Единствена любов

6.

— Обожавам начина, по който ме гледаш.

Намиращата се в противоположния ъгъл на стаята Хекс не отговори на Леш. Ако се съдеше по начина, по който се беше строполил пред бюрото с едното рамо по-високо от другото, тя реши, че вероятно е извадила ръката му от ставата. И това не беше единственото нараняване. По брадичката му се стичаше черна кръв от разцепената устна, а след удара в бедрото му се беше появил оток.

Очите му обхождаха тялото й, но тя не си направи труда да се прикрие с ръце. Ако той се готвеше за втори рунд, на нея й беше нужна всяка капка останала сила. А и свенливостта имаше смисъл, ако те е грижа за тялото ти, а това не важеше за нея от години.

— Вярваш ли в любовта от пръв поглед? — попита Леш, после с изпъшкване се надигна от пода и му се наложи да се подпре на бюрото, докато проверяваше състоянието на ръката си. — Вярваш ли? — настоя.

— Не.

— Циничка. — Той тръгна с накуцване към сводестия отвор, водещ към банята. Застана на вратата и опря едната си длан в стената. Обърна лице наляво и пое дълбоко въздух. С рязко движение намести ръката си и изруга високо. Известно време постоя облегнат на стената, като дишаше тежко, а порязванията по лицето му оставяха петна от черна лесърска кръв по бялата дограма. Обърна се към нея и се усмихна.

— Какво ще кажеш да вземем душ заедно? — Тя не отвърна и той поклати глава. — Не? Жалко.

Леш изчезна в облицованото с мрамор помещение и след миг се разнесе шум от течаща вода.

Едва когато чу, че е влязъл под душа и усети аромата на сапуна, тя си позволи внимателно да раздвижи краката и ръцете си. Никаква слабост. Не му показваше никаква слабост. Като причината не беше само желанието й да демонстрира сила пред него, за да го накара да се замисли, преди отново да се захване с нея. Природата й отказваше да се подчини на когото и да било. По-скоро би умряла, борейки се.

Така беше устроена. Беше непобедима. И в случая не ставаше дума за егото й, а за натрупания с годините опит. Без значение какво й причиняваха, тя можеше да го понесе.

Но, мили боже, мразеше да се бие с него. Мразеше всичко случващо се.

Когато малко по-късно той се появи от банята, беше чист и вече бе започнал да се възстановява, синините избледняваха, драскотините изчезваха, костите като по чудо зарастваха. Този неин късмет. Проклетникът беше като навит на пружина.

— Отивам да се видя с баща си. — Когато се приближи към нея, тя оголи зъби, което явно му достави удоволствие. — Обичам нежната ти усмивка.

— Това не е усмивка, задник такъв.

— Както и да го наричаш, харесва ми. И някой ден ще те представя на скъпия ми стар татко. Имам големи планове за нас двамата.

Леш се наведе към нея, без съмнение с намерението да я целуне, но от гърлото й се разнесе ръмжене и той спря, променяйки решението си.

— Ще се върна — прошепна. — Любов моя.

Той знаеше, че Хекс мрази, когато й говори така и затова тя не реагира по никакъв начин. Не направи и саркастична забележка, когато той се обърна и излезе.

Колкото повече отказваше да играе играта му, толкова по-объркан и привлечен от нея се чувстваше той, а това проясняваше главата й.

Докато го слушаше как се движи в съседната стая, тя си го представи как се облича. Държеше дрехите си там. Беше ги преместил, след като бе станало ясно как ще се развиват нещата между тях. Той не обичаше хаоса и беше чувствителен, когато ставаше дума за облеклото му. Когато го чу да слиза по стълбите, пое дълбоко въздух и се надигна от пода. Банята още беше пълна с пара и затоплена от неговия душ и макар да ненавиждаше да използва същия сапун като него, намиращото се върху кожата й беше още по-ненавистно. В мига, когато пристъпи под горещата струя, мраморните плочки под краката й се покриха с черно и червено заради двата вида кръв, която беше отмита от тялото й и изчезна в канала. Беше бърза с насапунисването и изплакването, защото макар Леш да бе излязъл само преди секунди, с него никога нищо не се знаеше. Понякога се връщаше веднага, а друг път не се появяваше по цял ден.

Повдигаше й се от миризмата на луксозния френски сапун, за който Леш настояваше да бъде поставян в банята му, но вероятно повечето жени биха се насладили на комбинацията от лавандула и жасмин. Искаше й се да има от сапуна на Рив. Макар че той без съмнение щеше да причини щипане заради раните й. Но на нея страданието й допадаше и мисълта да се изтърка, докато не свали кожата си, й изглеждаше привлекателна.

Всяко търкане на ръцете и краката й или протягане встрани и навеждане напред беше придружено с болка, и без конкретна причина се замисли за коланите, които беше носила непрестанно, за да контролира симпатската си природа. Благодарение на битките в спалнята, болката беше достатъчна, така че тялото й да потисне злите й наклонности. Не че това беше от значение. Не се намираше сред „нормални“ и тъмната й страна й помагаше да се справи със ситуацията.

Все пак след две десетилетия, в които беше носила шиповете, сега беше странно да живее без тях. Беше оставила изработените от метал бодливи колани в имението на Братството… На бюрото в стаята, където беше отседнала в деня, преди да тръгнат към колонията. Намерението й беше да се върне в края на нощта, да се изкъпе и да ги сложи обратно на местата им… Но сега те без съмнение събираха прах в очакване на нейното завръщане.

Започваше да губи вяра, че ще настъпи моментът на щастливото й повторно събиране с тях.

Беше интересно как можеше да се обърка животът. Напускаш дома с идеята, че ще се върнеш, но после пътят, по който се движиш, те повежда в съвсем друга посока.

Колко ли време братята щяха да пазят личните й вещи? Колко време беше нужно, докато няколкото притежавани от нея предмета, намиращи се в имението на Братството, ловната й хижа или сутеренния й апартамент щяха да бъдат сметнати за ненужен боклук? Вероятно срок от две седмици се приближаваше до възможния максимум, макар че никой освен Джон не знаеше за подземното й убежище и вероятно вещите й, намиращи се там, щяха да се задържат доста по-дълго.

След някоя и друга седмица нещата й без съмнение щяха да бъдат натикани в килера. После в малък кашон на тавана. Или може би просто ще бъдат изхвърлени в кофата.

Така става, когато някой умре. Притежанията му се превръщат в отпадък, освен ако някой друг не ги приеме за свои. Но едва ли щяха да се намерят много желаещи да направят това с коланите й. Спря водата, излезе изпод душа и се избърса, а после се върна в спалнята. Точно когато седна до прозореца, вратата се отвори и малкият лесър, който работеше в кухнята, влезе с поднос, отрупан с храна. Винаги изглеждаше объркан, когато оставяше приготвеното от него на бюрото и се озърташе, като че след всичкото това време още не можеше да разбере защо носи топли ястия в празна стая. Инспектира стените, оглеждайки новите олющвания и следи от черна кръв. Като се имаше предвид колко спретнат изглеждаше, сигурно му се искаше да направи основен ремонт. Когато беше дошла за първи път, копринените тапети на стените бяха в идеално състояние. Сега изглеждаха, сякаш са били прекарани през менгеме.

Той отиде до леглото, изпъна намачканата завивка и подреди разхвърляните възглавници, като остави вратата широко отворена, а тя се втренчи в стълбите. Нямаше смисъл да се опитва да избяга. Да му говори също не би помогнало. Нито пък да действа по методите на симпатите, защото беше блокирана и психически, не само физически.

Всичко, което можеше да прави, бе да го наблюдава и да си мечтае някак да го докопа. Боже, тази безсилна потребност да убива сигурно изпитваха и държаните в зоопарка лъвове, когато гледачите влизаха в клетките им с метли и храна. Идват, погрижват се за условията ти на живот и си отиват, а за теб няма мърдане.

Как да не ти се прииска да забиеш зъби в нещо?

След като той си тръгна, тя се приближи до храната. Нямаше да й помогне, ако си го изкара на пържолата, а и имаше нужда от енергия, за да се бие, така че изяде всичко. За нея храната имаше вкус на картон и тя се почуди дали някога отново щеше да хапне нещо, защото го иска и й допада начина, по който е подправено.

Да гледа на храната като на гориво беше разумно, но със сигурност не я караше да очаква следващото ястие с нетърпение.

Когато приключи с храненето, отиде обратно до прозореца, настани се в креслото и притисна колене към гърдите си. Докато се взираше към улицата, тя не си почиваше, а просто беше в покой. Дори след всички тези седмици продължаваше да търси изход… И щеше да продължи да го прави, докато от устните й не се изтръгнеше последният й дъх.

Поривът да се бие с Леш не беше само следствие на обстоятелствата, но отразяваше и самата й същност. Осъзнаването на това я накара да се замисли за Джон.

Така решително се беше отдръпнала от него.

Спомни си за онзи път, когато бяха заедно, не последния път, когато той я беше накарал да си плати за това, че го бе отблъснала, а за първия път в жилището й. След секса той беше понечил да я целуне… Очевидно беше искал нещо повече от бързо и грубо чукане. И какъв беше нейният отговор? Беше се дръпнала и беше отишла в банята, където се изми старателно, сякаш той я беше омърсил. После беше напуснала апартамента. Така че не го винеше за начина, по който се бяха сбогували последния път.

Тя се озърна из тъмнозеления си затвор. Вероятно щеше да умре тук. При това сигурно щеше да се случи скоро, тъй като не беше пила кръв от доста време, а се намираше под сериозен физически и психологически стрес. Осъзнаването на наближаващата смърт я накара да се замисли за многото лица, които беше наблюдавала, докато душата им се освобождаваше от тялото. Като убиец, смъртта беше част от работата й. А като симпат, тя беше един вид призвание за нея.

Процесът винаги я беше запленявал. Всеки убит от нея се беше борил срещу съдбата си, дори когато Хекс стоеше надвесена над него с оръжие в ръка, и макар да осъзнаваше, че и да се измъкнеше някак, тя щеше да нанесе нов удар. Това обаче, очевидно не ги беше спирало. Ужасът и болката действаха като енергийни източници, подхранваха битката, и тя познаваше това усещане. Как се бориш за последния си дъх, макар въздухът да не може да проникне в гърлото ти. Как по горещата ти кожа плъзва студена пот. Как мускулите ти отслабват, но ти още разчиташ на тях да се движат и движат.

Предишните, които я бяха държали в плен, я бяха докарвали до смърт няколко пъти.

Макар вампирите да вярваха в Скрайб Върджин, симпатите нямаха концепция за задгробния живот. За тях смъртта не представляваше изход към друга магистрала, а по-скоро към тухлена стена, с която да се сблъскаш. А зад нея нямаше нищо.

Тя лично не вярваше в цялата история за святото божество и независимо дали ставаше дума за възпитание или собствени заключения, резултатът беше същият. Смъртта представляваше краят. Та тя беше наблюдавала настъпването й отблизо толкова много пъти и след огромното страдание… настъпваше нищото. Жертвите й просто спираха да се движат, замръзваха в позата, в която са били, когато сърцето е спряло да бие. И може някои да умираха с усмивка на лицето, но по нейно мнение това беше по-скоро гримаса.

Някой би казал, че са се озовали озарени от бяла светлина пред вратите на царството небесно, ако се съдеше по това как се ухилват, все едно са спечелили от лотарията. Но може би израженията на лицата им не се дължаха толкова на това къде отиваха, а къде са били.

Разкаяние… Всеки изпитва разкаяние за нещо.

Като се оставеше настрана факта, че й се искаше да е родена при други обстоятелства, сред многото й грехове имаше две големи прегрешения, които й тежаха повече от всички останали.

Искаше й се преди всички онези години да беше казала на Мърдър, че е полусимпат. Така след отвеждането й в колонията, той не би дошъл да я спасява. Щеше да е наясно, че е неизбежно другата част от семейството й да дойде и да има претенции спрямо нея и нямаше да свърши по начина, по който се бе случило.

Също така й се искаше да можеше да се върне назад и да каже на Джон, че съжалява. Пак би го отблъснала, защото това бе единственият начин той да не повтори грешката на първия й любовник. Но щеше да му обясни, че вината не е в него. А в нея.

Е, сега поне с него всичко щеше да е наред в създалата се ситуация. Той имаше братята и краля на расата, които да се грижат за него, а благодарение на това, че го е отрязала, нямаше да стори нещо глупаво.

И така, тя беше сама и можеше да разчита единствено на себе си, и съдбата щеше да реши как ще завърши всичко това. След като беше водила живот, изпълнен с насилие, никак не беше изненадващо, че ще срещне такъв край… Но, вярна на природата си, тя със сигурност щеше да повлече и още някого със себе си на път към изхода.