Един ден, един живот

Пета глава

Въпреки жегата прекарах останалата част от следобеда, плевейки бурени, после се изкъпах и се запътих към бакалницата. Нали беше събота — моят кулинарен ден — бях решил да изпробвам нова рецепта, с която много щяха да вървят фетучини и зеленчуци. Знаех, че храната ще бъде достатъчна за двама ни, но в последния момент реших да направя предястие и салата „Цезар“.

В пет часа вече бях в кухнята, а в пет и половина предястията бяха почти готови. Приготвях гъби, пълнени с наденичка и сирене крема, и ги сложих да се претоплят във фурната заедно с хляба, който купих от пекарната. Тъкмо приключвах със слагането на масата и отварях бутилка мерло, когато чух Джейн да влиза.

— Ехо? — провикна се тя.

— В трапезарията съм — отговорих.

Когато се показа, се смаях от лъчезарния й вид. Моята оредяла коса е доста прошарена, но нейната все още е тъмна и гъста като в деня, в който се оженихме. Беше пъхнала зад ухото си няколко кичура, а на шията й висеше малката диамантена висулка, която й бях подарил през първите години от сватбата ни. Колкото и отнесен в други неща да съм бил през годините на брака ни, честно мога да заявя, че красотата й така и не спря да ме удивлява.

— О! — възкликна тя. — Тук ухае прекрасно. Какво ще вечеряме?

— Телешко с марсала — оповестих и се пресегнах да й налея чаша вино. Прекосих стаята и й го подадох. Взрях се в лицето й и установих, че безпокойството от предишната вечер е заменено от въодушевление, каквото не бях виждал у нея от доста време. Явно на двете с Ана им беше потръгнало и аз си отдъхнах, макар да не си бях дал сметка, че съм притаил дъх.

— Направо няма да повярваш какво се случи днес — възкликна Джейн. — Няма да повярваш!

Отпи глътка вино и стисна ръката ми за равновесие, докато събуваше първо едната, после другата си обувка. Усещах топлината от допира й и след като ме пусна.

— Какво има? Какво се е случило?

Тя махна ентусиазирано със свободната си ръка.

— Ела в кухнята да ти разкажа — каза. — Умирам от глад. Толкова бяхме заети, че нямахме време да обядваме. Когато си дадохме сметка, че е време да хапнем, повечето ресторанти бяха затворени, а трябваше да отидем на още няколко места, преди Ана да се прибере. Между другото, благодаря ти, че си приготвил вечеря. Съвсем бях забравила, че ти е денят за готвене, и се чудех какво извинение да измисля, за да си поръчаме храна.

Не спираше да говори, докато минаваше през летящата врата и влизаше в кухнята. Следвах я и се любувах на женственото поклащане на бедрата й.

— Както и да е, мисля, че Ана започна да се пали, струва ми се малко по-въодушевена от снощи. — Джейн ме погледна през рамо с блеснали очи. — О, само почакай, няма да повярваш.

Плотовете в кухнята бяха отрупани с приготвени продукти за основното: нарязаното телешко, различни зеленчуци, дъска и нож. Сложих си подплатена ръкавица, за да извадя предястията върху печката.

— Така — казах.

Тя ме изгледа изненадана.

— Вече са готови?

— Точно навреме — свих рамене.

Джейн си взе гъбка и отхапа.

— Та значи взех я тази сутрин… О, това си го бива. — Замълча и заразглежда гъбата. Отново отхапа и завъртя залъчето в уста. — Както и да е, най-напред обсъдихме кой фотограф евентуално да поканим — някой много по-квалифициран от мен. В центъра има доста фотостудиа, но бях сигурна, че няма да успеем да намерим никого в последния момент. Затова снощи си помислих, че може би синът на Клер ще се справи. Посещава курсове по фотография в общинския колеж „Картърет“ и иска да учи там, когато завърши гимназия. Сутринта звъннах на Клер и й казах, че може би ще пазаруваме близо до тях, обаче Ана не беше сигурна, понеже не е виждала снимки на момчето. Другата ми идея беше да покани свой познат от вестника, но пък там се мусели на такива частни ангажименти. С две думи, искаше да проверим фотографските ателиета, да не би случайно някой да се окаже свободен. И направо няма да повярваш какво се случи.

— Разкажи ми.

Джейн лапна поредната гъба, държейки ме в напрежение. Връхчетата на пръстите й бяха лъскави, когато пресегна към следващата гъба.

— Много са хубави — похвали ме тя. — Нова рецепта?

— Да.

— Трудна ли е?

— Не особено — свих рамене.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Така… както допусках, първите две места, в които опитахме, се оказаха заети. После обаче отидохме в ателието на Кейтън. Виждал ли си сватбените снимки на Джим Кейтън?

— Чувал съм, че е най-добрият.

— Забележителен е — каза тя. — Работата му е смайваща. Дори Ана се впечатли, а знаеш каква е. Той снима на сватбата на Дейна Крау, помниш ли? Обикновено е зает за пет-шест месеца напред, а дори и след това трудно можеш да го ангажираш. Нямахме никакъв шанс, нали така? Но когато попитах жена му — тя върти ателието, разбрахме, че наскоро един от ангажиментите му пропаднал. — Джейн отново отхапа поредната хапка и задъвка бавно. — И най-случайно се оказа — почти незабележимо сви рамене тя, — че той е свободен следващата събота.

— Прекрасно — извих вежди аз.

Сега, след като кулминацията вече беше ясна, тя заговори по-бързо и ми разказа всичко останало:

— Няма да повярваш колко щастлива беше Ана. Джим Кейтън? Дори да разполагахме с цяла година, за да се подготвим, щях да искам него. Сигурно няколко часа сме разглеждали албумите в ателието, за да почерпим идеи. Ана ме питаше дали ми харесват определени снимки, аз питах какво й харесва на нея. Госпожа Кейтън ни е помислила за луди. Свършвахме с някой албум и веднага се залавяхме за следващия, а тя беше така любезна да отговори на всичките ни въпроси. Когато си тръгнахме, направо не можехме да повярваме, че сме извадили такъв късмет.

— Не се съмнявам.

— След това отидохме в пекарната — продължи Джейн безгрижно. — Пак проверихме на няколко места, но тортата не ме притесняваше толкова. Не ги приготвят месеци по-рано, нали така? Намерихме малка пекарна, в която щяха да се справят, но изобщо не подозирах колко различни сватбени торти предлагат вече. Имаха цял каталог. Имат големи и малки, всякакви размери. После, разбира се, трябва да избереш основен аромат, глазура, форма, допълнителна украса…

— Звучи вълнуващо — вметнах.

Тя завъртя очи към тавана.

— Представа си нямаш — отвърна, а аз се засмях на видимата й радост.

Звездите не бяха често благосклонни, но явно тази вечер беше така. Настроението на Джейн беше завладяващо, вечерта едва сега започваше и на двамата ни предстоеше романтична вечеря. Всичко щеше да бъде наред и докато стоях до своята съпруга от вече три десетилетия, внезапно осъзнах, че денят не би могъл да премине по-добре, дори ако го бях планирал.

Докато приключвах с приготвянето на вечерята, Джейн продължаваше да ми разказва как е минал денят им, като подробно ми описа тортата (ванилова, на два етажа, със сметанова глазура) и снимките (Кейтън премахвал компютърно всякакви недостатъци). В топлата светлина на кухнята виждах тънките бръчици в ъгълчетата на очите й, перестите следи от съвместния ни живот.

— Радвам се, че е минало добре — казах. — Едва първият ден е, а явно сте отметнали доста неща.

Кухнята се изпълни с аромата на разтопено масло и телешкото тихичко зацвърча.

— Така е. И се радвам, повярвай ми — каза тя. — Обаче още не е ясно къде ще проведем церемонията, а дотогава просто не знам как да организирам останалите неща. Казах на Ана, че можем да го направим тук, ако иска, но тя не откликна ентусиазирано.

— А какво иска?

— Не е сигурна. Може би градинска сватба. На не много официално място.

— Едва ли е трудно да се намери.

— Ще се изненадаш. Единственото място, което ми хрумна, е Трайън Палас, но едва ли ще успеем да го организираме толкова бързо. Дори не знам дали правят сватби там.

— Ммм… — Добавих сол, черен пипер и чесън на прах в тигана.

— В Ортън Плантейшън също е хубаво. Помниш ли? Миналата година ходихме там на сватбата на Братън.

Помнех. Беше между Уилмингтън и Саутпорт, на почти два часа път от Ню Бърн.

— Не е ли малко далечко, като се има предвид, че повечето гости са оттук? — попитах.

— Да, така е. Просто ми хрумна. Пък и сигурно ще е заето.

— Защо не някъде в центъра на града? В някой пансион може би?

Тя поклати глава:

— Според мен повечето са прекалено малки и не знам колко имат градини, но може да проверя. А ако не излезе нищо… е, ще успеем да намерим някакво място. Поне се надявам.

Джейн се намръщи умислено. Приведе се над плота и опря обутия си в чорап крак на шкафа отзад — същото младо момиче, което ме беше помолило да го изпратя до колата му. Втория път, когато я изпратих, допусках, че просто ще се качи и ще потегли, както преди. А вместо това тя застана в същата поза, облегната на вратата на шофьора, и ние проведохме първия си разговор. Помня, че се любувах на одухотворените й черти, докато ми разказваше за детството си в Ню Бърн, и за пръв път долових качествата, които щях да ценя високо у нея: интелигентността и страстта, очарованието, безгрижния й поглед към света. Години по-късно тя проявяваше същите качества, докато отглеждаше децата ни, и знам, че това е една от причините те да бъдат почтените зрели хора, каквито са днес.

Прокашлях се и измъкнах Джейн от унеса й.

— Днес ходих да видя Ной.

Думите ми я върнаха в стаята.

— Как е той?

— Добре е. Изглежда изморен, но с бодър дух.

— Пак ли беше на езерото?

— Да. — Добавих, предугадил следващия й въпрос: — И лебедът беше там.

Тя стисна устни и аз бързо продължих, понеже не исках да развалям настроението й:

— Разказах му за сватбата.

— Развълнува ли се?

— Много — кимнах. — С нетърпение очаква да дойде.

Джейн долепи длани.

— Утре ще заведа Ана. Миналата седмица не успя да го види, а й се иска да му съобщи за сватбата лично. — Усмихна се признателно. — Благодаря ти, че си го посетил днес. Знам колко му е приятно.

— И на мен ми е приятна компанията му.

— Знам, но въпреки това ти благодаря.

Месото беше готово и аз добавих другите съставки: виното марсала, лимоновия сок, гъбите, телешкия бульон и нарязания зелен лук. Добавих още малко масло и се похвалих за десетте килограма, с които бях отслабнал миналата година.

— Говори ли вече с Джоузеф и Лесли? — попитах.

Джейн ме наблюдава известно време, докато бърках. После извади лъжица от чекмеджето, топна я в соса и опита.

— Много е вкусно — похвали ме с извити вежди.

— Май си изненадана.

— Не, всъщност не съм. Напоследък си станал страхотен готвач. Поне в сравнение с изходната ти позиция.

— Какво? Нима винаги не си била луда по готварските ми умения?

Тя допря пръст до брадичката си и отговори:

— Да кажем, че изгорялото картофено пюре и сосът на топчета не са голям деликатес.

Усмихнах се, понеже казаното беше вярно. Първите ми опити в кухнята не бяха главоломен успех.

Джейн отново опита, преди да остави лъжицата на плота.

— Уилсън? За сватбата… — поде тя.

— Какво? — погледнах я.

— Нали знаеш, че ще бъде скъпо да купим билет за Джоузеф в последния момент?

— Да — съгласих се.

— Фотографът също не е евтин, макар да са отменили другия му ангажимент.

— Досетих се — кимнах.

— И тортата е малко скъпа… така де, за торта.

— Няма проблем, нали е за доста хора?

Тя ме изгледа любопитно, явно озадачена от отговорите ми.

— Просто… исках да те предупредя предварително, за да не се разстройваш.

— От какво да се разстройвам?

— Ами нали знаеш, понякога се разстройваш, когато е твърде скъпо.

— Така ли?

Джейн изви вежда.

— Не се преструвай. Не помниш ли какво каза за ремонта? Или когато се развали отоплителната система? Дори сам си лъскаш обувките…

Вдигнах ръце в знак, че се предавам.

— Добре, разбрах, но не се притеснявай, сега е различно. — Вдигнах очи, понеже знаех, че съм привлякъл вниманието й. — Дори да похарчим всичко, което имаме, пак ще си струва.

Тя едва не се задави с виното и се втренчи в мен. После пристъпи напред и смушка ръката ми с пръст.

— Защо беше това? — попитах.

— Просто проверявам дали наистина си съпругът ми, или са те заменили с някой от онези враждебни извънземни.

— Враждебни извънземни ли?

— Да, не помниш ли филма „Нашествието на похитителите на тела“?

— Разбира се, но не, аз съм си.

— Слава богу — отвърна тя с престорено облекчение. И после ми намигна — о, чудо на чудесата! — Все пак исках да те предупредя.

Усмихнах се, имах чувството, че сърцето ми е станало огромно в гърдите. Откога не се бяхме смели и шегували в кухнята така? От месеци? Или от години? Съзнавах, че вероятно е само временно, но въпреки това случилото се поразпали пламъчето на надеждата, което тайничко кътах вътре в себе си.

Първата среща, на която излязохме двамата с Джейн, не мина съвсем по план.

Бях направил резервация в „Харпърс“, който се смяташе за най-добрия ресторант в града. Също и за най-скъпия. Имах достатъчно пари, за да покрия вечерята, но знаех, че няма да ми останат за сметките до края на месеца. Освен това бях планирал нещо специално за след вечеря.

Взех я от пансиона й в Мередит и след броени минути вече бяхме в ресторанта. Разговорът ни беше типичен за първа среща и просто се плъзгаше по повърхността. Говорехме за обучението си, за студеното време и аз отбелязах колко е добре, че и двамата сме си взели връхна дреха. Помня също, че споменах колко красив е пуловерът й, а тя отговори, че го е купила предния ден. Зачудих се дали го е направила заради срещата ни, но все пак проявих достатъчно съобразителност да не я попитам направо.

Заради хората, излезли да пазаруват, беше трудно да намеря място до ресторанта и се наложи да паркирам през няколко пресечки. Бях предвидил предостатъчно време обаче и бях сигурен, че ще пристигнем в заведението навреме за резервацията. Докато вървяхме натам, носовете ни почервеняха и дъхът ни излизаше на облачета. Някои витрини на магазини бяха украсени с мигащи лампички и докато минавахме покрай една пицария, чухме от джубокса вътре да се носи коледна музика.

Видяхме кучето, докато отивахме към ресторанта. Беше се свило страхливо в една пресечка, не много голямо, но костеливо и доста мръсно. Цялото трепереше и по козината му личеше, че от доста време бяга. Застанах между Джейн и кучето, да не би то да се окаже опасно, но тя ме заобиколи, клекна и се опита да привлече вниманието на животинчето.

— Всичко е наред — прошепна, — няма да те нараним.

Кучето се дръпна по-назад в сенките.

— Сигурно се е изгубило, има нашийник — изтъкна Джейн. Не откъсваше поглед от него, а то я изучаваше с предпазлив интерес.

Погледнах часовника си — оставаха няколко минути до часа на резервацията ни. Все още не бях сигурен дали кучето е опасно, но клекнах до Джейн и му заговорих успокоително като нея. Продължихме така известно време, но то не помръдваше от мястото си. Джейн пристъпи лекичко към него, но животното изскимтя и побягна.

— Уплашено е — каза тя загрижено. — Какво да направим? Не искам да го оставяме тук. През нощта температурата ще падне под нулата. Ако се е изгубило, сигурна съм, че иска само да се прибере у дома.

Може би трябваше да кажа нещо, каквото и да било. Можеше да й кажа, че сме опитали, че може да се обадим в приюта за кучета или дори да се върнем след вечеря и ако кучето още е там, да опитаме отново да го подмамим.

Обаче изражението й ме възпря. Беше смесица от тревога и предизвикателство — първият ми досег със загрижеността и добротата на Джейн към по-малко облагодетелстваните от живота. Разбрах, че нямам друг избор, освен да се съобразя с желанието й.

— Нека аз да опитам — предложих.

Честно казано, не бях сигурен как да подходя. Никога не бях имал куче по простата причина, че майка ми беше алергична, но протегнах ръка и продължих да му шепна, както бях виждал да правят по филмите.

Оставих кучето да привикне с гласа ми и когато после бавно се приближих мъничко, то не помръдна. Не исках да го плаша, затова спрях, дадох му възможност да посвикне с мен и пак се прокраднах напред. След близо цяла вечност се приближих достатъчно близо до него и когато протегнах ръка, то подаде носле към нея. Реши, че няма защо да се страхува от мен, и близна пръстите ми. След миг вече можех да го погаля по главата и погледнах през рамо към Джейн.

— Харесва те — слисано отбеляза тя.

— Май да — свих рамене.

Прочетох на нашийника му телефонния номер на собственика, а Джейн отиде в съседната книжарница, за да се обади. Докато я нямаше, не спирах да галя кучето и ласката ми все повече му харесваше. Джейн се върна и се наложи да изчакаме почти двайсет минути, докато дойде собственикът да си го прибере. Беше на трийсет и няколко години и буквално изхвърча от колата. Кучето тутакси се завтече към него, размахвайки опашка. Мъжът го остави малко да го поближе, после се извърна към нас.

— Много ви благодаря, че ми се обадихте. Няма го цяла седмица и синът ми всяка вечер заспива, облян в сълзи. Нямате представа колко важно е това за него. Единственото му желание за Коледа беше да си върне кучето.

Предложи да ни възнагради, но ние с Джейн отказахме, мъжът ни благодари отново и се качи в колата си. Докато го наблюдавахме как потегля, и двамата имахме усещането, че сме сторили нещо значимо. След като шумът от колата заглъхна, Джейн ме хвана за ръка.

— Дали все още ще успеем за резервацията си? — попита тя.

Погледнах часовника си.

— Закъснели сме с половин час.

— Може би ни пазят масата.

— Съмнявам се. Трудно успях да я резервирам. Наложи се един от професорите да ми помогне.

— Току-виж сме извадили късмет.

Не извадихме. Когато пристигнахме в ресторанта, масата ни беше вече заета, а друга щеше да се освободи в десет без петнайсет. Джейн вдигна очи към мен:

— Е, поне направихме едно дете щастливо.

— Така е. — Поех си дълбоко дъх и добавих: — И пак бих го направил.

Джейн ме погледна и ми стисна ръката.

— Радвам се, че се спряхме, макар да не успяхме да вечеряме тук.

Уличната лампа образуваше ореол около главата й и тя изглеждаше почти ефирна.

— Ходи ли ти се някъде? — попитах.

— Обичаш ли музика? — наклони глава тя.

Десет минути по-късно седяхме на маса в пицарията, покрай която бяхме минали по-рано. Бях планирал свещи и вино, а в крайна сметка си поръчахме пица и бира.

Джейн обаче не изглеждаше разочарована. Бъбреше непринудено, разказваше ми за часовете си по гръцка митология и английска литература, за обучението си в Мередит, за приятелите й, за всичко, за което си мислеше в момента. През повечето време аз само кимах и задавах достатъчно въпроси, за да може тя да говори през следващите два часа. Честно казано, не е имало друг човек, чиято компания да ми е била по-приятна.

В кухнята забелязах, че Джейн ме оглежда любопитно. Прогоних спомена, довърших ястието и го поднесох на масата. Седнахме, сведохме глави и аз благодарих на Бог за всичко, което ни е дал.

— Добре ли си? Преди няколко минути ми се стори някак отнесен — каза Джейн, докато си сипваше салата.

Налях по чаша вино и на двамата.

— Всъщност си спомнях първата ни среща.

— Така ли? — Вилицата й застина във въздуха. — Защо?

— Не знам — отговорих и побутнах чашата към нея. — Помниш ли я изобщо?

— Разбира се, че помня — смъмри ме тя. — Беше точно преди да се приберем у дома за коледната ваканция. Трябваше да отидем на вечеря в „Харпърс“, но намерихме едно изгубено куче и пропуснахме резервацията. Затова вечеряхме в малката пицария по-надолу по улицата. А след това… — Тя примигна, опитвайки да си припомни събитията. — Качихме се в колата и отидохме да разгледаме украсата по Хейвърмил Роуд, нали? Ти настоя да изляза от колата, за да се поразходим, въпреки че беше страшен студ. Пред една от къщите бяха направили селцето на Дядо Коледа и когато ти ме заведе дотам, човекът в костюм на Дядо Коледа ми поднесе подаръка, който ми беше избрал за празника. Направо се изумих, че си се постарал толкова много на първата ни среща.

— Помниш ли какво ти подарих?

— Как бих могла да забравя! — ухили се тя до ушите. — Чадър.

— Ако не ме лъже паметта, не се зарадва особено.

— Ами как да се срещам с други момчета след такова нещо? — разпери тя ръце. — По онова време ги свалях, като ги молех да ме изпратят до колата. Не забравяй, че в Мередит единствените мъже бяха учителите или чистачите.

— Затова ти избрах чадър — казах. — Много добре знаех как действаш.

— И представа си нямаше — самодоволно се подсмихна тя. — Аз бях първото момиче, с което си излизал.

— Не, не си. И преди теб съм излизал с момичета.

— Добре, тогава съм първото момиче, с което си се целувал — закачливо ме погледна тя.

Вярно беше, макар да съжалявах, че го споделих с нея, понеже фактът се запечата в главата й и тя не спира да ми го повтаря в подобни моменти. В своя защита обаче казах:

— Твърде отдаден бях на подготовката за бъдещето си. Нямах време за такива работи.

— Беше срамежлив.

— Бях ученолюбив. Има разлика.

— Не си ли спомняш вечерята ни? Или пътуването дотам? Почти не обели дума, освен за лекциите си.

— Казах и други неща — възразих й. — Казах ти за пуловера, забрави ли?

— Това не се брои. — Джейн ми намигна. — Имаше късмет, че бях толкова търпелива с теб.

— Да, така е — съгласих се.

Казах го така, както бих искал да го чуя от нея, и според мен тя го долови в тона ми. Усмихна се кратко.

— Знаеш ли какво помня най-ясно от онази нощ? — продължих.

— Пуловера ми?

Трябва да добавя, че съпругата ми има много бърз ум. Засмях се, но явно бях настроен по-умозрително, защото продължих:

— Хареса ми как спря заради кучето и не искаше да си тръгнеш, докато не се увериш, че то е в безопасност. Разбрах, че имаш добро сърце.

Мога да се закълна, че тя се изчерви от коментара ми, но побърза да вдигне чашата с виното си, затова не съм сигурен. Преди да успее да каже нещо, промених темата:

— Ана започна ли да се вълнува? — попитах.

Джейн поклати глава.

— Ни най-малко. Изобщо не се притеснява. Според мен си мисли, че всичко ще се нареди от само себе си, както стана днес със снимките и с тортата. Днес сутринта, когато й показах списъка с всичко, което трябва да свършим, каза само: „В такъв случай най-добре да започваме, нали?“.

Кимнах. Представях си как е изрекла думите.

— А какво стана с нейния приятел, свещеника? — попитах.

— Звъннала му снощи и той с радост се съгласил.

— Това е добре. Една грижа по-малко.

— Аха. — Джейн се умълча. Знаех, че прехвърля мислено нещата, които трябва да свърши следващата седмица. — Мисля, че ще ми е нужна помощта ти — каза накрая.

— За какво става дума?

— Ами ще ни трябват смокинги за теб, за Кийт, за Джоузеф. И за татко…

— Няма проблем.

Тя се размърда на мястото си.

— Ана ми даде имената на няколко човека, които би искала да покани. Нямаме време да разпращаме покани, затова някой трябва да им звънне. И понеже аз съм непрекъснато навън по задачи, а ти си в отпуск…

— С радост ще се погрижа — вдигнах ръце аз. — Започвам утре.

— Знаеш ли къде е бележникът с адресите?

Отдавна бях свикнал с тези въпроси. Джейн е убедена, че притежавам естествена неспособност да намирам предмети у дома. Освен това смята, че макар от време на време да размествам предметите, й възлагам отговорността да знае точно къде съм ги преместил. Държа да добавя, че нито едно от тези неща не е само моя грешка. Макар да е вярно, че не знам къде се намира всеки предмет в къщата, това се дължи по-скоро на различия в подходите към подреждането, отколкото на неспособност от моя страна. Съпругата ми например е убедена, че по силата на логиката мястото на фенерчето е в чекмедже в кухнята, а според мен трябва да е в килера, където са пералнята и сушилнята. В резултат то непрекъснато се мести и понеже работя извън къщи, не мога да следя подобни неща. Например ако оставя ключовете си върху плота, инстинктът ми подсказва, че те все още ще си бъдат там, когато ги потърся, обаче Джейн кой знае защо е убедена, че ще ги потърся на дъската за съобщения до вратата. Що се отнася до местоположението на бележника с адресите, съвсем ясно ми е, че става дума за чекмеджето до телефона. Там го сложих, когато го използвах последния път, и точно се канех да го отбележа, но Джейн ме изпревари:

— На рафта до готварските книги.

Погледнах я.

— Разбира се — казах.

Непринудеността помежду ни трая, докато приключихме с вечерята и започнахме да разчистваме масата.

После бавно и почти неусетно бързото бърборене отстъпи място на по-скован разговор, прекъсван от дълги паузи. Когато започнах да разчиствам кухнята, се бяхме върнали към обичайното си състояние, при което най-оживената глъчка не се дължеше на разговор между нас, а на тракането, докато прибирахме чиниите в кухнята.

Нямам друго обяснение защо се случи това, освен че просто нямаше за какво повече да си говорим. Тя за втори път ме попита как е Ной и аз повторих вече казаното. След минутка отново ми заразказва за фотографа, но спря, понеже прекрасно знаеше, че ме е осведомила. Никой от двама ни не беше говорил с Джоузеф и Лесли, така че и от този фронт нямаше новини. И тъй като не ходех на работа, нямах какво да добавя и по отношение на деловите си занимания, макар и съвсем неангажиращо. Усещах как настроението от началото на вечерта започва да ни се изплъзва и ми се искаше да попреча да се случи неизбежното. Започнах мислено да търся нещо, каквото и да е, и накрая се прокашлях:

— Чу ли за нападението на акулата в Уилмингтън? — попитах.

— Имаш предвид миналата седмица ли? Случаят с момичето?

— Да, точно така.

— Ти ми разказа.

— Така ли?

— Миналата седмица. Прочете ми статията.

Измих чашата от виното й, после изплакнах гевгира.

Чух я да рови из шкафовете, за да извади кутии.

— Ужасно начало на отпуската — отбеляза Джейн. — Семейството й още не било свалило багажа от колата.

След това дойде ред на чиниите и аз изгребах остатъците в мивката. Включих мелничката в сифона, бученето отекна между стените и подсили мълчанието помежду ни. Когато мелничката спря, наредих чиниите в миялната.

— Оплевих градината — казах.

— Не го ли направи и преди няколко дни?

— Така е.

Добавих съдовете и изплакнах щипката за салата. Пусках и спирах водата, издърпвах и бутах обратно решетката на съдомиялната.

— Нали не си стоял на слънце твърде дълго?

Спомена го, понеже баща ми почина на шейсет и една години от инфаркт, докато миеше колата. Сърдечните заболявания са чести в рода ми и знам, че този факт тревожи Джейн. Макар че напоследък бяхме не толкова любовници, колкото приятели, знаех, че тя винаги ще бъде загрижена за мен. Загрижеността просто беше неизменна черта в природата й.

Братята и сестрите й са същите и отдавам тази особеност на Ели и на Ной. Прегръдките и смехът бяха нещо обичайно у тях, а забавните номера помежду им бяха любими, понеже никой не допускаше зла умисъл. Винаги съм се питал какъв ли щях да стана, ако се бях родил в това семейство.

— Утре пак ще бъде горещо — прекъсна Джейн мислите ми.

— Чух по новините, че ще стигне до трийсет и пет градуса — потвърдих. — Очакват да бъде и доста влажно.

— Трийсет и пет градуса ли?

— Така казаха.

— Много ще е горещо.

Джейн прибра останалата храна в хладилника, докато аз бършех плотовете. След първоначалната ни близост липсата на смислен разговор ми се стори оглушителна. Съдейки по изражението на Джейн, съзнавах, че и тя е твърде разочарована от това връщане към обичайното ни общуване. Потупа роклята си, сякаш търсеше думи в джобовете си. Накрая си пое дълбоко въздух и се насили да се усмихне.

— Мисля да звънна на Лесли.

След миг вече бях сам в кухнята, преизпълнен от желание да бях някой друг и трескаво питайки се дали изобщо е възможно да започнем отначало.

През седмицата след първата си среща двамата с Джейн се видяхме още пет пъти, преди тя да се върне в Ню Бърн за Коледа. Два пъти учихме заедно, веднъж ходихме на кино и два пъти следобед се разхождахме из кампуса на университета Дюк.

Една конкретна разходка обаче се е запечатала в съзнанието ми. Денят беше мрачен, цяла сутрин валя и по небето имаше сиви облаци, които наподобяваха мъгла. Беше неделя, два дни след като спасихме изгубеното куче, и двамата с Джейн се разхождахме сред сградите в кампуса.

— Какви са родителите ти? — попита тя.

Направих няколко крачки, преди да отговоря:

— Свестни хора са.

Тя изчака да продължа, но понеже не го сторих, побутна рамото ми със своето.

— Само това ли ще кажеш?

Знаех, че опитва да ме накара да се отворя и макар винаги да съм се чувствал неловко в такива случаи, усещах, че ще продължи да ме притиска — леко и упорито — докато не го сторя. Беше умна като малцина други — не само в ученето, но и по отношение на хората. Особено по отношение на мен.

— Не знам какво друго да ти кажа — отвърнах. — Те са типичните родители. Държавни чиновници са и от почти двайсет години живеят в градска къща на Дюпон Съркъл във Вашингтон, където съм отраснал. Струва ми се, че преди няколко години се чудеха дали да не си купят къща в покрайнините, но нито те, нито аз изгаряхме от желание да пътуваме всеки ден, затова не се преместихме.

— Имате ли заден двор?

— Не. Имаше обаче хубав вътрешен двор и понякога между тухлите избуяваха бурени.

Тя се засмя.

— Къде са се запознали родителите ти?

— Във Вашингтон. И двамата са отраснали там, запознали са се, когато работели за транспортното министерство. Известно време май били в една и съща служба, но не мога да кажа със сигурност. Никога не са говорили много.

— Имат ли си хобита?

Замислих се над въпроса, представяйки си родителите си.

— Мама обича да пише писма до главния редактор на „Уошингтън Поуст“. Струва ми се, че иска да промени света. Винаги застава на страната на потъпканите, разбира се, и има неизчерпаеми идеи как да превърне света в по-добро място. Трябва да напише поне едно писмо седмично. Не отпечатват всички, но тя си изрязва публикуваните и ги лепи в бележник с изрезки. А баща ми… той е по-скоро затворен. Обича да прави корабчета в шишета. Сигурно е направил стотици през годините, а когато вече няма място по лавиците, ги подарява на училищата, за да ги излагат в библиотеките си. На децата много им харесват.

— Ти също ли се занимаваш с това?

— Не. Това е бягството на татко. Не изгаряше от желание да ме научи как да строя такива корабчета, понеже смяташе, че трябва да си намеря свое хоби. Обаче ми позволяваше да го наблюдавам, стига да не пипам нищо.

— Това е тъжно.

— Аз нямах нищо против — отвърнах. — Не съм знаел, че е възможно да бъде по друг начин, и ми беше интересно. Мълчаливо, но интересно. Не говореше много, докато работеше, обаче ми беше приятно да прекарвам известно време с него.

— Играехте ли на бейзбол? Ходехте ли да карате колелета?

— Не. Не си падаше по дейностите на открито. Обичаше корабчетата си. Научи ме на търпение.

Тя сведе поглед, загледа се в краката си — явно мислено съпоставяше своето семейство с моето.

— Едно дете ли си? — попита.

Не бях казвал на никого, но на нея ми се прииска да разкажа. Още тогава исках да ме опознае, да научи всичко за мен.

— Майка ми не можела да има още деца. Получила някакъв кръвоизлив при раждането ми, след който щяло да бъде много рисковано.

— Съжалявам — намръщи се тя.

— Мисля, че и тя съжаляваше.

Вече бяхме стигнали до параклиса в кампуса и спряхме, за да се полюбуваме на архитектурата.

— Никога друг път не си ми разказвал толкова много за себе си наведнъж — отбеляза тя.

— Май на никого другиго не съм разказвал.

С ъгълчето на очите си видях как прибра кичур коса зад ухото си.

— Струва ми се, че сега те разбирам по-добре — отбеляза.

Поколебах се и попитах:

— Това хубаво ли е?

Вместо да ми отговори, Джейн се извърна към мен и неочаквано си дадох сметка, че вече знам отговора.

Докато слушах как говори с Лесли по телефона, Джейн много ми заприлича на момичето, което крачеше редом с мен в кампуса през онзи ден. Гласът й звучеше оживено, думите се нижеха с лекота, чух я да се смее, сякаш Лесли беше тук, вътре.

Седях на канапето в другия край на стаята и слушах с половин ухо. Преди двамата с Джейн се разхождахме и разговаряхме с часове, но сега явно други бяха заели мястото ми. С децата Джейн винаги бъбреше много, не й беше трудно и когато посещаваше баща си. Приятелският й кръг е доста голям и тя общува с лекота с хората в него. Питах се какво ли ще си помислят, ако прекарат една обичайна вечер заедно с нас.

Ние ли бяхме единствената двойка с проблеми? Или пък това бе нормално за дългите бракове, неизбежна функция на времето? Логиката като че сочеше към второто, но въпреки това ме измъчваше фактът, че щом Джейн затвори телефона, непринудеността й ще изчезне. Вместо да си бъбрим, щяхме да се разменяме баналности и магията щеше да изчезне, а аз просто не можех да понеса поредния разговор за времето.

Какво да направя обаче? Ето този въпрос ме измъчваше. За един час прехвърлих през главата си двата ни брака и реших кой предпочитам, кой смятам, че заслужаваме. Някъде отзад чух как разговорът между Джейн и Лесли постепенно приключва. Всеки си има свой начин да приключва разговор — познавах своя, познавах и този на Джейн. Скоро щях да чуя как уверява дъщеря ни, че я обича, щеше да замълчи, докато Лесли й отговаря със същото, и накрая щеше да се сбогува. Знаех какво предстои — изведнъж реших да рискувам, затова станах от канапето и се обърнах с лице към нея.

Казах си, че ще прекося стаята и ще се пресегна да хвана ръката й точно както направих пред параклиса в университета Дюк. Тя щеше да се зачуди какво става, точно както се зачуди тогава, обаче аз щях да притегля тялото й към своето. Щях да докосна лицето й, после бавно да затворя очи и щом устните ми докоснеха нейните, тя щеше да разбере колко различна е тази целувка от всички останали. Щеше да бъде нова, но и позната, преценяваща, но и изпълнена с копнеж, а вдъхновението за нея щеше да събуди същото усещане и у Джейн. Мислех, че това ще бъде ново начало в живота ни, каквото се оказа и първата ни целувка преди толкова много години.

Представях си го ясно и след миг я чух да изрича последните си думи и да натиска копчето, за да сложи край на разговора. Време беше, така че събрах цялата си смелост и се запътих към нея.

Джейн беше с гръб към мен и все още държеше слушалката в ръка. Застина за миг, загледана през прозореца на дневната към сивото небе, което бавно притъмняваше. Тя беше най-прекрасният човек, когото познавах, и щях да й го кажа в миговете след целувката ни.

Продължих да приближавам. Бях достатъчно близо, за да доловя познатото ухание на парфюма й. Усещах как сърцето ми затуптява учестено. Почти бях стигнал, но щом посегнах да докосна ръката й, тя изненадващо вдигна слушалката отново. Движенията й бяха бързи и прецизни — натисна само две копчета. Явно номерът беше включен на бързо набиране, така че веднага се досетих какво ще направи.

След миг, когато Джоузеф вдигна, решимостта ми се изпари и единственото, което бях в състояние да направя, бе да се върна на канапето.

През следващия един час седях под лампата с биографията на Рузвелт, отворена в скута.

Макар да ме беше помолила да звънна на гостите, след като приключи разговора си с Джоузеф, Джейн позвъни на няколко човека, които бяха най-близки на семейството. Разбирах нетърпението й, но заради него двамата останахме в различни светове чак до девет часа и аз стигнах до извода, че неосъществените мечти, дори най-малките, винаги са мъчителни.

След като Джейн приключи, опитах да привлека погледа й. Вместо да седне до мен на канапето обаче, тя взе една чанта от масата до входната врата, която не бях забелязал.

— Взех тези неща за Ана на път за вкъщи — каза и размаха няколко списания за булки, — но преди да й ги дам, искам аз да ги разгледам.

Насилих се да се усмихна, понеже осъзнах, че останалата част от вечерта е изгубена.

— Хубава идея — казах.

Потънахме в мълчание — аз на дивана, а Джейн на креслото — но току я поглеждах крадешком. Очите й се местеха от рокля на рокля, подгъваше ъгълчетата на някои страници. И нейното зрение като моето вече не е силно като преди — забелязах как изпъва шия, за да плъзне поглед по носа си и да види по-ясно. От време на време я чувах да си шепне, да възкликва тихичко, сякаш си представяше Ана, облечена в рокля от съответната страница.

Наблюдавах изразителното й лице и се дивях на факта, че в един или друг момент съм го целувал цялото. Искаше ми се да кажа: Никога не съм обичал друга жена, но здравият разум надделя и ми подсказа, че е по-добре да спестя това признание за друг път, когато вниманието й е насочено само към мен и има шанс да ми отвърне.

С напредването на вечерта продължих да я наблюдавам, макар да се преструвах, че чета книгата си. Бих могъл да го правя цяла нощ, но се почувствах изтощен, а бях убеден, че Джейн ще остане будна поне още един час. Подгънатите страници щяха да й подсказват, ако не успееше да се върне на тях втори път, а трябваше да прегледа и двете списания.

— Джейн? — повиках я.

— Ммм? — отговори тя механично.

— Хрумна ми една идея.

— За кое? — продължи да се взира в страницата тя.

— Къде да проведем сватбата.

Думите ми привлякоха вниманието й и тя вдигна поглед.

— Може и да не е идеалното място, но съм сигурен, че ще бъде на разположение. Открито е и има предостатъчно място за паркиране. Има и цветя. Хиляди.

— Къде?

Поколебах се.

— В къщата на Ной. Под дървената решетка до розите.

Джейн зяпна, после затвори уста, примигна бързо, сякаш се опитваше да проясни погледа си. Но после бавно по лицето й плъзна усмивка.