Единствена любов

4.

— Добре. Мисля, че свършихме.

Джон почувства финалния допир на иглата върху рамото си и после пистолетът замлъкна. Надигна се от позата, в която беше прекарал последните два часа и протегна ръце над главата си.

— Дай ми една минута да те почистя.

Човешкият мъж напръска хартиена салфетка с антибактериален препарат, а Джон отново се отпусна напред. Тялото му продължаваше да чувства вибрациите от доскоро работилата игла. В последвалата тишина в съзнанието му изникна странен спомен, такъв, който не му беше хрумвал от години. Беше от времето, прекарано в сиропиталището, когато още не знаеше кой е.

Един от дарителите на църквата беше богат мъж, който притежаваше голяма къща на брега на езерото Саранак. Всяко лято канеше сираците да отидат там за един ден, за да поиграят на моравата му с размери на футболно игрище, да се повозят на лодката му и да хапнат сандвичи и диня. Джон винаги изгаряше от слънцето. Без значение колко лосион нанасяха върху кожата му, тя винаги изгаряше до ужасяваща степен и накрая той биваше отпратен на сянка на верандата. Принуден да стои настрана, той наблюдаваше игрите на другите момчета и момичета, слушаше как смехът им се носи над свежата зелена трева и изяждаше донесената му храна в самота. Беше зрител вместо участник в случващото се. Интересно, но чувстваше кожата на гърба си по същия начин както тогава — опъната и раздразнена, особено след като татуировчикът беше притиснал влажната салфетка към гърба му и беше попил неизсъхналото мастило с кръгообразни движения.

Джон си спомняше ясно ужаса от ежегодното мъчение край езерото… Макар че, ако трябваше да е честен, за него не беше толкова важно какво правеха останалите, а желанието му да се впише. Дори да бяха дъвкали счупени стъкла, докато предната част на тениските им се покриеха с кръв, той пак би искал да участва.

Онези шест часа, прекарани с някой комикс или паднало птиче гнездо, което да изучава отново и отново, му се бяха стрували като месеци. Прекалено много време, в което да разсъждава и тъгува. Винаги се беше надявал да бъде осиновен и в самотните мигове като този копнежът го поглъщаше напълно. Дори повече от това да бъде сред другите малки момчета, беше искал да има семейство, истински майка и баща, а не попечители, на които е платено да го отгледат. Искаше да принадлежи на някого. Искаш някой да каже: „Ти си мой“. Разбира се, сега, когато знаеше какъв е… Сега, когато живееше като вампир сред вампири, той разбираше желанието си за принадлежност много по-добре. Разбира се, хората имаха изградена представа за семейството и брака като цяло, но неговата раса наподобяваше по-скоро животинска глутница. Кръвните връзки и обвързването бяха много по-дълбоки и цялостни.

Докато мислеше за малкото и тъжно момче, което бе, той изпитваше болка в сърцето, но не защото искаше да се върне назад и да каже на хлапето, че родителите му скоро ще дойдат за него. Не, болеше го, защото именно онова, което бе желал толкова силно, едва не го беше унищожило. Осиновяването му наистина беше настъпило, но „притежанието“ не беше продължило дълго. Уелси и Тор бяха преминали през живота му, бяха му обяснили какъв е и му бяха позволили да зърне за кратко какво е да имаш дом… После бяха изчезнали.

Така че можеше категорично да заяви, че е по-лошо да си имал родители и да си ги изгубил, отколкото никога да не си ги познавал.

Да, технически погледнато, Тор се беше върнал в имението на Братството, но за Джон той беше все така далечен. Макар да казваше правилните думи, прекалено много пъти си беше тръгвал и дори сега да се беше върнал завинаги, беше прекалено късно.

Джон беше приключил с Тор.

— Ето огледало. Можеш да я видиш.

Джон кимна за благодарност и се изправи в пълния си ръст. Блей се върна от удължената си пауза за цигара, а Куин се появи иззад завесата, разделяща магазина от допълнителното помещение. Джон огледа гърба си.

О, боже! Беше се получила точно каквато я искаше. А рамката беше невероятна. Кимна, докато движеше ръката си с огледалото, за да огледа татуировката от всички страни. Донякъде беше жалко, че никой друг, освен неговите момчета нямаше да я види. Беше наистина впечатляваща.

Но по-важното бе, че без значение какво щеше да се случи в бъдеще, независимо дали щеше да открие Хекс жива или мъртва, тя винаги щеше да е с него. Четирите седмици, последвали отвличането й, бяха най-дългите в живота му. Не че преди в живота си не беше имал дълги дни. Но това, че не знаеше къде се намира, нито какво се е случило с нея, загубата й… Чувстваше се така, сякаш бе получил смъртоносно нараняване, макар кожата му да беше непокътната, краката и ръцете му да бяха напълно здрави, а гърдите му — незасегнати от куршум или острие.

Но в сърцето му тя беше негова. И дори да успееше да я върне, за да живее живот, в който той не се вписва, нямаше нищо против. Искаше единствено да е жива и в безопасност.

Джон погледна към татуировчика, положи ръка на сърцето си и се поклони дълбоко. Когато се изправи, мъжът протегна длан.

— Няма нищо, човече. Много се радвам, че я одобряваш. Нека да я покрия с мехлем и превръзка.

След като си стиснаха ръцете, Джон изписа нещо със знаци, а Блей преведе.

— Не е нужно. Той се възстановява със скоростта на светлината.

— Но ще е нужно време да… — Художникът на татуировки се наведе и заоглежда мястото върху кожата, над което беше работил.

Преди да започне да задава въпроси, Джон отстъпи назад и взе тениската си от Блей. Истината беше, че мастилото, което бяха донесли, беше задигнато от запасите на Ви, а това означаваше, че съставките му включваха сол. Името и разкошните дъги около него бяха завинаги и кожата вече беше заздравяла.

Което бе едно от предимствата да си почти чистокръвен вампир.

— Татуировката е върхът — заяви Куин. — Направо е супер секси.

В този миг зад него се появи жената и беше трудно да не бъде забелязана болката, изписана по лицето на Блей. Особено след като тя плъзна листче хартия в задния джоб на Куин. Без съмнение върху него беше записан номерът й, но за нея би било добре да не храни големи надежди. Щом Куин го направеше с някого веднъж, за него историята приключваше. Сякаш сексуалните му партньори бяха ястие, което не би могло да се консумира втори път. За беда, очите на двойничката на Кат фон Ди1 сияеха.

— Обади ми се — прошепна му тя със самочувствие, което щеше да отслабва с отминаването на дните.

Куин се усмихна леко.

— Всичко хубаво. Грижи се за себе си.

При изричането на тези думи Блей видимо се успокои, а широките му рамене се отпуснаха. В устата на Куин те бяха синоним на: „Никога няма да ти се обадя или да правя отново секс с теб“.

Джон извади портфейла си, пълен с банкноти, но без никакъв документ за самоличност, и отброи четиристотин. Което беше два пъти повече от цената на татуировката. Татуировчикът поклати глава и започна да обяснява, че сумата е прекалено голяма и тогава Джон кимна на Куин.

Двамата вдигнаха десните си ръце към хората, а после проникнаха в съзнанието им и изтриха спомените им за изминалите два часа. Нито татуировчикът, нито рецепционистката щяха да имат ясна представа за случилото се. Най-много някакви неясни сънища. И със сигурност щяха да имат главоболие.

Двамата изпаднаха в транс, а Джон, Куин и Блей излязоха и се сляха със сенките навън. Изчакаха, докато татуировчикът възвърна концентрацията си и заключи вратата… А после беше време да се захванат с делата си.

— В „Салс“? — попита Куин, а в гласа му пролича задоволството от правения секс.

Блей запали нова цигара, а Джон изписа:

— Чакат ни.

Един след друг неговите момчета изчезнаха в нощта, но Джон се забави с дематериализирането, тъй като нещо беше пробудило инстинктите му. Погледна наляво и надясно, като острият му поглед пронизваше обгръщащия го мрак. По „Трейд“ имаше много неонови надписи и минаващи коли, защото беше едва два сутринта, но той не се вълнуваше от светлините. Интересуваха го тъмните преки.

Някой ги наблюдаваше.

Плъзна ръка под коженото си яке и обгърна с длан дръжката на кинжала си. Нямаше проблеми с унищожаването на врага, а още по-малко сега, когато беше наясно кой държи неговата жена… Надяваше се да се натъкне на нещо, вонящо на мърша. Но нямаше такъв късмет. Вместо това мобилният му телефон издаде звук. Без съмнение Куин и Блей се чудеха къде е. Той изчака още една минута и реши, че информацията, която се надяваше да получи от Трез и Ай Ем, е по-важна от юмручен бой с лесър, спотайващ се в сенките. Кипящ от желание за мъст, той се дематериализира и прие форма на паркинга пред ресторанта. Наоколо нямаше коли и лампите, които обикновено осветяваха тухлената сграда, бяха угасени.

Двойните врати под козирката се отвориха незабавно и Куин подаде глава.

— Какво ти отне толкова време, по дяволите?

Параноя, помисли си Джон.

Вместо това изписа, докато вървеше.

— Проверявах си оръжията.

— Можеше да ми кажеш да изчакам. Или да го направиш тук.

— Да, мамо.

Интериорът на ресторанта беше решен в стила на 60-те с червени тапети и дебел червен килим, докъдето стигаше погледът. Всичко наоколо, от креслата и масите, до чиниите и сребърните прибори, беше точно копие на онези, използвани през шейсетте години, а атмосферата беше като във филм с Дийн Мартин: изискана, пищна, с шика на старомодно казино.

Дори звучеше песента на Синатра „Понеси ме към луната“. Вероятно колоните, монтирани нависоко, биха отказали всякаква друга музика.

Тримата отминаха бюрото на салонния управител и влязоха в салона с бара, където се носеше наситен аромат на пури въпреки закона против тютюнопушенето на обществени места в щата Ню Йорк. Блей мина зад барплота от тиково дърво, за да си вземе кока-кола, а Джон, с ръце на кръста, и очи, забити в пода, продължи да крачи по пътеките, очертани от разпръснатите из помещението кожени канапета.

Куин седна в едно от канапетата.

— Казаха да се настаним и да си вземем нещо за пиене. Ще дойдат след няколко секунди…

В този миг от помещението, на чиято врата имаше надпис „Само за персонал“, се разнесе шум от удари с юмруци и пъшкане, заглушаващи гласа на Синатра. Джон изруга и последва примера на Куин, като се настани срещу него. Ако сенките се бяха захванали да обработват някой нещастник, щяха да са им нужни повече от няколко секунди. Куин протегна краката си под черната масичка и се облегна назад, като все още сияеше, лицето му беше зачервено от напрежението, а устните му бяха подути от целувките. Джон се изкушаваше да го попита защо толкова държи да прави секс пред Блей, но се отказа от въпроса, загледан в червената сълза, татуирана на скулата на приятеля му.

Как иначе горкият би успял да легне с някого? Той буквално беше залепен за Джон и всичко, което правеха, беше да излизат и да се бият… А Блей беше част от екипа им.

Блей се приближи с кока-кола в ръка и седна до Джон, без да обели и дума. Доста неловко, помисли си Джон, тъй като никой от тях не заговори. Десет минути по-късно вратата с надпис „Само за персонал“ се отвори със замах и оттам се появи Трез.

— Съжалявам, че се наложи да чакате. — Той взе кърпа от бара и обърса кръвта от кокалчетата на ръката си. — Ай Ем изхвърля малко боклук навън. Веднага се връща.

Джон изписа:

— Има ли новини?

Куин преведе, а Трез смръщи вежди и ги заоглежда изпитателно.

— За какво?

— За Хекс — отговори Куин.

Трез започна да сгъва изцапаната с кръв кърпа особено старателно.

— Доколкото съм наясно, Рив живее заедно с вас в имението.

— Така е.

Сянката опря длани в тиковия барплот, а мускулите на раменете му се напрегнаха.

— Тогава защо питате мен за издирването и спасяването й?

— Познаваш я много добре — изписа Джон.

След като изписаното беше преведено, тъмните очи на Трез заблестяха в яркозелени оттенъци.

— Познавам я. Тя ми е като сестра, макар и да нямаме една и съща кръв.

— Тогава какъв е проблемът? — попита Джон на езика на немите.

Куин се поколеба, сякаш за да се убеди, че Джон наистина иска да каже такова нещо на сянка, но той му направи знак да говори. Куин поклати леко глава.

— Казва, че те разбира. Просто иска да се убеди, че всички възможни варианти са обмислени.

— Не мисля, че каза това. — Трез се усмихна хладно. — И ето какъв е проблемът ми. Идвате тук, защото вие и кралят ви не вярвате, че Рив ще ви каже как се движат нещата или не мислите, че той прави достатъчно. Знаете ли какво… Тези на мен не ми минават.

Ай Ем влезе през вратата за персонала и само кимна, преди да застане до брат си и това беше най-близкото до поздрав, което можеха да очакват от него. Беше пестелив с думите. Но не и с юмруците, ако се съдеше по количеството кръв по сивата му тениска. Не попита за естеството на разговора им. Изглеждаше напълно наясно, което значеше, че или е наблюдавал случващото се на охранителния монитор, или правилно разчиташе напрежението в могъщото тяло на брат си.

— Не сме дошли тук, за да воюваме или да обиждаме някого — изписа Джон. — Само искаме да я открием.

Последва пауза, след като Куин преведе думите му. И после Трез зададе въпроса за един милион долара.

— Кралят ви знае ли, че сте тук? — Когато Джон поклати глава, Трез присви очи още повече. — И какво точно очаквате да научите от нас?

— Всичко, което знаете или предполагате за местонахождението на Хекс. А също и всякаква информация за търговията на наркотици тук в Колдуел. — Джон изчака Куин да преведе и после продължи: — Ако допуснем, че Рив е прав и Леш наистина избива дилърите в града, то повече от очевидно е, че той и Обществото на лесърите ще запълнят нишата, създадена от тях. — Последва още една пауза, за да го догони Куин. — Къде купуват хората дрога, освен в клубовете на „Трейд“? Има ли специализиран район за силна дрога? И кои са големите снабдители, с които е работил Рив? Ако Леш иска да участва в играта, трябва да си набавя отнякъде стока. — Джон отново остави Куин да си поеме въздух. — Обикаляме из улиците, но досега не сме стигнали доникъде. Откриваме само хора, търгуващи с други хора.

Трез дръпна ръце от барплота и сякаш можеше да се чуе как мозъкът му работи на пълни обороти.

— Нека те попитам нещо.

— Разбира се — изписа Джон.

Трез се озърна, а после отново срещна погледа на Джон.

— Насаме.