите в тайна. Не си спомням кога за последен път двамата с нея бяхме разговаряли за нещо извън обичайното.

Две седмици преди забравената годишнина обаче двамата направихме точно това.

— Уилсън, трябва да поговорим — каза тя.

Погледнах я. Помежду ни на масата имаше бутилка вино, почти бяхме привършили вечерята.

— Да?

— Мисля да замина за Ню Йорк и да постоя при Джоузеф.

— Няма ли да си идва за празниците?

— Те са чак след два месеца. И понеже не си дойде това лято, реших, че може би не е лошо този път аз да отида.

Някъде дълбоко в съзнанието ми се прокрадна мисълта, че може би ще ни се отрази добре да се откъснем за няколко дни. Може би това беше причината за предложението на Джейн и аз с усмивка се пресегнах към чашата си:

— Прекрасна идея — съгласих се. — Не сме ходили в Ню Йорк, откакто той се премести там.

Тя се усмихна за миг, после отново сведе поглед към чинията си.

— Има и още нещо.

— Да?

— Ами ти си доста зает в работата, а знам колко ти е трудно да се измъкваш.

— Може би ще успея да си освободя няколко дни — казах и вече мислено разлиствах работния си график. Нямаше да е лесно, но какво да се прави. — Кога искаш да заминем?

— Ами точно там е работата… — каза тя.

— Къде?

— Уилсън, моля те, остави ме да довърша. — Пое си дълбоко въздух, без да се старае да прикрие досадата в гласа си. — Опитвам се да ти кажа, че вероятно бих предпочела да го посетя сама.

За миг не знаех какво да кажа.

— Разстроен си, нали? — попита Джейн.

— Не — побързах да отговоря. — Той е наш син. Как може да се разстройвам от такова нещо? — И за да подчертая колко съм спокоен, си отрязах още едно парче месо с ножа. — Кога мислиш да тръгнеш?

— Следващата седмица. В четвъртък.

— В четвъртък ли?

— Вече съм си купила билет.

Не беше приключила с вечерята, но стана от масата и тръгна към кухнята. От начина, по който избягваше да срещне погледа ми, заключих, че има да ми казва още нещо, но не знае точно как да се изрази. След миг останах сам на масата. Ако се обърнех, щях да видя лицето й в профил, докато стоеше до мивката.

— Явно ще се забавляваш — провикнах се, надявах се, нехайно. — Сигурен съм, че и на Джоузеф ще му бъде приятно. Може да гледаш някое представление, докато си там.

— Може би — чух я да казва. — Зависи от програмата.

Чух я да пуска чешмата, станах от масата и отнесох чиниите си на мивката. Джейн не каза нищо, когато се приближих.

— Ще бъде чудесен уикенд — додадох.

Тя взе чинията ми и се зае да я плакне.

— А, да, още нещо…

— Да?

— Мислех да остана не само за уикенда.

При тези й думи усетих как раменете ми се напрягат.

— Колко време смяташ да останеш? — попитах.

Тя постави чинията ми настрани.

— Няколко седмици.

Разбира се, не винях Джейн за пътя, по който изглежда беше поел бракът ни. Някак съзнавах, че нося по-голяма част от отговорността, макар още да не бях съвсем наясно как и защо. Като начало ще призная, че още от самото начало на брака ни не съм точно човекът, който съпругата ми иска да бъда. Знам например, че тя би желала да съм по-романтичен, както се държеше баща й с нейната майка. Той беше мъж, който държеше ръката на жена си след вечеря или пък спонтанно набираше букет диви цветя на път за вкъщи. Още като малка Джейн била пленена от романтичните отношения на родителите си. През годините съм я чувал да говори със сестра си Кейт по телефона и да се чуди защо толкова трудно ми се удава да схвана какво е романтиката. Не че не съм се опитвал, просто явно не разбирам как да накарам нечие сърце да запърха в гърдите. В нашата къща прегръдките и целувките не бяха често явление и проявата на нежност нерядко ме караше да се чувствам неловко, особено в присъствието на децата ми. Веднъж разговарях за това с бащата на Джейн и той ми предложи да й напиша писмо. „Напиши й защо я обичаш, посочи конкретни причини“, посъветва ме. Това се случи преди повече от двайсет години. Помня, че се постарах да послушам съвета му, но ръката ми се колебаеше нерешително над листа и не успявах да намеря подходящите думи. Най-накрая оставих писалката. За разлика от баща й на мен никога не ми е било лесно да говоря за чувства. Да, стабилен съм. Абсолютно благонадежден. Несъмнено предан. Но романтиката, неприятно ми е да го призная, ми е толкова непосилна, колкото раждането.

Понякога се питам колко ли още мъже са като мен.

Докато Джейн беше в Ню Йорк, Джоузеф отговаряше на телефона всеки път, щом звъннех.

— Здрасти, тате — казваше простичко.

— Здравей. Как си?

— Добре. — И след мъчително дълъг миг: — Ами ти?

Пристъпвах от крак на крак.

— Много е тихо тук, но съм добре. — Замълчах. — Как минава посещението на майка ти?

— Хубаво. Старая се да е заета.

— Пазаруване и забележителности?

— По-малко. Но най-вече много си говорим. Интересно е.

Поколебах се. Питах се какво иска да каже, обаче Джоузеф явно не смяташе да обясни по-ясно.

— А! — възкликнах и се постарах гласът ми да звучи съвсем небрежно. — Тя наблизо ли е?

— Всъщност не. Изтича до магазина. Ще се върне след няколко минути, звънни пак.

— Не, няма нужда. Само й кажи, че съм се обаждал. Цяла нощ ще съм тук, ако иска, да ми звънне.

— Добре — съгласи се той. И след малко добави: — Ей, тате, исках да те питам нещо.

— Да?

— Наистина ли забрави за годишнината ви?

Поех си дълбоко дъх.

— Да, забравих.

— Как така?

— Не знам. Помнех, че наближава, но когато денят настъпи, просто ми изскочи от ума. Нямам извинение.

— Наранил си я.

— Знам.

От отсрещната страна настана кратко мълчание.

— Разбираш ли защо?

Не отговорих на въпроса на Джоузеф, но си мислех, че съм разбрал.

Простичко казано, Джейн не искаше да се озове в положението на възрастните двойки, които виждахме понякога, когато вечеряхме навън, и които винаги предизвикваха съжалението ни.

Не ме разбирайте погрешно, тези двойки винаги се държаха учтиво един с друг. Съпругът издърпваше стола или вземаше палтата, съпругата предлагаше някой от специалитетите. А дойдеше ли келнерът, те прекъсваха взаимно поръчките си с усещането, че са си заслужили това право с годините — например яйцата без сол, допълнително масло на препечената филийка.

Но след като направеха поръчката, не си разменяха нито дума.

Вместо това отпиваха от питиетата си или гледаха през прозореца, изчаквайки мълчаливо да пристигне храната им. А когато това станеше, понякога разговаряха кратко с келнера — за да поискат да им долее кафе например — но бързо се оттегляха всеки в своя свят, след като той си тръгнеше. Докато се хранеха, седяха като непознати, попаднали на една маса, сякаш смятаха, че да общуват един с друг по-скоро ще им струва усилие, отколкото да им достави удоволствие.

Може би преувеличавам какво е представлявал животът им, но нерядко съм се чудел как ли такива двойки са стигнали дотук.

Докато Джейн беше в Ню Йорк обаче, изведнъж ми хрумна, че може би и ние с нея също сме се запътили натам.

Помня, че се чувствах необичайно неспокоен, когато вземах Джейн от летището. Беше странно чувство и с облекчение забелязах как по устните й пробяга усмивка, когато мина през изхода и се запъти към мен. Когато се приближи, протегнах ръка за ръчния й багаж.

— Как мина пътуването ти? — попитах.

— Добре — отговори. — Нямам представа защо на Джоузеф толкова му харесва да живее там. Непрекъснато е адски шумно и натоварено. Аз не бих могла.

— Значи се радваш, че си у дома?

— Да, радвам се, но съм изморена.

— Сигурно. Пътуванията винаги са изморителни.

За миг и двамата се смълчахме.

— Как е Джоузеф? — попитах.

— Добре е. Струва ми се, че е понапълнял, откакто беше тук последния път.

— Да му се случва нещо вълнуващо, за което не ми е споменал по телефона?

— Всъщност не — отговори Джейн. — Работи много, но това е почти всичко.

В тона й долових известна тъга, която не разбирах съвсем. Докато размишлявах над това, забелязах двама млади, които се бяха прегърнали така, сякаш не са се виждали от години.

— Радвам се, че си у дома — уверих я.

Тя ме погледна, прикова очите ми, после бавно се извърна към лентата с багажа.

— Знам, че се радваш.

Така стояха нещата помежду ни преди една година.

Иска ми се да можех да ви кажа, че се подобриха през седмиците след пътуването на Джейн, но не стана така. Продължихме както преди — всеки живееше свой живот и дните се нижеха безлични един подир друг. Джейн не ми се сърдеше, но и не изглеждаше щастлива, а аз не знаех как да постъпя, колкото и да си блъсках главата. Сякаш помежду ни се беше издигнала стена, без да усетя. В края на есента, три месеца след забравената годишнина, толкова се разтревожих за нашите взаимоотношения, че реших да поговоря с баща й.

Казва се Ной Калхун и ако го познавахте, щяхте да разберете защо отидох да се срещна с него. Той и съпругата му Ели се преместиха в дома за възрастни хора „Крийксайд“ почти единайсет години преди това, през четирийсет и шестата година от брака си. Някога са споделяли едно легло, но сега Ной спи сам и не се учудих, когато заварих стаята му празна. Повечето дни, когато му ходя на посещение, той седи на пейка близо до езерото. Спомням си, че застанах до прозореца, за да се уверя, че е там.

Познах го лесно дори от разстояние: кичурите бяла коса, които ветрецът леко чорлеше, приведеното му тяло, леката жилетка, която Кейт неотдавна му беше изплела. Беше на осемдесет и седем години, вдовец с разкривени от артрит ръце и крехко здраве. Носеше шишенце с хапчета нитроглицерин в джоба си и имаше рак на простатата, но лекарите се притесняваха повече за умственото му състояние. Няколко години преди това накараха двама ни с Джейн да седнем в кабинета и ни изгледаха мрачно. Осведомиха ни, че Ной има халюцинации, които стават все по-сериозни. Аз не бях съвсем сигурен, смятах, че го познавам по-добре от повечето хора и със сигурност по-добре от лекарите. Ако не броим Джейн, той беше най-скъпият ми приятел и сега, когато видях самотната му фигура, ме прониза болка заради всичко, което бе загубил.

Бракът му беше приключил преди пет години, но циникът би казал, че всъщност е свършил много преди това. През последните години от живота си Ели боледуваше от Алцхаймер и аз се бях убедил, че това е зла по своята същност болест. Тя бавно заличава всичко, което някога е представлявал човек. В крайна сметка какво сме ние без своите спомени, без мечтите си? Наблюдавах развитието на болестта като трагедия, която се разиграва пред очите ти на забавен каданс. За двама ни с Джейн беше трудно да посещаваме Ели: Джейн искаше да запомни майка си каквато е била, а аз не я притисках да ходи, понеже и за мен беше мъчително. На Ной обаче му беше най-тежко от всички.

Но това е друга история.

Излязох от стаята му и тръгнах към двора. Сутринта беше студена дори за есента. Листата лъщяха силно под полегатите лъчи на слънцето, а във въздуха се усещаше лекият мирис на дим. Помнех, че това беше любимият сезон на Ели, и усетих самотата на Ной, докато се приближавах към него. Както обикновено, хранеше лебеда. Оставих торбата с покупките на земята — три франзели „Уандър Бред“. Ной винаги ме караше да купувам едно и също, когато идвах да го виждам.

— Здравей, Ной — поздравих. Знам, че бих могъл да го наричам „татко“, както казваше Джейн на моя баща, но винаги съм се чувствал неловко с това обръщение, а и Ной явно нямаше нищо против.

Обърна глава, когато чу гласа ми.

— Здравей, Уилсън. Радвам се, че се отби.

Поставих ръка на рамото му.

— Добре ли си?

— Бил съм и по-добре — отговори той и додаде с немирна усмивка, — обаче можеше и да е по-зле.

Винаги разменяхме тези думи за поздрав. Той потупа пейката и аз се настаних до него. Загледах се към езерото. Накапалите листа приличат на калейдоскоп, докато се носят по повърхността на водата. Подобната на стъкло повърхност отразяваше безоблачното небе.

— Дойдох да те попитам нещо — казах.

— Какво? — Докато говореше, Ной отчупи залък хляб и го хвърли във водата. Лебедът стрелна клюна си към залъчето и после изпъна шия, за да преглътне.

— Става дума за Джейн — казах.

— Джейн — промърмори той. — Как е тя?

— Добре е — кимнах и се размърдах неловко. — Мисля, че ще намине по-късно. — Вярно беше. През последните няколко години го посещавахме често, понякога заедно, друг път поотделно. Питах се дали говорят за мен в мое отсъствие.

— А децата?

— И те са добре. Ани пише статии, а Джоузеф най-сетне си е намерил нов апартамент. В Куинс, струва ми се, но точно до метрото. Лесли заминава за уикенда на палатки в планината заедно с приятели. Взела си е блестящо изпитите.

Той кимна, без да откъсва поглед от лебеда.

— Голям късметлия си, Уилсън. Надявам се, разбираш какъв щастливец си, задето децата ти станаха такива чудесни млади хора.

— Разбирам — уверих го.

Замълчахме. Отблизо бръчките по лицето му приличаха по-скоро на пукнатини, виждах и как вените пулсират под изтънялата кожа на ръцете му. Зад нас дворът беше празен, мразовитият въздух бе принудил хората да останат вътре.

— Забравих за годишнината ни — казах.

— О!

— Двайсет и девет години — додадох.

— Хм.

Чувах как зад нас сухите листа шумолят, понесени от вятъра.

— Това ме тревожи — признах накрая.

Ной ме погледна. Отначало си помислих, че ще ме попита защо се тревожа, но той присви очи и се помъчи да разчете изражението ми. После се извърна и подхвърли още едно залъче на лебеда. Заговори тихо и меко — застаряващ баритон с мек южняшки акцент:

— Помниш ли, когато Ели се разболя? Когато й четях?

— Да — отговорих и усетих как споменът ме привлича. Той й четеше от една тетрадка, която беше изписал, преди да се преместят в „Крийксайд“. Тетрадката разказваше историята на любовта им и понякога, след като Ной й почетеше на глас, съзнанието на Ели за миг се проясняваше въпреки пораженията от болестта. Яснотата никога не траеше дълго — а с напредването на заболяването напълно изчезна — но докато той й четеше, състоянието й се подобри драстично и специалисти от Чапъл Хил идваха в „Крийксайд“ с надеждата да разберат на какво се дължи този факт. Несъмнено четенето от тази тетрадка понякога помагаше на Ели. Специалистите обаче така и не установиха защо.

— Знаеш ли защо го направих? — попита той.

Скръстих ръце в скута си.

— Да, струва ми се. Така й помагаше. И защото тя те беше накарала да й обещаеш, че ще го правиш.

— Да, така е. — Той замълча и долових хрипливото му дишане — като въздух, който минава през стар акордеон.

— Но това не беше единствената причина. Направих го и за себе си. Много хора не го разбираха.

Замълча, но знаех, че не е приключил, затова не казах нищо. Насред мълчанието ни лебедът престана да обикаля в кръг и се приближи. Целият беше с цвета на слонова кост, с изключение на черно петънце колкото сребърен долар на гърдите. Сякаш се поколеба на място, когато Ной продължи:

— Знаеш ли какво си спомням най-вече от хубавите ни дни? — попита той.

Знаех, че има предвид редките моменти, когато Ели го познаваше.

— Не — отговорих.

— Влюбването. Ето това си спомням. В хубавите й дни сякаш историята ни започваше отново. — Усмихна се. — Това имам предвид, когато твърдя, че го направих заради себе си. Всеки път, когато й четях, все едно я ухажвах, защото понякога, само понякога, тя отново се влюбваше в мен точно както се влюби много отдавна. А влюбването е най-прекрасното усещане на света. Колко хора получават този шанс — човекът, когото обичаш, да се влюбва в теб отново и отново?

Ной явно не очакваше отговор, затова замълчах.

Вместо това през следващия един час разговаряхме за децата и за неговото здраве. Повече не продумах за Джейн или за Ели. След като си тръгнах обаче, размишлявах над посещението си. Въпреки тревогите на лекарите умът на Ной беше остър, както обикновено. Дадох си сметка, че не само е знаел, че ще го посетя, но и е допускал каква ще бъде причината за посещението ми. И по-типичния за южняците начин отговори на въпроса ми, без дори да се наложи да го попитам директно.

Тогава разбрах какво трябва да направя.