Един ден, един живот

Седемнайсета глава

Когато утринното слънце плисна през прозореца, ние се събудихме прегърнати и се любихме отново, преди да се разделим и да започнем да се подготвяме за дългия ден.

След закуска обиколихме къщата и я подготвихме за сватбата в събота. Подменихме свещите по масите, раздигнахме масата от верандата и я прибрахме в хамбара, с известно разочарование изхвърлихме вечерята, която бях приготвил.

Доволни от свършеното, тръгнахме към вкъщи. Лесли трябваше да пристигне в четири, Джоузеф бе успял да си резервира по-ранен полет и щеше да дойде към пет. На телефонния секретар ни очакваше съобщение от Ана, в което ни съобщаваше, че с Кийт са се заели с нещата, оставени за накрая — освен да се уверят, че роклята й е готова, трябваше да проверят дали някоя от наетите фирми не е отменила ангажимента си в последния момент. Ана обещаваше да вземе роклята на Джейн и да я донесе, когато с Кийт дойдат на вечеря у дома по-късно.

В кухнята двамата с Джейн сложихме телешкото задушено във фурната, където щеше да се приготвя на тих огън цял следобед. Докато работехме, обсъждахме организацията на сватбата, но от време на време Джейн ми се усмихваше, припомняйки си предишната вечер.

Знаехме, че денят ни нататък ще бъде още по-натоварен, затова отидохме в града за спокоен обяд само двамата. Взехме си по един сандвич от Полък Стрийт и се разходихме до епископалната църква, където хапнахме в сянката на магнолиите.

Следобед отидохме, хванати за ръце, до Юниън Пойнт, откъдето се полюбувахме на река Нюс. Течението беше спокойно и по реката се носеха всякакви лодки — децата се наслаждаваха на последните летни дни, преди да се върнат в училище. За пръв път тази седмица Джейн изглеждаше напълно спокойна и когато обгърнах раменете й с ръка, се почувствах странно, сякаш връзката ни беше едва в началото. Това бе може би най-съвършеният ден, който бяхме прекарвали от години, и аз се наслаждавах на чувството, докато не се прибрахме у дома и не чух съобщението на телефонния секретар.

Беше Кейт във връзка с Ной.

— Моля те, ела — повиках Джейн, — не знам какво да правя.

Кейт ни чакаше в коридора, когато пристигнахме в „Крийксайд“.

— Отказва да говори за това — обясни ни тя. — В момента е на езерото. Сряза ме, когато се опитах да го заговоря, и заяви, че понеже не вярвам, няма да мога да разбера. Настояваше, че иска да остане сам и ме отпрати.

— Но физически е добре, нали? — попита Джейн.

— Така ми се струва. Отказа да обядва, дори се разгневи, но иначе е добре. Наистина е разстроен. Последния път, когато надникнах в стаята му, ми кресна да се махам.

Погледнах към затворената врата. През всичките години, откакто го познавах, нито веднъж не бях чувал Ной да повишава тон.

Кейт неспокойно усукваше шала си.

— Не иска да говори нито с Джеф, нито с Дейвид — тръгнаха си преди минути. Според мен поведението му ги засегна.

— И с мен ли не иска да говори? — попита Джейн.

— Не — отговори Кейт и безпомощно сви рамене. — Както ти казах в съобщението, не съм сигурна, че изобщо иска да говори с някого. Според мен единственият човек, с когото би разговарял, си ти — погледна ме скептично тя.

Кимнах. Притеснявах се, че Джейн ще се разстрои, както стана, когато Ной помоли да се види с мен в болницата, но тя стисна ръката ми в знак на подкрепа и вдигна поглед към мен.

— Май е най-добре да отидеш да провериш как е.

— Май да.

— Аз ще те чакам тук с Кейт. Опитай да го накараш да хапне нещо.

— Добре.

Почуках два пъти на вратата на Ной и я открехнах.

— Ной? Аз съм, Уилсън. Може ли да вляза?

Той седеше на стола си до прозореца и не отговори. Изчаках малко, преди да вляза в стаята. На леглото видях поднос с недокосната храна, затворих вратата и скръстих ръце.

— Джейн и Кейт допуснаха, че с мен би разговарял.

Видях как раменете му се повдигнаха, когато си пое дълбоко въздух, после отново се отпуснаха. Бялата му коса се бе разчорлила върху плетената жилетка, а тялото му изглеждаше миниатюрно в люлеещия се стол.

— Те навън ли са в момента?

Гласът му беше толкова тих, че едва го чувах.

— Да.

Не каза нищо повече. Мълчаливо прекосих стаята и седнах на леглото. Виждах напрегнатите бръчки по лицето му, макар да отказваше да говори.

— Бих искал да разбера какво се е случило — казах колебливо.

Брадичката му увисна, преди Ной отново да вдигне очи. Зарея поглед през прозореца.

— Няма я — каза. — Когато отидох тази сутрин, нея я нямаше.

Веднага разбрах за кого говори.

— Може да е била в другия край на езерото. Може би не е знаела, че си там — допуснах.

— Няма я — каза той с равен и безчувствен глас. — Усетих го още щом се събудих. Не ме питай как, просто го усетих. Усетих, че си е отишла, а докато вървях към езерото, чувството се усилваше все повече. Обаче не исках да повярвам и я виках цял час. Така и не се показа. — Той се намръщи, поизправи се на стола и продължи да се взира към езерото. — Накрая се отказах.

Навън езерото искреше на слънцето.

— Искаш ли да отида да проверя дали вече не е там?

— Няма я.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. Както и сутринта знаех, че няма да е там.

Понечих да отговоря нещо, но се отказах. Нямаше смисъл да спорим. Ной вече беше решил. Освен това нещо вътре в мен ми подсказваше, че той има право.

— Тя ще се върне — постарах се да прозвуча убедително аз.

— Може би, а може би няма. Не съм сигурен.

— Ще й липсваш твърде много, за да стои далеч от теб.

— Тогава защо изобщо си отиде? — попита той. — Не разбирам.

Удари със здравата си ръка по ръкохватката на стола, после поклати глава.

— Как ми се иска да можеха да разберат.

— Кой?

— Децата ми. Медицинските сестри. Дори д-р Барнуел.

— Че Ели е лебедът ли?

Той за пръв път отмести поглед.

— Не. Че аз съм Ной. Че съм човекът, който винаги съм бил.

Не бях сигурен какво има предвид, но знаех достатъчно, за да замълча и да изчакам да ми обясни.

— Да ги беше видял днес. Всичките. Какво като не искам да разговарям с тях за това? Бездруго никой не ми вярва, а не исках да се мъча да ги убеждавам, че прекрасно съзнавам какво говоря. Просто щяха да спорят с мен, както правят винаги. Ами после, когато не си изядох обяда? Все едно се бях опитал да скоча от прозореца. Разстроен съм и имам всички основания за това. А когато съм разстроен, не се храня. През целия ми живот е било така, обаче сега те се държат, все едно започвам да превъртам. Кейт се опитваше да ме нахрани като бебе и се преструваше, че нищо не се е случило. Можеш ли да повярваш? После цъфнаха Дейвид и Джеф и обясниха подробно, че сигурно лебедът е отишъл да си търси храна, а съвсем забравиха, че аз го храня два пъти дневно. Явно никой от тях не дава пет пари какво може да й се е случило.

Докато се мъчех да проумея какво става, изведнъж си дадох сметка, че гневът на Ной се дължи на нещо повече от начина, по който реагират децата му.

— Какво те тревожи всъщност? — попитах го кротко. — Че са се държали, все едно лебедът не съществува? — Замълчах. — Винаги са смятали така и ти го знаеш. Никога досега не си допускал това да те разстрои.

— Те не дават и пет пари.

— Всъщност са много загрижени — възразих му.

Той упорито се извърна на другата страна.

— Просто не проумявам — повтори, — защо ще си тръгва?

И в този миг ме осени прозрението, че той не се сърди на децата си. Не се гневеше и задето лебедът е изчезнал. Не, ставаше дума за нещо по-дълбоко, за нещо, което не бях сигурен, че бе готов да признае и пред самия себе си.

Но вместо да го притискам, аз просто замълчах и двамата си седяхме безмълвно. Докато чаках, наблюдавах как ръката му неспокойно мърда в скута.

— Как мина снощи с Джейн? — попита той след малко просто ей така, без всякаква връзка.

Въпреки основния проблем, който обсъждахме, думите му извикаха в съзнанието ми картината как двамата с Ели танцуват в кухнята.

— По-добре, отколкото съм си представял.

— Хареса ли й албумът?

— Много.

— Добре — каза той и се усмихна за пръв път, откакто бях влязъл в стаята му, но усмивката бързо се стопи.

— Сигурен съм, че тя много иска да поговори с теб. Кейт също е отвън.

— Знам — отвърна сломено. — Нека да влязат.

— Сигурен ли си?

Той кимна, а аз се протегнах и го потупах по коляното.

— Ще се оправиш ли?

— Да.

— Искаш ли да им кажа да не те питат за лебеда?

Той се позамисли над думите ми, после поклати глава.

— Няма значение.

— Да им кажа ли да не те притискат?

Погледна ме многострадално.

— Не съм в настроение да ги дразня, но ти обещавам, че няма повече да крещя. Не се тревожи, няма да направя нищо, което да разстрои Джейн. Не искам да се тревожи за мен, след като трябва да мисли само за утре.

Станах от леглото и положих ръка върху рамото му, преди да изляза.

Знаех, че Ной се сърди на себе си. През последните четири години беше вярвал, че лебедът е Ели. Имаше нужда да вярва, че тя ще намери начин да се върне при него, но необяснимото изчезване на лебеда бе разклатило вярата му из основи.

На излизане от стаята почти го чух да се пита: „Ами ако децата са били прави от самото начало?“.

В коридора запазих тази информация за себе си. Предложих обаче, че е най-добре да оставят Ной да говори и да се постараят да се държат възможно най-непринудено.

Кейт и Джейн кимнаха и Джейн първа се запъти вътре. Ной погледна към нас. Двете спряха, искаха баща им да ги покани, понеже не знаеха какво да очакват.

— Здравей, татко — каза Джейн.

— Здравей, миличка — усмихна се насила той.

— Добре ли си?

Той погледна към нея и към мен, после към подноса с изстинала храна на леглото.

— Вече малко огладнях, но иначе съм добре. Кейт, имаш ли нещо против…

— Разбира се, татко — пристъпи Кейт напред. — Ще ти донеса нещо за хапване. Супа? Сандвич с шунка?

— Сандвич е добре — кимна той. — И може би чаша сладък чай.

— Сега ще изтичам да ти донеса — увери го Кейт. — Искаш ли и парче шоколадова торта? Била съвсем прясна, днес са я правили.

— Разбира се — отговори той. — Благодаря ти. О… извинявай, че се държах така преди малко. Бях разстроен, но не беше нужно да си го изкарвам на теб.

Кейт го удостои с кратка усмивка:

— Няма нищо, татко.

Стрелна ме с поглед, в който прочетох облекчение, но тревогата й още личеше. Щом тя излезе от стаята, Ной даде знак да се приближим към леглото.

— Хайде, настанявайте се — покани ни той.

Докато прекосявахме стаята, наблюдавах Ной и се питах какво става. Подозирах, че е отпратил Кейт, понеже иска да разговаря с мен и с Джейн насаме.

Джейн седна на леглото. Настаних се до нея и тя хвана ръката ми.

— Съжалявам за лебеда, татко — рече тя.

— Благодаря ти. — Съдейки по изражението му, знаех, че няма да каже нищо повече по въпроса. — Уилсън ми разказа за къщата. Май наистина е направил голямо нещо.

Изражението на Джейн се смекчи.

— О, татко, приказна е. По-красива е, отколкото на сватбата на Кейт. — Замълча и добави: — Мислехме Уилсън да мине да те вземе към пет. Знам, че е рано, но така ще имаш възможност да прекараш известно време в къщата. Отдавна не си бил там.

— Добре — съгласи се той. — Хубаво ще е да видя отново старата къща. — Отмести поглед от Джейн към мен, после отново към Джейн. Май едва сега забеляза, че се държим за ръце, и се усмихна. — Имам нещо за вас двамата. И ако нямате нищо против, искам да ви го дам, преди да се върне Кейт. Тя може и да не разбере.

— Какво е? — попита Джейн.

— Помогни ми да се изправя, моля те. В бюрото ми е, а ми е трудно да се изправя, след като съм седял дълго.

Станах и му протегнах ръка. Ной се изправи колебливо и прекоси стаята. Отвори чекмеджето, извади отвътре опакован подарък и се върна на стола си. Явно движението го бе изморило и той се смръщи, когато отново седна.

— Вчера помолих една от сестрите да го опакова — каза и ни подаде пакета.

Беше малък и правоъгълен, увит в червена хартия, но още докато ни го даваше, знаех какво има вътре. Явно и Джейн знаеше, понеже никой от двама ни не посегна да го вземе.

— Моля ви — каза Ной.

Джейн се поколеба, преди да го приеме. Прокара ръка по хартията и вдигна очи.

— Но, татко…

— Отвори го — настоя той.

Тя дръпна панделката и хартията — веднага познах овехтялата книга. И малката дупка от куршум в горния десен ъгъл — куршума, предназначен за Ной през Втората световна война. Беше „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман — книгата, която му бях занесъл в болницата, книгата, без която не можех да си го представя.

— Честита годишнина — каза той.

Джейн държеше книгата така, сякаш се боеше да не я строши. Погледна първо мен, после баща си.

— Не можем да я приемем — изрече тихо и задавено, както се чувствах и аз.

— Напротив, можете.

— Но… защо?

Той впери поглед в нас.

— Знаеше ли, че я четях всеки ден, докато чаках майка ти? Когато тя замина през онова лято, когато бяхме още деца? Все едно четях поезия на нея. А после, след като се оженихме, й четях на верандата, точно както си представях, че ще правим. Сигурно през годините сме прочели всяко стихотворение хиляди пъти. Понякога, докато четях, поглеждах към майка ти и виждах как устните й се движат заедно с моите. Вече знаеше всички стихотворения наизуст.

Ной погледна през прозореца и аз долових, че отново мисли за лебеда.

— Вече не мога да чета — призна той. — Не различавам думите, но се тревожа, че никой след мен няма да чете тази книга. Не искам да се превърне в реликва, в нещо, което ще седи на лавицата като спомен за мен и Ели. Знам, ме не обичате Уитман колкото мен, но само вие от всичките ми деца сте чели книгата от кора до кора. Пък и кой знае, може отново да я прочетете.

Джейн сведе поглед към томчето.

— Ще я прочета — обеща тя.

— И аз — додадох.

— Знам — изгледа ни подред Ной. — Затова исках да я подаря и на двама ви.

След като се наобядва, Ной видимо се нуждаеше от почивка, затова двамата с Джейн се прибрахме у дома.

Ана и Кийт пристигнаха следобед, Лесли спря на алеята няколко минути по-късно и всички се събрахме в кухнята да си бъбрим като едно време. Споменахме новината за лебеда, но не се задържахме на темата. Вместо това с мисъл за предстоящия уикенд се натоварихме на две коли и се запътихме към къщата на Ной. Точно като Джейн предишната вечер Ана, Кийт и Лесли останаха смаяни. Цял час се разхождаха из градината и къщата със зяпнала уста, аз стоях до стълбите във всекидневната, а Джейн се приближи и застана до мен грейнала. Улови погледа ми, кимна към стълбите и ми намигна. Засмях се. Когато Лесли попита какво е толкова смешно, тя се направи на две и половина.

— Просто нещо между нас двамата с баща ви. Наша си шега.

На път за вкъщи минах през летището и взех Джоузеф. Той ме поздрави, както обикновено:

— Здрасти, тате! — И после въпреки всичко случващо се добави само: — Отслабнал си.

Натоварихме багажа му и отидохме в „Крийксайд“ да вземем Ной. Както винаги в мое присъствие, Джоузеф беше сдържан, но щом видя Ной, целият грейна. Ной също се зарадва, че и внукът му е дошъл. Седяха на задната седалка и разговаряха оживено, докато пътувахме към вкъщи, където ги нападнаха с прегръдки в мига, в който прекрачихме прага. След малко Ной седеше на канапето с Лесли от едната страна и Джоузеф от другата и си разказваха разни истории, а Ана и Джейн си бъбреха в кухнята. Неочаквано шумовете в къщата отново ми станаха познати и си казах, че така ще бъде винаги.

Вечерята беше съпроводена с бурен смях, докато Ана и Джейн разказваха за безумното търчане през седмицата, а към края на вечерта Ана ме изненада, като почука по чашата си с вилица.

Когато всички на масата притихнаха, тя каза:

— Искам да вдигна тост за мама и татко — вдигна чашата си тя. — Без вас двамата това нямаше да бъде възможно. Ще имам най-прекрасната сватба, която би могъл да желае човек.

Когато Ной се измори, го откарах обратно в „Крийксайд“. Коридорите бяха празни, докато го изпращах до стаята му.

— Отново ти благодаря за книгата — казах, спирайки на вратата му. — Не би могъл да ни направиш по-специален подарък.

Очите му бяха посивели от пердето и той сякаш гледаше през мен.

— Няма защо.

Прокашлях се и отбелязах:

— Може да е там утре.

Той знаеше какво имам предвид и кимна.

— Може би.

Джоузеф, Лесли и Ана още седяха край масата, когато се прибрах у дома. Кийт си беше тръгнал преди няколко минути. Когато попитах къде е Джейн, ми посочиха към платформата. Плъзнах вратата и я заварих облегната на перилата. Приближих се. Дълго седяхме един до друг и мълчаливо вдъхвахме свежия летен въздух.

— Той добре ли беше, когато го остави? — попита Джейн най-накрая.

— Колкото може да се очаква. Накрая май се измори.

— Според теб приятно ли му беше тази вечер?

— Несъмнено — отговорих. — Обича да е с децата.

Тя погледна през вратата към сцената в трапезарията: Лесли ръкомахаше, явно разказваше забавна история, Ана и Джоузеф се превиваха от смях, който се чуваше дори навън.

— Като ги гледам, оживяват спомени — каза Джейн. — Иска ми се Джоузеф да не живееше толкова далече. Знам, че на момичетата им липсва. Смеят се вече цял час.

— Защо не си на масата с тях?

— Бях допреди няколко минути. Но когато видях фаровете ти, се измъкнах навън.

— Защо?

— Защото исках да остана насаме с теб — смушка ме тя закачливо. — Исках да ти дам своя подарък за годишнината ни, а както ти каза, утре ще бъде малко напрегнато. — Плъзна към мен една картичка. — Знам, че изглежда малък, но нямаше как да го опаковам. Ще разбереш, когато го видиш.

Отворих картичката и вътре намерих удостоверението.

— Курс по готварство? — попитах с усмивка.

— В Чарлстън — отговори тя и се приведе към мен. Посочи удостоверението и ми обясни: — Курсът е първокласен. Виждаш ли? Прекарваш една седмица в „Мондори Ин“ при главния готвач, а той е един от най-добрите в страната. Знам, че се справяш прекрасно и сам, но реших, че може да ти е забавно да опиташ нещо ново. Представи си, че те научат как да използваш правилно ножа за разрязване на месо или как да разбираш кога тиганът е достатъчно загрят, за да сотираш зеленчуците, и дори как да гарнираш ястията, които поднасяш? Нали познаваш Хелън от църковния хор? Тя ми каза, че това бил един от най-хубавите уикенди, които е прекарвала някога.

Прегърнах я за миг.

— Благодаря ти. Кога е?

— Курсовете са през септември и октомври — през първия и третия уикенд на месеца, така че си провери графика, преди да решиш. После трябва само да се обадиш.

Разгледах удостоверението и се помъчих да си представя какво ли ще представляват курсовете. Притеснена от мълчанието ми, Джейн се обади колебливо:

— Ако не ти харесва, мога да ти купя нещо друго.

— Не, идеално е — уверих я. После се смръщих и добавих: — Само едно нещо.

— Да?

Плъзнах ръка през талията й.

— Щеше да ми е по-приятно, ако се запишем и двамата. Хайде да си направим един романтичен уикенд. Чарлстън е красив по това време на годината и ще си прекараме прекрасно в града.

— Сериозно ли? — попита тя.

Придърпах я към себе си и я погледнах в очите.

— Не се сещам за нищо, което да ми се иска повече. Ще ми липсваш твърде много и няма да се насладя на курса.

— Отсъствието понякога засилва копнежа — подразни ме тя.

— Едва ли е възможно повече от това — отвърнах сериозно. — Нямаш представа колко те обичам.

— Напротив, имам.

С ъгълчето на очите си видях, че децата ни наблюдават, когато се наведох да я целуна и устните й се задържаха върху моите. Преди време щях да се стеснявам. Сега обаче не давах и пет пари.