Единствена любов

30.

В дневната за прислугата в имението на Сампсън Дариъс завърши разговора си с прислужницата на дъщерята.

— Благодаря — каза той, като се изправи на крака и кимна на жената. — Оценявам откровеността ти.

Жената доген се поклони ниско.

— Моля ви, намерете я. И я доведете у дома, господарю.

— Стараем се да направим точно това. — Той хвърли поглед към Тормент. — Ще бъдеш ли така добър да повикаш прислужника?

Тормент отвори вратата пред дребната жена и двамата заедно напуснаха помещението.

Останал сам, Дариъс започна да крачи по голия под, като се движеше в кръг около бюрото в центъра на стаята. Прислужницата не каза нищо съществено. Беше се държала абсолютно открито и скромно… и за съжаление не беше спомогнала за разрешаването на загадката. Тормент се върна с прислужника и зае позицията си до вратата, без да обелва и дума. Което беше добре. Най-общо казано, при разпит на цивилни беше достатъчно един да задава въпросите. Момчето обаче, беше в помощ за друго. От проницателните му очи не убягваше нищо, така че може би щеше да добави нещо, което Дариъс не е забелязал по време на разговорите.

— Благодаря, че се съгласи да говориш с нас — обърна се Дариъс към прислужника.

Догенът се поклони ниско.

— За мен е удоволствие да ви бъда от полза, господарю.

— Радвам се — промърмори Дариъс, докато се настаняваше на същата твърда пейка, където беше седял и при предишния разпит. По природа догените се съобразяваха с протокола и по тази причина биха предпочели по-високопоставените от тях да седят, докато те самите да стоят прави.

— Как се казваш?

Още един дълбок поклон.

— Името ми е Фрицгелдър Пърлмутър.

— Откога си със семейството?

— Роден съм в дома им преди седемдесет и седем години. — Прислужникът събра ръце зад гърба си и изправи рамене. — Служа с гордост на фамилията от петия си рожден ден насам.

— Дълъг период. Значи познаваш добре дъщерята.

— Да. Тя е жена с много качества. Същинска радост за родителите и семейството си.

Дариъс наблюдаваше лицето на догена много внимателно.

— И не ти е известно нищо, което би могло да предизвести за това изчезване?

Лявата вежда на прислужника потрепна веднъж. Последва дълго мълчание. Дариъс понижи гласа си до шепот.

— Ако това ще облекчи съвестта ти, ще ти дам думата си на брат, че нито аз, нито помощникът ми ще споделим с някого какво си ни казал. Дори не и със самия крал.

Фрицгелдър отвори уста и задиша през нея. Дариъс остана мълчалив. Да притиска горкия мъж само би забавило разследването. Той или щеше да проговори, или нямаше да го направи и ако го подканяше, просто щеше да отложи решението му. Догенът посегна към вътрешния джоб на униформата си и извади искрящо бяла носна кърпа, сгъната в идеален квадрат. Попи горната си устна и я прибра обратно.

— Нито дума от казаното от теб няма да напусне тази стая — прошепна Дариъс. — Нито дума.

На догена му се наложи да се прокашля два пъти, преди слабият му глас да успее да излезе от гърлото.

— Истината е… че не може да бъде винена в нищо. В това съм напълно сигурен. Не е… общувала с вампир зад гърба на родителите си.

— Но… — промърмори Дариъс.

В този миг вратата се отвори със замах и в стаята влетя главният иконом, който ги бе посрещнал по-рано на входа. Не изглеждаше изненадан от разпита, но в никакъв случай не го одобряваше. Без съмнение някой от подчинените му го беше уведомил.

— Ръководиш превъзходна прислуга — обърна се Дариъс към новодошлия. — С помощника ми сме много впечатлени.

Въпреки ниския поклон недоверието по лицето на иконома не изчезна.

— Чувствам се поласкан, господарю.

— Точно си тръгвахме. Господарят ти наоколо ли е?

Икономът се изправи и облекчението му беше очевидно.

— Той се оттегли и по тази причина аз дойдох да ви изпратя. Би искал да се сбогува с вас, но трябва да се погрижи за своята скъпа шелан.

Дариъс се изправи.

— Помощникът ти точно се канеше да ни придружи навън. Тъй като вали, сигурен съм, че господарят ти би предпочел някой от къщата да ни преведе през мократа трева. Ще се върнем пак след залез-слънце. Благодаря, че отделихте време за разследването ни.

На иконома не му оставаше нищо друго, освен да каже:

— Разбира се.

Фрицгелдър се поклони на по-висшестоящия от него и после посочи с ръка една врата в далечния ъгъл.

— Насам.

Въздухът отвън носеше едва загатнато обещание за наближаващата пролет, но все още цареше зимен студ, когато поеха в мъглата. Фрицгелдър знаеше точно откъде да мине и се движеше целенасочено покрай къщата откъм онази част от градината, над която се намираше стаята на изчезналата жена.

Чудесно се получи, помисли си Дариъс.

Догенът спря точно под прозореца на дъщерята на Сампсън, но не се обърна към каменната стена. Гледаше в обратната посока… Отвъд цветните лехи и живия плет… Към съседното имение. И после съвсем преднамерено се обърна към Дариъс и Тормент.

— Вдигнете очи към дърветата — каза той, докато сочеше към къщата, като че обясняваше нещо за нея… защото без съмнение бяха наблюдавани през прозорците на имението. — Огледайте добре пролуката.

И наистина на едно място преплетените клони не бяха така гъсти… Именно през тях те бяха успели да съзрат къщата в далечината, докато бяха на втория етаж.

— Този изглед не е създаден от нашето домакинство — каза тихо догенът. — И го забелязах около седмица, преди да установим, че е изчезнала. Бях на горния етаж и почиствах стаите. Семейството се беше оттеглило под земята, тъй като беше през деня. Чух звук от прекършено дърво и погледнах към прозореца. Видях, че част от клоните биват отстранени.

Дариъс присви очи.

— Изглеждат отсечени съвсем предумишлено.

— Така е. Предположих, че там живеят съвсем обикновени хора. Но сега…

— Сега си мислиш, че целта им не е била да поддържат градината си. Кажи ми, пред кого спомена за това?

— Пред главния иконом. Но той ме помоли да мълча. Свестен мъж е и е много верен на семейството. Не желае нищо повече от това тя да бъде открита…

— Но предпочита да не допуска възможността да е попаднала в човешки ръце.

В крайна сметка им липсваше само опашка, за да бъдат приети от глимерата като ходещи на два крака плъхове.

— Благодаря ти за това — каза Дариъс. — Изпълни задълженията си както подобава.

— Просто я намерете. Моля ви. Не ме интересува от кого е била отвлечена… Само я върнете у дома.

Дариъс се съсредоточи върху онази част от съседната къща, която можеше да бъде видяна.

— Ще го направим. По един… или по друг начин.

За тяхно добро, той се надяваше онези хора да не са се осмелили да пленят някого от техните. По нареждане на краля избягваха човешката раса, но ако те бяха имали дързостта да посегнат на вампир, при това на жена от аристокрацията…

Дариъс щеше да накълца всеки един от тях в собственото му легло и да остави телата да гният, потънали в смрад.