Един ден, един живот

Десета глава

Във вторник сутринта се събудих преди зазоряване и се измъкнах от леглото, стараейки се да не събудя Джейн. Облякох се и се изсулих през входната врата. Небето беше още тъмно, дори птиците не се бяха размърдали, но вече беше топло, а асфалтът бе хлъзгав заради изсипалия се предната вечер дъжд. Вече усещах намека за жегата, която ни очакваше, и се радвах, че съм излязъл рано.

Отначало тръгнах бавно, после постепенно ускорих ход, докато тялото ми позагря. През изминалата година тези разходки бяха започнали да ми харесват повече, отколкото предполагах. Отначало си мислех, че ще ги спра, след като отслабна, но вместо това увеличих разстоянието и се постарах да следя времето и на тръгване, и на прибиране.

Започнах да копнея за спокойствието на утрото. По това време имаше малко автомобили и сетивата ми сякаш се изостряха. Усещах дъха си, усещах как стъпалата ми натискат настилката, наблюдавах как настъпва зората — отначало лекото просветляване на хоризонта, оранжевото сияние над върховете на дърветата, последвано от отстъпление на черното пред сивото. Дори в мрачните утрини очаквах разходките си с нетърпение и се питах защо преди не съм го правил.

Обикновено ходенето ми отнема четирийсет и пет минути, а към края забавям ход, за да успокоя дишането си. Челото ми е покрито с пот, но ми е приятно. Онази сутрин забелязах, че лампата в кухнята свети, и завих по алеята с нетърпелива усмивка.

Щом отворих вратата, от кухнята долетя ухание на бекон, което ми напомни за живота ни преди. Когато в къщата имаше деца. Джейн обикновено приготвяше семейна закуска, но различните ни графици напоследък бяха сложили край на тази практика. Това беше поредната промяна, която някак бе превзела връзката ни.

Джейн надникна, когато влязох в дневната. Вече беше облечена и си беше вързала престилка.

— Как мина разходката? — попита.

— Чувствам се много добре за възрастен човек като мен. — Отидох при нея в кухнята. — Рано си станала.

— Чух те да излизаш от спалнята и понеже не можах да заспя, реших да стана. Кафе?

— Мисля, че преди това трябва да пийна малко вода. Какво ще закусваме?

— Яйца с бекон — каза тя и се пресегна да вземе чаша. — Надявам се да си гладен. Снощи вечеряхме много късно, но въпреки това се събудих гладна. — Наля ми вода от чешмата и ми подаде чашата. — Сигурно е от нерви — усмихна се Джейн широко.

Докато поемах чашата, усетих пръстите й да докосват моите. Може и да си въобразявах, но като че ли погледът й се задържа на мен по-дълго от обикновено.

— Ще си взема душ и ще облека чисти дрехи. Кога ще е готова закуската?

— Имаш десет минути. Заемам се с препечените филийки.

Когато слязох долу, Джейн вече подреждаше масата. Седнах до нея.

— Мислех си да останем да пренощуваме — каза тя.

— И?

— Зависи какво ще каже д-р Барнуел, когато се обади. Ако смята, че татко се възстановява добре, може и да замина за Грийнсбъро. Ако не намерим рокля тук. Иначе утре бездруго ще се наложи да пътуваме. Но ще си нося мобилния, ако се случи нещо.

Схрусках парченце бекон.

— Няма да ти трябва. Ако нещата не се развиват добре, д-р Барнуел вече щеше да се е обадил. Знаеш колко е загрижен за Ной.

— Все пак ще изчакам да поговоря с него.

— Разбира се. А щом отворят за посещения, аз ще отида да го видя.

— Ще бъде начумерен, нали знаеш? Мрази болниците.

— Че кой не ги мрази. Освен ако не си там да раждаш, не познавам човек, който да ги обича.

Джейн намаза филийката си с масло.

— Какво мислиш за това да направим тържеството в къщата? Наистина ли ще има място за всички?

Кимнах.

— Ако изнесем мебелите, ще има предостатъчно място. Няколко дни можем да ги държим в хамбара.

— И ще наемеш някого да размести всичко?

— Ако се наложи, но според мен няма. Озеленителят ще заведе доста голям екип. Сигурен съм, че няма да има нищо против да ми помогнат за няколко минути.

— Няма ли да е малко празно?

— Не и след като разположим масите. Мислех да подредим бюфета до прозорците, за да освободим място за танци точно пред камината.

— Какви танци? Още не сме уредили музика.

— Всъщност това е включено в плана ми за днес. Както и да намеря фирма за почистването и да посъкратя менюто в „Челси“, разбира се.

Тя ме изгледа внимателно.

— Изглежда доста добре си обмислил всичко.

— А какво според теб правих днес сутринта, докато се разхождах?

— Задъхваше се, пуфтеше, обичайните неща.

Засмях се.

— Всъщност съм в доста добра форма. Днес дори задминах един човек.

— Пак ли онзи старец с патерицата?

— Много смешно — възразих, но доброто й настроение ме радваше. Питах се дали има нещо общо с начина, по който ме гледаше снощи. На каквото и да се дължеше, знаех, че не си го въобразявам. — Между другото, благодаря за закуската.

— Най-малкото, което мога да направя, като се има предвид колко ми помогна тази седмица. А и два пъти приготви вечеря.

— Да, същински светец съм — съгласих се.

— Не бих се изразила чак така — засмя се Джейн.

— Нима?

— Не. Но ако не ми беше помогнал, досега щях да откача.

— И да умреш от глад.

Тя се усмихна и каза:

— Искам да се посъветвам с теб за нещо. Какво ще кажеш за рокля без ръкави? Вталена и с немного дълъг шлейф.

Потърках брадичката си с ръка и се замислих.

— Звучи добре, но мисля, че ще съм по-ослепителен в смокинг.

Тя ме стрелна отчаяно с поглед, а аз вдигнах ръце уж невинно.

— А, за Ана! — После повторих думите на Ной: — Но съм сигурен, че ще бъде красива, както и да е облечена.

— Нямаш ли мнение?

— Дори не знам какво означава вталена рокля.

— Мъже! — въздъхна Джейн.

— Да — имитирах въздишката й аз, — не знам изобщо как успяваме да се справяме в този живот!

Д-р Барнуел се обади у дома малко след осем. Ной бил добре и смятали да го изпишат или днес следобед, или най-късно утре. Въздъхнах облекчено и дадох телефона на Джейн. Тя го изслуша, докато той повтори същото и пред нея. След като затвори, звънна в болницата и разговаря с Ной, а той я подкани да замине с Ана.

— Май най-добре да си събирам багажа — каза тя, след като затвори.

— Май е най-добре.

— Дано да намерим нещо днес.

— Но ако не успеете, приятно прекарване с момичетата. Такава възможност идва само веднъж.

— Имаме още две деца — щастливо отбеляза Джейн. — Това е само началото.

— Надявам се — усмихнах се.

Един час по-късно Кийт остави Ана пред вкъщи с малък куфар в ръка. Джейн все още беше горе и си събираше нещата, а аз отворих входната врата, докато Ана се качваше по стълбите. И каква изненада — беше облечена в черно.

— Здрасти, татко.

Излязох на верандата.

— Здравей, миличка. Как си?

Тя остави куфара си, наклони се към мен и ме прегърна.

— Добре съм. Всъщност ми е доста забавно. Отначало не бях сигурна, обаче засега е страхотно. А и мама е на седмото небе. Само да я видиш, отдавна не е била толкова въодушевена.

— Радвам се.

Ана се усмихна, а аз отново се смаях от това колко голяма е вече. Сякаш допреди дни беше малко момиченце. Как лети времето!

— Нямам търпение да дойде уикендът — прошепна ми тя.

— Аз също.

— Ще успееш ли да приготвиш къщата?

Кимнах.

Тя се огледа. По изражението й разбрах какво се кани да ме помоли.

— Как сте с мама?

Попита ме същото и няколко месеца след като Лесли се изнесе. През последната година го правеше по-често, но винаги в отсъствието на Джейн. Отначало се озадачавах, но после свикнах и започнах да го очаквам.

— Добре — отговорих.

Между другото, винаги отговарях така, макар да знаех, че Ана невинаги ми вярва.

Този път обаче се вгледа изпитателно в лицето ми и после за мое учудване се приведе напред и пак ме прегърна. Силно стисна шията ми.

— Обичам те, татко — прошепна. — Според мен си страхотен.

— И аз те обичам, миличка.

— Мама е голяма щастливка — каза Ана. — Никога не го забравяй.

— Добре, май това е всичко — каза Джейн, докато стояхме на алеята. Ана я чакаше в колата.

— Нали ще ми се обадиш, ако изникне нещо, каквото и да е?

— Обещавам. Поздрави Лесли.

Когато й отворих вратата на колата, усетих как жегата вече напира. Въздухът беше плътен и тежък, а къщите нагоре по улицата изглеждаха леко размазани. Поредният горещ ден, помислих си.

— Приятно прекарване — пожелах й аз, но вече ми липсваше.

Тя кимна и пристъпи към колата. Наблюдавах я и знаех, че все още може да накара който и да е мъж да се обърне подире й. Защо аз вече бях мъж на средна възраст, а нея времето я щадеше? Не знаех и пет пари не давах, а думите излетяха от устата ми, преди да успея да ги спра:

— Красива си.

Джейн се обърна леко озадачена. По изражението й отсъдих, че се опитва да разбере дали ме е чула правилно. Може би трябваше да изчакам отговора й, но вместо това направих нещо, което навремето ми се удаваше съвсем естествено като дишането. Приближих се, преди да се е обърнала, целунах я нежно и усетих мекотата на устните й.

Тази целувка не беше като другите напоследък, бързи и повърхностни като целувки между познати. Не се отдръпнах, тя също не се отдръпна и целувката придоби свой живот. А когато Джейн най-накрая се отдалечи и аз видях лицето й, бях сигурен, че съм направил точно каквото трябва.