Един ден, един живот

Осма глава

На следващата вечер Джейн буквално зяпна срещу мен.

— Успял си?

— Така изглежда — потвърдих небрежно и се постарах да се държа така, сякаш осигуряването на кетъринг е най-лесната задача на света. По-рано обаче крачех нетърпеливо в очакване на завръщането й.

— Кого нае?

— „Челси“ — отговорих.

Ресторантът се намира в центъра на Ню Бърн срещу моята кантора, в сградата, където някога са се намирали офисите на Кейлъб Брадъм, докато е създавал формулата на напитката, известна сега като пепси-кола. Бяха го превърнали в ресторант преди десетина години и заведението беше едно от любимите места за вечеря на Джейн. Менюто беше богато, а специалитет на готвача бяха екзотичните оригинални сосове и марината, които съпътстваха типично южняшките ястия. В петък и в събота вечер беше направо невъзможно да седнеш без резервация, а гостите бяха превърнали в своеобразна игра опитите си да разгадаят съставките на отличителните аромати.

„Челси“ беше известен и с развлеченията, които предлагаше. В ъгъла имаше роял, а Джон Питърсън — който години наред даваше уроци на Ана — понякога свиреше и пееше за постоянните клиенти. С ухо за съвременните мелодии и с глас, напомнящ този на Нат Кинг Коул, Питърсън можеше да изпее всяка песен, за която го помолиш. Беше достатъчно добър изпълнител, за да го канят в ресторанти в Атланта, Шарлът и Вашингтон. Джейн можеше да го слуша часове наред и аз знаех, че Питърсън е трогнат от майчинската й гордост с него. В крайна сметка тя първа се бе престрашила да го наеме за учител.

Джейн беше твърде слисана, за да отговори. В тишината чувах тиктакането на стенния часовник, докато тя се питаше дали ме е разбрала правилно. Примигна.

— Но… как така?

— Разговарях с Хенри, обясних му какво е положението и той обеща да се погрижи.

— Не разбирам. Как така Хенри ще се заеме с нещо такова в последната минута? Не е ли зает с друго?

— Нямам представа.

— Значи просто вдигна телефона и му се обади, така ли?

— Е, не беше чак толкова лесно, обаче той в крайна сметка се съгласи.

— А менюто? Не попита ли колко човека ще присъстват?

— Казах му общо стотина, така прецених. Иначе обсъдихме менюто и той каза, че ще направи нещо специално. Допускам, че може да му звънна и да помоля за нещо конкретно.

— Не, не — възрази тя, бързо възвърнала равновесието си. — Всичко е наред. Знаеш, че харесвам всичко, което готвят. Просто не мога да повярвам. — Взря се удивена в мен. — Ти успя.

— Да — кимнах.

На лицето й грейна усмивка, а после изведнъж отмести поглед от мен към телефона.

— Трябва да звънна на Ана. Тя направо няма да повярва.

Собственикът на ресторанта, Хенри Макдоналд, ми е стар приятел. Ню Бърн е място, в което уединението изглежда почти невъзможно, но все пак този факт си има своите предимства. Тъй като човек редовно се среща с едни и същи хора — докато пазарува, шофира, ходи на църква или на партита — в градчето се е наложила една повсеместна вежливост и тук нерядко е възможно да направиш неща, които са невъзможни другаде. Хората си правят услуги, понеже не знаят кога на тях може да им се потрябва услуга. Това е една от причините Ню Бърн да се различава много от други градове.

Което не означава, че не бях доволен от постигнатото. На път към кухнята чух гласа на Джейн, която говореше по телефона:

— Баща ти е успял! — възкликна тя. — Нямам представа как, но е успял!

Сърцето ми се преизпълни с гордост от думите й.

Заех се да подреждам върху кухненската маса пощата, която бях занесъл там по-рано. Сметки, каталози, списание „Тайм“. Тъй като Джейн разговаряше с Ана, посегнах към списанието. Допусках, че ще говори известно време, но тя ме изненада, като затвори още преди да съм започнал първата статия.

— Чакай — каза тя, — преди да се зачетеш, искам да ми разкажеш всичко. — Приближи се към мен. — И така, разбрах, че Хенри ще бъде там и ще приготви храна за всички. Ще доведе и хора, които да му помагат, нали?

— Не се съмнявам. Не може сам да поднесе всичко.

— Какво друго? Бюфет ли ще бъде?

— Реших, че така ще е най-добре предвид размерите на кухнята на Ной.

— И аз така смятам — съгласи се тя. — Ами покривки и маси? Той ли ще донесе всичко?

— Допускам. Честно казано, май не го попитах, но според мен не е голям проблем, дори да не го направи. Сигурно ще можем да наемем каквото ни е нужно.

Тя бързо кимна. Чертаеше планове, актуализираше списъка си.

— Добре — поде отново, но преди да продължи, вдигнах ръце.

— Не се тревожи, мога да му звънна утре сутринта и да се уверим, че всичко ще бъде, както трябва. — После намигнах и добавих: — Имай ми доверие.

Тя позна думите ми от предния ден в къщата на Ной и ми се усмихна почти свенливо. Допусках, че мигът бързо ще премине, но не стана така. Вместо това се взирахме един в друг, докато тя — почти колебливо — не се приведе към мен и не ме целуна по бузата.

— Благодаря ти, че осигури кетъринг — каза.

Преглътнах мъчително.

— Няма защо.

Четири седмици след като предложих на Джейн, вече бяхме женени. Пет дни след като се оженихме, се прибрах от работа, а тя ме чакаше в дневната на малкия апартамент, в който живеехме под наем.

— Трябва да поговорим — потупа дивана.

Оставих куфарчето си и седнах до нея. Тя се пресегна и ме хвана за ръката.

— Всичко наред ли е? — попитах.

— Всичко е наред — отговори.

— Тогава какво има?

— Обичаш ли ме?

— Да. Разбира се, че те обичам.

— В такъв случай ще направиш ли нещо за мен?

— Стига да е по силите ми. Знаеш, че съм готов на всичко за теб.

— Дори да е трудно? Дори да не го искаш?

— Разбира се — повторих и замълчах. — Джейн, какво става?

Тя си пое дълбоко въздух, преди да отговори:

— Искам да дойдеш с мен в църквата тази неделя.

Думите й ме свариха неподготвен и преди да успея да отговоря, тя продължи:

— Знам, ти ми каза, че не искаш да ходиш и че си възпитан като атеист, но искам да го направиш заради мен. Много ми е важно, дори да усещаш, че мястото ти не е там.

— Джейн… аз…

— Нуждая се от присъствието ти там.

— Вече сме говорили за това — възпротивих се аз, обаче тя отново ме прекъсна, този път като поклати глава:

— Знам, че говорихме. И разбирам, че си възпитан другояче, но няма нищо по-важно за мен от това простичко нещо.

— Макар да не съм вярващ?

— Макар да не си.

— Но…

— Никакво „но“. Не и за това. Не и пред мен. Обичам те, Уилсън, знам, че и ти ме обичаш. Ако искаме да се получи помежду ни, и двамата трябва да се постараем малко. Не те моля да вярваш, просто те моля да дойдеш с мен в църквата. В брака трябва да се правят компромиси, трябва да направиш нещо за другия човек, дори да не ти се иска. Както аз постъпих по отношение на сватбата.

Стиснах устни, понеже вече знаех как се чувства заради сватбата ни в съда.

— Добре, ще дойда — обещах. Тя посрещна думите ми с целувка — ефирна като самото небе.

Когато Джейн ме целуна в кухнята, възкреси спомена за онази отдавнашна целувка. Вероятно защото ми напомни за нежното помиряване, което така добре ни помагаше да изглаждаме различията си в миналото — ако не гореща страст, то поне примирие с обещание да се постараем да оправим нещата.

Според мен тази взаимна всеотдайност е причината да сме женени вече толкова време. Внезапно осъзнах, че тъкмо тази особеност от брака ни ме е притеснявала през последната година. Не само бях започнал да се питам дали Джейн все още ме обича, но се чудех и дали иска да ме обича.

В крайна сметка, сигурно е имало много разочарования — години, когато се прибирах у дома, след като децата си бяха легнали, вечери, когато не можех да говоря за друго, освен за работа, пропуснати игри, тържества, семейни ваканции, уикенди, прекарани с партньори и с клиенти на игрището за голф. Като се замисля, май съм бил вечно отсъстващ съпруг, бледо подобие на сериозния млад мъж, за когото тя се бе омъжила. С тази целувка обаче Джейн сякаш ми казваше нещо — все още съм склонна да опитам, ако и ти го искаш.

— Уилсън? Добре ли си?

Насилих се да се усмихна.

— Добре съм. — Вдишах дълбоко, обзет от нетърпение да сменя темата. — Как мина денят ти? Намерихте ли рокля за Ана?

— Не. Ходихме в няколко магазина, но не открихме нищо с нейния размер, което да й хареса. Нямах представа, че отнема толкова време — искам да кажа, Ана е толкова слаба, трябва да стесняват с карфици роклята, за да добием представа как й стои. Утре ще отидем в други магазини и ще видим дали ще ни потръгне. Хубавото е, че Кийт щял да поеме всичко, свързано с неговите близки, така че не се налага ние да се нагърбваме. Което ми напомни… сети ли се да резервираш полет за Джоузеф?

— Да, ще пристигне в петък вечерта.

— В Ню Бърн или в Роли?

— В Ню Бърн. Трябва да пристигне в осем и половина. Лесли дойде ли с вас днес?

— Не, днес не. Обади се, докато бяхме в колата. Трябвало да направи допълнителни проучвания за лабораторния си проект, но утре ще успее. Каза, че имало магазини и в Грийнсбъро, ако сме искали да отидем.

— Ще отидете ли?

— На три и половина часа път е — изстена Джейн. — Наистина не искам да прекарам седем часа в колата.

— А защо не останете да преспите? — предложих. — Така ще отидете и на двете места.

Тя въздъхна.

— И Ана предложи същото. Каза, че трябвало отново да отидем в Роли, а после в сряда и в Грийнсбъро. Само че не искам да те оставям тук да се мъчиш. Има да се свършат още толкова много неща.

— Вървете — насърчих я. — Вече имаме кетъринг, така че всичко се подрежда. Мога да се справя с всичко в тази връзка. Няма обаче да има сватба, ако липсва булчинска рокля.

Джейн ме изгледа скептично.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Всъщност дори се надявах да ми остане малко време за голф.

— Мечтай си — изсумтя тя.

— Ами хандикапът ми?

— Инстинктът ми подсказва, че ако не си го усъвършенствал след трийсет години, вероятно просто не ти е писано.

— Това обида ли е?

— Не, просто факт. Виждала съм те как играеш, забрави ли?

Кимнах, признавайки, че Джейн има право. Колкото и години да работя над замаха си, истината е, че далеч не съм съвършен играч. Погледнах към часовника.

— Искаш ли да излезем да вечеряме?

— Моля? Тази вечер няма готвене, така ли?

— Не и ако не искаш да се задоволиш с остатъци. Не ми остана време да изтичам до магазина.

— Шегувах се — махна с ръка тя. — Не очаквам да се нагърбиш изцяло с готвенето, макар че признавам, беше ми приятно. — Усмихна се. — Да, с удоволствие бих вечеряла навън. Започвам да огладнявам. Само ми дай минутка да се приготвя.

— Изглеждаш прекрасно — възпротивих се.

— Само минутка — провикна се тя вече на път към стълбите.

Знаех си, че няма да отнеме минутка. Познавах Джейн и с годините бях установил, че така наречената минутка по-скоро клони към двайсетина минути. Научил се бях да запълвам времето, докато я чакам, с дейности, които ми допадат, но не изискват мислене. Например отивах в кабинета си и си подреждах нещата или пък настройвах усилвателя на уредбата, след като децата я бяха използвали.

Бях открил, че тези безвредни дейности карат времето да отминава незабелязано. Често приключвах заниманието си и установявах, че жена ми вече стои зад гърба ми с ръце на кръста.

— Готова ли си? — питах.

— Отдавна — изсумтяваше тя. — От десет минути те чакам да приключиш каквото правиш.

— О, извинявай — отговарях. — Само да си намеря ключовете и тръгваме.

— Не ми казвай, че си ги изгубил.

— Не, разбира се — потупвах джобовете си аз, учуден, че не ги намирам. После се оглеждах и бързах да добавя: — Сигурен съм, че са тук някъде. Видях ги само преди минутка.

В този момент жена ми отчаяно завърташе очи.

Тази вечер грабнах списание „Таймс“ и се запътих към канапето. Прочетох няколко статии и когато я чух да слиза по стълбите, оставих списанието. Чудех се какво ли й се хапва, когато звънна телефонът.

Докато слушах разтреперания глас отсреща, приятните ми очаквания се изпариха и ме обзе ужас. Джейн слезе долу тъкмо когато затворих.

Видя изражението ми и застина.

— Какво се е случило? С кого? — попита тя.

— Беше Кейт — казах. — В момента отива в болницата.

Ръката на Джейн се стрелна към устата.

— Ной — казах.