Единствена любов

58.

В частната клиника на Братството, Хекс стоеше до Джон, докато доктор Джейн правеше рентгенова снимка на крака му. Когато тя беше готова, не се искаше да си кой знае какъв лекар, за да кажеш, че е нужна операция… И дори Хекс, въпреки обичайната й паника заради мястото, където се намираше, можеше да види проблема. Куршумът беше тревожно близо до костта.

Джейн отиде да се обади на Елена и да се преоблече в операционен екип, а Хекс скръсти ръце пред гърдите си и започна да крачи наоколо. Не можеше да диша. И се беше озовала в това състояние още преди да е видяла каква е ситуацията с крака на Джон.

Той подсвирна тихо към нея, а тя поклати глава и продължи да се движи. Оказа се, че пътешествието й сред шкафчетата от неръждаема стомана със стъклени врати, излагащи на показ различни видове лекарства, не й помагаше особено. Сърцето й заблъска още по-лудо в гърдите, сякаш се опитваше да следва ритъма на музиката на Бон Джови… Ударите му бяха толкова силни, че тъпанчетата й сякаш тренираха аеробика.

Боже, бореше се с паниката си още от мига, в който дойде тук с него. А сега щяха да го разрежат и после да го шият? Тя нямаше да успее да се справи с това.

Макар че ако трябваше да разсъждава логично, поведението й беше глупаво. Първо, нямаше да обработват нейното тяло. Второ, да оставят това парче олово в него не беше никак добра идея. И трето… ехооо… Лекуваше го жена, която вече беше доказала, че върти скалпела повече от умело.

Чудесни обобщения. Само че жлезата в организма й, отговорна за производството на адреналин, й показа среден пръст и си продължи в същия дух.

Няма що, биваше си ги фобиите й.

Второто подсвирване беше по-настоятелно, така че тя спря точно срещу Джон и вдигна поглед към лицето му. Той беше спокоен и отпуснат. Нямаше признаци на истерия и страх, само търпеливо очакване на предстоящото.

— Всичко ще бъде наред — изписа той. — Джейн е правила това безброй пъти досега.

Мили боже, къде беше отишъл въздухът от тази стая, запита се Хекс… Той явно усещаше, че тя е вече близо до ръба и подсвирна отново, после протегна ръка към нея.

— Джон…

Когато от устата й не излезе нищо смислено, тя поклати глава и отново закрачи. Мразеше всичко това. Наистина го мразеше. Вратата се отвори със замах и в помещението влязоха доктор Джейн и Елена. Двете бяха потънали в разговор, в който обсъждаха предстоящата процедура и Джон подсвирна към тях.

Вдигна един пръст, за да им покаже, че му е нужна още минута. Двете жени кимнаха и отново излязоха.

— По дяволите — каза Хекс. — Не ги спирай.

Тя се запъти към вратата, за да ги повика, а стаята се разтресе от оглушителен тътен. Реши, че Джон е паднал от операционната маса и се обърна рязко… Не, беше ударил с юмрук неръждаемата стомана и беше оставил вдлъбнатина в нея.

— Говори с мен — изписа. — И те няма да се върнат, докато не го направиш.

Хекс беше готова да спори и разполагаше с нужния запас от думи за целта… само че в крайна сметка се оказа, че й липсва гласът. Опита се, но не успя да каже нищо. И тогава той разтвори обятията си.

Ядосана на себе си, тя каза:

— Ще се стегна. Ще се държа като възрастна. Няма да повярваш колко стабилна ще бъда. Наистина. Честна дума.

— Ела тук — изрече той с устни.

О… По дяволите.

Най-накрая се предаде, доближи се и го прегърна. С уста, долепена до врата му, промълви:

— Не понасям добре медицинските процедури. В случай че преди не си го забелязал. Съжалявам, Джон… По дяволите. Постоянно те предавам.

Той я хвана, преди тя да успее да се отдръпне. Задържа я на място с настоятелен поглед и изписа:

— Ти спаси живота ми тази вечер. Сега нямаше да съм жив, ако ти не беше метнала онзи кинжал. Така че в никакъв случай не ме предаваш. А колкото до операцията, не се притеснявам ни най-малко и не е нужно да гледаш… Иди и ме изчакай в къщата. Ще свърши бързо. Не се самонаказвай.

— Няма да побягна като страхливка. — Бързо, за да не дава време за размисъл, както на себе си така и на него, тя обхвана лицето му с ръце и го целуна страстно. — Но може би идеята да изчакам отвън не е лоша.

Все пак не можеше да се очаква от доктор Джейн да спре по средата на операцията, за да се погрижи за страничен наблюдател, страдащ от параноя. Или пък от сътресение на мозъка, защото въпросният идиот е припаднал.

— Вероятно така ще е най-добре — произнесе той с устни.

Хекс се откъсна от него и започна да прави стъпка след стъпка към вратата, за да пусне вътре Джейн и Елена. Докато се разминаваше с лекарката, Хекс сграбчи ръката й.

— Моля те… — Боже, какво трябваше да й каже?

Доктор Джейн кимна.

— Ще се погрижа за него. Не се тревожи.

Хекс потръпна и се зачуди как щеше да понесе чакането в коридора. Доколкото се познаваше, докато минутите се точат до безкрайност, щеше да си представя как Джон крещи безмълвно от болка и как на доктор Джейн й се е наложило да ампутира целия му крак.

— Хекс… Ще възразиш ли да ти предложа нещо? — обърна се към нея доктор Джейн.

— Удари ме. Да… Удари ме. Един добър ъперкът може и да ми помогне да се стегна.

Доктор Джейн поклати глава.

— Защо не дойдеш да гледаш?

— Какво?

— Остани тук, наблюдавай какво правя и как го правя. Не си единствената, която се ужасява от подобни ситуации… И обикновено това си има своите причини. Но фобиите са просто фобии. Независимо дали са свързани със самолет, зъболекар или лекар… И терапията с опознаването действа. Разбули мистерията и така ще изгубиш усещането, че не държиш нещата под контрол. Страхът вече няма да може да те завладее по същия начин.

— Добра логика. Но какво ще стане, ако припадна?

— Можеш да седнеш, ако се почувстваш замаяна, или пък да излезеш, когато пожелаеш. Задавай въпроси и надничай над рамото ми, ако имаш сили за това.

Тя хвърли поглед към Джон и утвърдителното му кимване определи решението й. Щеше да остане.

— Нужна ли ми е операционна униформа? — попита тя, като гласът й прозвуча чужд дори в собствените й уши. По дяволите, беше толкова писклив. Още малко и щеше да започне да плаче по време на телевизионните реклами и да си лакира ноктите. И да си води дневник.

— Да. Искам те в зелено. Последвай ме.

Когато се върнаха след пет минути, доктор Джейн я отведе до умивалника, подаде й запечатан пакет, в който имаше напоена с препарат гъба, и й показа как да измие ръцете си като професионалист.

— Добра работа. — Лекарката спря водата чрез педал на пода. — Няма да ти трябват ръкавици, защото няма да докосваш откритата рана.

— Позна. Я ми кажи, намира ли ти се носилка наблизо, в случай че се гътна?

— Ей там, в ъгъла е, и да знаеш, умея да свестявам. — Доктор Джейн нахлузи сини ръкавици и се приближи до Джон. — Готов ли си? Ще ти направя пълна анестезия. Като се има предвид къде е куршумът, ще се наложи да направя сериозен разрез и няма как да поставя достатъчно силна местна упойка.

— Давай райския газ, докторе — изписа Джон.

Доктор Джейн положи ръка на рамото му и се взря дълбоко в очите му.

— Ще те оправя, не се тревожи.

Хекс се намръщи и осъзна, че изпитва страхопочитание към тази жена. Да притежава такава самоувереност и сигурност, като се имаше предвид ситуацията, бе нещо наистина невероятно. Ако доктор Джейн не си свършеше работата както трябва, Джон можеше да се окаже в далеч по-лошо състояние, отколкото бе сега. Но ако се справеше добре, той щеше да е като нов.

Това е власт, помисли си Хекс. И пълна противоположност на онова, която вършеше тя в своята професия… Ножът в нейната ръка представляваше един коренно различен инструмент. И в никакъв случай не носеше изцеление.

Лекарката започна да обяснява всяко едно от действията си, а гласът й беше уверен и спокоен.

— В една човешка болница задължително би присъствал анестезиолог, но вие, вампирите, оставате доста стабилни под тежка упойка… Тя ви вкарва в някаква форма на латентност. Не разбирам точно как действа, но това прави работата ми много по-лесна.

Докато тя говореше, Елена помогна на Джон да съблече тениската и кожените си панталони, които доктор Джейн беше разрязала, а после сестрата разстла синя тъкан върху голото му тяло и включи системата.

Хекс се опита да накара очите си да спрат да се стрелкат наоколо, но без особен успех. В помещението имаше прекалено много заплахи, всички тези скалпели, игли и…

— Защо? — попита Хекс, като си наложи да се концентрира върху разговора. — Имам предвид на какво се дължи тази разлика между видовете?

— Нямам представа. Вашето сърце се състои от шест камери, а нашето едва от четири. Вие имате два черни дроба, а ние само един. Вие не боледувате от рак или диабет.

— Не знам много за рака.

Доктор Джейн поклати глава.

— Бих искала да можехме да го преборим при всеки, у когото бъде открит. Ужасяващо заболяване, повярвай ми. В най-общи линии, налице е мутация на клетките…

Лекарката продължи да говори, докато отделяше и подготвяше необходимите й инструменти, лежащи върху масата от неръждаема стомана, която бе поставена до Джон. Когато кимна към Елена, тя отиде до главата на Джон и покри лицето му с прозрачна пластмасова маска. Доктор Джейн отиде до системата на Джон, като държеше в ръка спринцовка, пълна с нещо млечнобяло на цвят.

— Готов ли си, Джон?

Той даде знак с два вдигнати палеца и тя натисна буталото. Джон хвърли поглед към Хекс и примигна. И после угасна като лампа.

— Първото нещо е дезинфекцията — обясни доктор Джейн, отвори един пакет и извади отвътре тъмнокафява гъба. — Защо не застанеш срещу мен? Това е бетадин. Същото, с което измихме ръцете си, само че не е във формата на сапун.

Докато лекарката натриваше мястото около огнестрелната рана с размах, при което придаваше на кожата на Джон червеникавокафяв цвят, Хекс заобиколи замаяно. Всъщност тази позиция беше по-добра. Намираше се точно до оранжево кошче за биологични отпадъци… Така че ако се наложеше да повърне, можеше спокойно да го направи.

— Причината, поради която куршумът трябва да бъде отстранен, е, че ще започне да създава проблеми в бъдеще. Ако той не беше така активен, може би щях да го оставя. Но в случая става въпрос за воин, затова ще избера по-консервативния метод. А и раните ви зарастват така бързо. — Доктор Джейн хвърли гъбата в кошчето до Хекс. — На базата на предишния ми опит с вас знам, че всяко нараняване се е регенерирало следващата вечер.

Хекс се почуди дали лекарката или сестрата бяха наясно, че подът под краката им се движеше, образувайки вълни. Защото тя със сигурност имаше усещането, че стоят на палубата на кораб. Бърз поглед към жените й показа, че те бяха стабилни като скали.

— Ще направя разрез. — Доктор Джейн се наведе над крака със скалпел в ръката. — Ето тук. Онова, което ще видиш непосредствено под кожата, е свързваща тъкан, която е най-външната твърда обвивка, поддържаща тялото ни в едно цяло. При средностатистическото тяло под нея бихме имали мастни клетки, но Джон е в отлична форма. Така че следват мускулите.

Хекс имаше намерение да се наведе и да погледне по-отблизо… Но остана неподвижна.

Доктор Джейн направи нов разрез с острието и обвиващата тъкан се отдръпна, за да изложи на показ наситенорозовите мускулни влакна… В които имаше дупка. Докато се взираше в раната, Хекс изпита желание да унищожи онзи убиец още веднъж. И Рейдж наистина се оказа прав. Няколко сантиметра по-нагоре и вляво и Джон щеше да бъде…

Май е по-добре да не започвам с това, помисли си тя и смени позата си, за да вижда по-добре.

— Сукция — нареди доктор Джейн.

Чу се съскащ звук и Елена постави на мястото малка бяла тръбичка, която да изсмуче кръвта.

— Сега ще използвам пръста си, за да опипам… Понякога прекият контакт е най-добър…

В крайна сметка Хекс изгледа цялата операция. От начало до край, от първия разрез до последния шев, както и самото отстраняване на куршума.

— Това е — обяви доктор Джейн около четирийсет и пет минути по-късно.

Елена направи превръзка на крака на Джон, а лекарката смени течността, която се вливаше във вените му. Хекс взе куршума от тавичката и го огледа. Беше толкова малък. Наистина малък. Но способен да създаде смъртоносни поражения.

— Добра работа, докторе — произнесе тя сурово и пъхна нещото в джоба си.

— Нека го събудя, за да погледнеш в очите му и да се увериш, че наистина е добре.

— Нима умееш да четеш мисли?

Когато лекарката вдигна очи, в тях личеше много познание.

— Не. Просто имам богат опит със семействата и приятелите на пациентите. Имаш нужда да надникнеш в очите им, преди да можеш да си поемеш въздух дълбоко. И той ще се чувства по същия начин, когато погледне лицето ти.

Джон се върна в съзнание около осем минути по-късно. Хекс засече времето, като следеше часовника на стената. Когато той повдигна клепачи, тя беше плътно до него и държеше ръката му.

— Хей… Върна се.

Джон беше уморен, което се очакваше. Но яркосините му очи си бяха същите и начинът, по който стисна ръката й, не оставяше никакви съмнения… Той беше на линия, при това изпълнен със сила.

Хекс бавно издиша, без да си даде сметка, че до този момент беше сдържала дъха си. Изпълни я облекчение, а настроението й се повиши, сякаш сърцето й се беше озовало на ракета, пътуваща към луната. И доктор Джейн се беше оказала права, като я посъветва да присъства. В мига, в който беше станала съпричастна към случващото се, като наблюдаваше, слушаше и се учеше, паниката й бе стихнала до тихо жужене, което тя успяваше да контролира. И начинът, по който тялото му отново бе възстановено, беше напълно поразителен.

— Добре ли си? — произнесе без глас Джон.

— Да, доктор Джейн извади куршума безпроблемно…

Джон поклати глава.

— Ти? Ти добре ли си?

Мили… боже, помисли си тя. Той беше истински джентълмен.

— Да — отвърна тихо. — Да. Добре съм… Благодаря, че попита.

Докато се взираше надолу към него, тя осъзна, че не си бе позволила да мисли за това как бе спасила живота му. О, боже! Знаеше, че е добра с ножовете. Но никога не беше подозирала, че така отчаяно ще се нуждае от това свое умение, както в онзи конкретен момент в мърлявата фермерска къща.

Едно примигване на окото по-късно… и Джон вече нямаше да го има. За никого. Никога.

Дори самата мисъл за това я накара да изпадне в паника, дланите й се покриха с пот, а сърцето й не толкова биеше, колкото подскачаше в гърдите й. Знаеше, че след края на цялата тази история всеки от тях щеше да поеме по своя път… Но това нямаше никакво значение, когато си представеше свят, в който той не диша, не се смее, не воюва и не върши добри дела за близките си.

— Какво има? — изрече той с устни.

Тя поклати глава.

— Нищо.

Да, лъжата й си я биваше. По-скоро беше всичко.