Един ден, един живот

Осемнайсета глава

Съботната сутрин не беше толкова напрегната, колкото очаквах.

Ана се отби, след като всички вече бяха станали, и аз се смаях от безгрижието й, докато закусваше със семейството. След това всички се разположихме на платформата отзад, където времето течеше почти на забавен каданс. Може би всички се подготвяхме вътрешно за треската, която ни очакваше следобед.

Неведнъж улавях Лесли и Джоузеф да наблюдават двама ни с Джейн, явно слисани от начина, по който се смушкваме закачливо или се смеем на нещата, които разказва другият. Лесли ни наблюдаваше с влажен поглед — почти като горд родител — но ми беше по-трудно да разчета изражението на Джоузеф. Не можех да определя дали се радва за нас, или се опитва да определи колко време ще продължи тази нова фаза.

Може би реакциите им имаха основание. За разлика от Ана напоследък те не бяха с нас често и несъмнено всеки от тях си спомняше как се бяхме държали последния път, когато са ни виждали заедно — всъщност, когато Джоузеф си беше у дома за Коледа, а тогава двамата с Джейн почти не си продумахме. И разбира се, той още си спомняше посещението й в Ню Йорк преди година.

Питах се дали Джейн е забелязала озадачените, внимателни погледи на децата. Дори да беше, не им обръщаше внимание. Вместо това отрупваше Джоузеф и Лесли с разкази са подготовката на сватбата, неспособна да скрие задоволството от това колко добре се бяха подредили нещата. Лесли задаваше стотици въпроси и едва не припадаше при всяко романтично откровение, а Джоузеф слушаше по-сдържано и мълчаливо. Ана се обаждаше от време на време, обикновено, за да отговори на някой въпрос. Седеше до мен на дивана и когато Джейн стана да напълни отново кафеварката, погледна към майка си през рамо. После стисна ръката ми и прошепна в ухото ми:

— Нямам търпение да дойде довечера.

Жените от семейството имаха записан час във фризьорския салон за един часа и на излизане си бъбреха като ученички. А що се отнася до мен, Джон Питърсън и Хенри Макдоналд бяха звъннали сутринта с молба да се срещнем в къщата на Ной. Питърсън искаше да провери как звучи пианото, а Макдоналд — да погледне кухнята и всичко останало, за да е сигурен, че вечерята ще мине по вода. И двамата обещаха, че посещението им ще бъде кратко, но аз ги уверих, че няма проблем. Така или иначе трябваше да мина през къщата — Лесли беше оставила нещо в багажника си.

Тъкмо тръгвах, когато чух Джоузеф да влиза в стаята зад мен.

— Ей, тате, нещо против да дойда с теб?

— Ни най-малко.

Докато пътувахме към къщата на Ной, Джоузеф зяпаше през прозореца и почти не продума. Не беше идвал тук от години и просто попиваше гледката, докато се движехме по оградения с дървета път. Животът в Ню Йорк, който той вече смяташе за свой дом, беше вълнуващ, но усещах, че е забравил колко прелестна е природата в провинцията.

Намалих, завих по алеята и паркирах на обичайното си място. Когато слязохме от колата, Джоузеф се загледа в къщата. Цялата грееше на силното лятно слънце. След броени часове Ана, Лесли и Джейн щяха да се качат горе и да започнат да се обличат за сватбата. Решихме шествието да тръгне от къщата. Вдигнах поглед към прозорците на втория етаж и се опитах да си представя онези последни мигове преди сватбата, когато всички гости щяха да седят по местата си и да чакат.

Излязох от унеса и видях, че Джоузеф се е запътил към шатрата. Вървеше с ръце в джобовете и обхождаше с поглед всичко. Пред тентата спря и погледна назад към мен в очакване да отида при него.

Мълчаливо обиколихме шатрата и розовата градина, после влязохме в къщата. Джоузеф не бе видимо развълнуван, но усещах, че е впечатлен, също като Лесли и Ана. В края на обиколката зададе няколко въпроса за организацията на всичко — кой, какво, как — но когато колата на кетъринга паркира отпред, вече мълчеше.

— Е, какво мислиш? — попитах.

Той не отговори веднага, но лека усмивка разтегли устните му, докато оглеждаше къщата и двора.

— Честно казано, не мога да повярвам, че си успял да постигнеш всичко това — призна той.

Проследих погледа му и си припомних как беше изглеждала къщата само допреди няколко дни.

— Хубаво е, нали? — попитах разсеяно.

Джоузеф поклати глава, като чу отговора ми:

— Не говорех за тук — посочи той околността, — говорех за мама. — Замълча, за да се увери, че е привлякъл вниманието ми. — Когато дойде миналата година, беше ужасно разстроена, не съм я виждал такава. Слезе от самолета разплакана, знаеше ли това?

Изражението ми отговори вместо мен.

Той пъхна ръце в джобовете си и забоде поглед в земята, за да не среща очите ми.

— Каза, че не искала да я виждаш такава, затова се стараела да се държи, но по време на полета… явно не е издържала повече. — Той се поколеба. — Представи си, стоя на летището и чакам да посрещна майка си, а тя слиза от самолета с вид на човек, който идва от погребение. Знам, че в работата си всекидневно се сблъсквам със скръбта, но когато става дума за собствената ми майка…

Той замълча, а аз реших, че е най-добре да замълча.

— Първата нощ ме държа буден до късно. Не спираше да говори и плачеше заради онова, което се случва помежду ви. Признавам, че ти бях много ядосан. Не само задето си забравил за годишнината, а за всичко. Все едно винаги си гледал на семейството ни като на удобство, което околните очакват от теб да поддържаш, но на теб никога не ти се е искало да вършиш нужното. Накрая й казах, че ако след толкова много години все още е нещастна, може би ще й е по-добре сама.

Не знаех какво да кажа.

— Тя е страхотна жена, тате, и на мен ми беше дошло до гуша да я гледам наранена. През следващите няколко дни се възстанови — поне мъничко. Но все още се ужасяваше от мисълта да се прибере у дома. Изражението й ставаше адски тъжно, когато заговорехме за това, така че накрая я поканих да остане в Ню Йорк при мен. Известно време си мислех, че ще се съгласи, но накрая отказа. Заяви, че ти имаш нужда от нея.

Гърлото ми се стегна.

— Когато ми каза какво искаш да направиш за годишнината ви, първата ми реакция беше, че не искам да имам нищо общо с това. Дори не ми се идваше тук този уикенд. Но снощи… — Той поклати глава и въздъхна. — Само да я беше чул, когато ти отиде да закараш Ной. Не можеше да спре да говори за теб. Не спираше да повтаря колко страхотен си бил и колко добре сте се разбирали напоследък. А и когато ви видях как се целунахте на платформата… — Джоузеф ме изгледа с почти невярващо изражение, сякаш ме виждаше за пръв път. — Успял си, тате. Не знам как, но си успял. Никога не съм я виждал по-щастлива.

Питърсън и Макдоналд пристигнаха навреме и както обещаха, не останаха дълго. Качих на втория етаж нещата от багажника на Лесли и на път за вкъщи двамата с Джоузеф спряхме пред фирмата, за да вземем двата смокинга под наем — единия за него, а другия за Ной. Оставих Джоузеф в къщата, преди да тръгна за „Крийксайд“, понеже имах още една поръчка преди церемонията.

Ной седеше на стола си, през прозореца струеше късното лятно слънце, и когато се обърна да ме поздрави, веднага разбрах, че лебедът не се е върнал.

— Здравей, Ной — поздравих.

— Здравей, Уилсън — прошепна той. Изглеждаше изтощен, сякаш бръчките на лицето му за една нощ бяха станали по-дълбоки.

— Добре ли си?

— Бил съм и по-добре, но можеше и да е по-зле — отговори той и се насили да се усмихне, за да ме успокои.

— Готов ли си да тръгваме?

— Да — кимна. — Готов съм.

Докато пътувахме, не спомена за лебеда. Просто гледаше през прозореца като Джоузеф и аз го оставих сам с мислите му. Въпреки това очакването ми се засили, когато приближихме къщата. Нямах търпение да види какво сме направили и явно съм очаквал да бъде зашеметен като всички останали.

Странното обаче беше, че той изобщо не реагира, когато слезе от колата. Огледа се и най-накрая сви рамене почти незабележимо.

— Нали каза, че си стегнал мястото.

Примигнах и се зачудих дали съм го чул правилно.

— Така е.

— Къде?

— Навсякъде. Ела да ти покажа градината.

— И оттук я виждам — поклати глава той. — Винаги е изглеждала така.

— Сега може би, но да я беше видял миналата седмица — казах почти отбранително. — Цялата беше обрасла. А къщата…

Той ме прекъсна с палава усмивка:

— Хвана се — намигна. — Ела сега да видим какво си направил.

Обиколихме къщата и двора и накрая се спряхме на люлката на верандата. Разполагахме с още един час, преди да сложим смокингите. Когато пристигнахме, Джоузеф вече се беше облякъл, а няколко минути след него дойдоха Ана, Лесли и Джейн направо от фризьорския салон. Момичетата излязоха от колата превъзбудени. Тръгнаха пред Джейн и веднага се качиха горе.

Тя спря пред мен и ги проследи с блеснал поглед.

— Не забравяй, че Кийт не бива да вижда Ана преди сватбата, така че не го пускай — нареди ми тя.

— Няма — обещах.

— Всъщност никого не пускай. Трябва да бъде изненада.

— Ще пазя стълбите на живот и смърт.

— Това важи и за теб.

— Досетих се.

Тя погледна към празните стълби и попита:

— Притеснен ли си вече?

— Малко.

— И аз. Трудно ми е да повярвам, че малкото ни момиченце вече е голяма жена и се омъжва.

Беше развълнувана, но и малко тъжна, а аз се наведох и я целунах по бузата.

— Виж, трябва да отида да помогна на Ана. Нуждае се от помощ, за да се облече — роклята е доста тясна. Трябва и аз да се приготвя.

— Добре, ще се видим след малко.

През следващия един час най-напред пристигна фотографът, после Джон Питърсън и служителите от кетъринговата фирма и всички се заеха сериозно с работата си. Доставиха тортата и я качиха на поставката, дойде цветарят с букета и с цветята за бутониерите и корсажите, а точно преди да започнат да пристигат гостите, свещеникът ме запозна с реда, по който ще премине ритуалът.

Малко след това дворът започна да се пълни с автомобили. Двамата с Ной стояхме на верандата и посрещахме гостите, после ги насочвахме към шатрата, където Джоузеф и Кийт придружаваха дамите до местата им. Джон Питърсън вече свиреше на пианото и топлият вечерен въздух се изпълни с музиката на Бах. Скоро всички бяха по местата си, свещеникът се изправи начело.

Слънцето започна да залязва и шатрата се изпълни със загадъчно сияние. По масите блещукаха свещи, келнерите се подредиха отзад, готови да поднесат храната.

За пръв път вечерта доби реални очертания за мен. Закрачих напред-назад, опитвайки се да запазя спокойствие. Сватбата трябваше да започне след по-малко от петнайсет минути и се надявах, че съпругата ми и дъщерите ми знаят какво правят. Опитах да се убедя, че просто изчакват последния момент, за да се появят, но не се сдържах и през няколко минути надниквах нагоре по стълбите през отворената входна врата. Ной седеше на люлката на верандата и ме наблюдаваше с развеселено изражение.

— Приличаш на мишена от стрелбище в лунапарк — осведоми ме той. — Нали се сещаш, на един от онези пингвини, дето се мърдат напред-назад.

— Толкова ли е зле? — смръщих се аз.

— Мисля, че направи бразда на верандата.

Реших, че е най-добре да седна, и тъкмо се запътих към него, когато чух стъпки надолу по стълбите.

Ной ми даде знак, че той ще остане навън, аз си поех дълбоко въздух и влязох във фоайето. Джейн слизаше бавно по стълбите, плъзгайки едната си ръка по перилата, а аз просто стоях и я съзерцавах.

Изглеждаше невероятно великолепно с вдигната коса. Прасковената й сатенена рокля прилепваше подканящо към тялото й, на устните си имаше розов гланц. Беше подчертала тъмните си очи със сенки и когато забеляза изражението ми, спря и блажено се наслади на възхищението ми.

— Изглеждаш… зашеметяващо — успях да измънкам.

— Благодаря — тихо отвърна тя.

След миг вече се приближаваше към мен във фоайето. Долових уханието на новия й парфюм, но когато се приведох да я целуна, тя се отдръпна, преди да се приближа.

— Недей — засмя се, — ще ми размажеш червилото.

— Така ли?

— Така — отвърна и тупна протегнатите ми ръце. — Ще ме целунеш по-късно, обещавам. Като се разплача, гримът ми бездруго ще се съсипе.

— Къде е Ана?

Тя кимна към стълбите.

— Готова е, но искаше да поговори насаме с Лесли, преди да слезе. Някакви сестрински работи в последния момент, струва ми се. — Усмихна се замечтано. — Нямам търпение да я видиш. Не съм виждала по-красива булка. Всичко готово ли е?

— Джон чака да му дадем знак, за да засвири сватбения марш.

Джейн кимна с притеснен вид.

— Къде е татко?

— Където трябва. Не се тревожи, всичко ще бъде наред. Сега трябва само да почакаме.

Джейн отново кимна.

— Колко е часът?

Погледнах часовника си.

— Осем.

Джейн тъкмо щеше да попита дали да отиде да доведе Ана, когато вратата горе се отвари. И двамата вдигнахме поглед едновременно.

Лесли се появи първа и точно като Джейн беше просто прелестна. Кожата й притежаваше свежестта на младостта. Тя заслиза по стълбите с невъздържан възторг. Роклята й също беше прасковена, но за разлика от тази на Джейн беше без ръкави и подчертаваше мускулестите й загорели ръце, стиснали перилата.

— Идва — оповести Лесли задъхано, — само секунда.

Джоузеф се шмугна през вратата зад нас и застана до сестра си. Джейн се протегна и хвана ръката ми, която за мое учудване трепереше. Ето това е, помислих си, всичко се свежда дотук. А когато чухме вратата горе да се отваря, тя се усмихна като момиченце и прошепна:

— Идва.

Да, Ана идваше, но дори в този момент мислите ми бяха насочени към Джейн. Докато стоеше до мен, знаех, че никога не съм я обичал по-силно. Устата ми внезапно пресъхна.

Когато Ана се появи, Джейн се ококори. За миг застина, неспособна да продума. Като видя изражението на майка си, Ана се спусна по стълбите бързо като Лесли, скрила едната си ръка зад гърба.

Не беше облечена така, както я беше видяла Джейн преди броени минути. Носеше роклята, доставена в къщата днес сутринта — бях окачил дрехата в празния дрешник. Роклята на Ана беше точно като тази на Лесли.

Преди Джейн да бъде в състояние да каже нещо, Ана пристъпи към нея и показа какво крие зад гърба си.

— Мисля, че ти трябва да го сложиш — каза тя простичко.

Когато Джейн видя булото, което държеше Ана, примигна бързо, неспособна да повярва на очите си.

— Какво става тук? — попита. — Защо си съблякла сватбената рокля?

— Защото няма да се омъжвам — отговори Ана. — Още не.

— Какви ги говориш? — възкликна Джейн. — Разбира се, че ще се омъжваш…

Ана поклати глава.

— Това не е моята сватба, мамо. Още от самото начало е твоята сватба. — Замълча и попита: — Защо според теб те оставих ти да избереш всичко?

Джейн не проумяваше думите й. Просто местеше поглед от Ана на Лесли и на Джоузеф, опитвайки се да прочете отговора по усмихнатите им лица, и накрая се обърна към мен.

Взех ръцете й в своите и ги вдигнах към устните си. Цяла година планове, цяла година тайни и ето че стигнахме до този момент. Нежно целунах пръстите й, преди да срещна погледа й.

— Нали каза, че отново би се омъжила за мен?

За миг сякаш двамата останахме сами в стаята. Докато тя се взираше в мен, си спомних за цялата подготовка, която бях успял да направя тайно през изминалата година — отпуск в подходящия момент, фотографът и кетърингът, на които „по случайност“ им се беше появила възможност да ни поемат, гости, които нямат други планове за уикенда, работни екипи, които бяха успели да си „изпразнят графика“, за да подготвят къщата само за два дни.

Нужни й бяха няколко секунди, но постепенно по лицето на Джейн се появи разбиращо изражение. А когато напълно осъзна какво се случва, какво всъщност ще стане този уикенд, тя ме изгледа слисано и невярващо.

— Моята сватба? — попита тихо, останала почти без дъх.

Кимнах.

— Сватбата, която трябваше да направя за теб преди много години.

Джейн искаше да чуе всички подробности веднага, но аз посегнах към булото, което държеше Ана.

— Ще ти разкажа на тържеството — казах и старателно поставих булото на главата й. — Сега обаче гостите ни чакат. Двамата с Джоузеф трябва да сме отпред, така че тръгвам. Не забравяй букета.

Тя ме погледна умолително.

— Но… чакай…

— Наистина не мога да остана — казах тихо. — Не трябва да те виждам преди сватбата, забрави ли? — Усмихнах се. — Ще се видим след няколко минути.

Усетих вперените в мен погледи на гостите, докато двамата с Джоузеф вървяхме към дървената решетка. След миг вече стояхме до Харви Уелингтън, свещеника, когото бях помолил да извърши ритуала.

— Носиш ли пръстените? — попитах.

Джоузеф се тупна по джоба.

— Тук са, тате. Взех ги сутринта, както ме помоли.

В далечината слънцето залязваше зад короните на дърветата и небето бавно посивяваше. Плъзнах поглед по гостите и приглушеният им шепот ме изпълни с благодарност. Кейт, Дейвид и Джеф седяха със съпрузите и съпругите си на първия ред, Кийт беше точно зад тях, а още по-назад бяха насядали отдавнашните приятели на двама ни с Джейн. Дължах благодарност на всеки един, защото направиха събитието възможно. Някои ми бяха изпратили снимки за албума, други ми бяха съдействали да се свържа с подходящите хора във връзка с организирането на сватбата. Благодарността ми обаче надхвърляше всички тези неща. В наше време е невъзможно да пазиш тайна, но всички гости не само бяха запазили нашата, а и бяха откликнали с въодушевление и с готовност да отпразнуваме заедно този специален миг.

И най-вече исках да благодаря на Ана. Всичко това нямаше да бъде възможно без нейното охотно участие, а едва ли й е било лесно. Трябваше да внимава във всяка дума, като през цялото време ангажира вниманието на Джейн. На Кийт сигурно също му е било трудно и аз си казах, че един ден от него наистина ще излезе чудесен зет. Обещах си, когато двамата с Ана решат да се оженят, да им организирам точно такава сватба, каквато поискат, колкото и да струва.

Лесли също ми помогна много. Тя уговори Джейн да останат в Грийнсбъро, та да отиде до магазина да купи същата рокля за Ана и да я докара. Нещо повече, към нея се обръщах за идеи, така че сватбата да стане възможно най-красива. Със своята страст към романтичните филми Лесли беше естественият ми съветник — нейна идея беше да наемем Харви Уелингтън и Джон Питърсън.

И разбира се, Джоузеф. Той посрещна с най-слаб възторг новината за плановете ми, но трябваше да го очаквам. Не очаквах обаче да усетя тежестта на ръката му върху рамото си, докато стояхме под дървената решетка в очакване на Джейн.

— Ей, тате? — прошепна той.

— Да?

— Искам да знаеш, че за мен е чест да ти бъда кум — усмихна се той.

Буца заседна на гърлото ми при тези думи.

— Благодаря ти — беше единственото, което успях да промълвя.

Сватбата беше каквато се надявах да бъде. Никога няма да забравя приглушеното вълнение на присъстващите и как проточваха шии, за да гледат дъщерите ми, докато се приближаваха по пътеката. Никога няма да забравя как се разтрепериха ръцете ми при първите акорди на Сватбения марш, как сияеше Джейн, докато пристъпваше по пътеката редом до баща си.

С булото тя изглеждаше като прелестна млада булка. С букет от лалета и миниатюрни рози в ръка, сякаш се плъзгаше по пътеката. А до нея Ной гордо сияеше — същинско въплъщение на горд баща.

Двамата с Джейн спряха в края на пътеката и той бавно вдигна булото й. Целуна я по бузата, прошепна й нещо в ухото и зае мястото си на първия ред до Кейт. Видях, че зад тях някои от гостенките вече попиваха сълзите си.

Харви започна ритуала с благодарствена молитва. Помоли ни да застанем лице в лице и говори за любовта, за обновяването й и за усилието, което тя изисква. През целия ритуал Джейн здраво стискаше ръцете ми, а погледът й не се откъсваше от моя.

Когато настана моментът, помолих Джоузеф да ми даде пръстените. За нея бях избрал диамантена халка за сватбена годишнина, а за себе си купих същата като халката, която вече носех, само че новата искреше с надежда за още по-хубаво бъдеще.

Подновихме клетвите си, изречени преди много време, и си сложихме халките. Целунах булката, съпровождан от весели възгласи, подсвирквания, аплодисменти и ослепителните светкавици на фотоапаратите.

Тържеството продължи до полунощ. Вечерята бе превъзходна, а Джон Питърсън беше чудесен на пианото. Всяко от децата ни вдигна тост, аз също и благодарих хилядократно на всички за помощта. Усмивката не слизаше от устните на Джейн.

След вечеря разместихме няколко маси и двамата с нея танцувахме часове наред. В кратките мигове, докато си поемаше дъх, тя ме отрупваше с въпроси, измъчвали ме през повечето време от изминалата седмица.

— Ами ако някой беше издал тайната?

— Но не го направиха.

— Все пак, ако се беше случило?

— Не знам. Мислех си, че ако някой се беше изпуснал, ти сигурно щеше да решиш, че греши. Или че няма да ме вземеш за толкова луд, че да организирам цялото това нещо.

— Доверил си се на много хора.

— Така е. И съм признателен, че те оправдаха доверието ми.

— И аз. Това е най-прекрасният миг от живота ми. — Тя замълча и огледа стаята. — Благодаря ти, Уилсън. За всяка подробност.

— За мен беше удоволствие.

Когато стрелките на часовника наближиха дванайсет, гостите започнаха да се разотиват. Ръкуваха се с мен и прегръщаха Джейн. Питърсън най-сетне затвори капака на пианото, а Джейн го отрупа с благодарности. Той импулсивно я целуна по бузата.

— За нищо на света не бих го пропуснал — отвърна.

Харви Уелингтън и съпругата му бяха сред последните, които си тръгнаха, а двамата с Джейн ги изпратихме до верандата. Когато Джейн благодари на Харви за службата, той само поклати глава.

— Няма нужда да ми благодариш. Няма по-хубаво нещо на света от това да съм част от такава церемония. Тя е същността на брака.

Джейн се усмихна.

— Ще ти звънна, за да вечеряме заедно.

— С удоволствие.

Децата се бяха събрали край една от масите и тихичко обсъждаха вечерта, но иначе къщата беше притихнала. Джейн отиде при тях на масата, а аз застанах зад нея и докато оглеждах стаята, установих, че Ной се е измъкнал незабелязано.

Почти през цялата вечер беше необичайно мълчалив, затова допуснах, че е излязъл на задната веранда с надеждата да остане сам. Там го бях открил по-рано тази вечер и честно казано, малко се тревожех за него. Денят беше дълъг, вече ставаше късно и трябваше да го питам дали иска вече да се връща в „Крийксайд“. Обаче го нямаше на верандата.

Тъкмо се наканих да вляза вътре и да проверя по стаите, когато в далечината забелязах самотна фигура на брега на реката. Не съм сигурен как изобщо го забелязах, но вероятно съм зърнал дланите му, които се движеха в тъмното. Тъй като беше със смокинг, останалата част на тялото му се сливаше с тъмната околност.

Зачудих се дали да не го викна, но се отказах. По някаква причина усетих, че той не иска никой друг да ходи там. Любопитството обаче ме накара да сляза по стълбите и да тръгна към него.

Над главата ми звездите грееха ярко, а въздухът бе натежал от свежия мирис на пръст. Обувките ми леко проскърцваха по чакъла, но не след дълго стигнах до тревата и поех отначало по полегат, а после по-стръмен склон. Трудно ми беше да пазя равновесие сред гъстата растителност. Отмествах клоните пред лицето си и не можех да проумея защо и как Ной беше слязъл тук.

Застанал с гръб към мен, той шепнеше, когато се приближих. Нямаше как да сбъркам тихата мелодия на гласа му. Отначало си помислих, че говори на мен, но той изобщо не ме беше чул да приближавам.

— Ной? — повиках го тихичко.

Той се обърна учуден и впери поглед в мен. Отне му известно време да ме познае в тъмното, но постепенно изражението му омекна. Докато стоях пред него, останах със странното усещане, че съм го спипал да прави нещо нередно.

— Не съм те чул да идваш. Какво правиш тук?

Усмихнах се въпросително.

— Тъкмо се канех да те попитам същото.

Вместо да ми отговори, той кимна към къщата.

— Страхотно тържество организира тази вечер. Наистина си надминал себе си. Джейн не спря да се усмихва цяла вечер.

— Благодаря ти. — Поколебах се и попитах: — А ти добре ли прекара?

— Страхотно.

Смълчахме се.

— Добре ли си? — попитах накрая.

— Бил съм и по-добре, но можеше и да е по-зле.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. — Вероятно в отговор на любопитното ми изражение, обясни: — Вечерта е толкова приятна. Реших да й се полюбувам малко.

— Тук?

Той кимна.

— Защо?

Май трябваше да се досетя за причината да рискува да слезе до брега на реката, но отначало просто не ми хрумна.

— Знаех си, че не ме е напуснала — каза той простичко. — И исках да поговоря с нея.

— С кого?

Ной изглежда не чу въпроса ми. Вместо това кимна по посока на реката.

— Мисля, че е дошла за сватбата.

Изведнъж разбрах за какво говори и погледнах към реката, но не видях нищо. Сърцето ми се сви и ме връхлетя огромно безсилие, запитах се дали лекарите не са били прави. Може би Ной наистина имаше халюцинации, може би тази нощ му бе дошла в повече. Понечих да опитам да го убедя да се върне вътре, ала думите заседнаха в гърлото ми.

Тя се появи върху набраздената от леки вълни озарена повърхност на реката, сякаш изникна от нищото. Изглеждаше прелестна тук, на свобода, перата й сребрееха и аз затворих очи с надеждата да запечатам образа в паметта си. Но когато ги отворих, лебедът наистина кръжеше пред нас и най-неочаквано по устните ми плъзна усмивка. Ной имаше право. Не знаех защо, нито как, но изобщо не се съмнявах, че този лебед е тя. Трябваше да бъде. Бях виждал птицата хиляди пъти и дори от разстояние нямаше как да не забележа малкото тъмно петънце на гърдите, точно над сърцето.