Единствена любов

54.

Веднага след като падна нощта и дари земята с милостта на мрака, Дариъс се дематериализира от скромния си дом и прие форма заедно с Тормент на брега на океана. Колибата, описана от симпата, всъщност представляваше доста голяма и елегантна каменна постройка. Вътре горяха свещи, но Дариъс и неговия помощник, спотайващи се сред скалите, не забелязаха други признаци на живот. Не, покрай прозорците не минаваха силуети. Нямаше кучета, които да вдигнат тревога. Хладният бриз не довя никаква миризма от кухнята…

На полето обаче имаше кон, а до обора — карета.

И наоколо витаеше злокобна атмосфера.

— Тук има симпат — промърмори Дариъс, докато очите му изучаваха не само ясно видимата част на околността, но и заобикалящите ги сенки. Нямаше как да се разбере дали зад стените имаше и други гълтачи на грехове, тъй като и един беше напълно достатъчен, за да събуди усещане за страх. Не беше ясно и дали той беше симпатът, когото търсеха. Нямаше как да разберат, докато стояха отвън. Дариъс затвори очи и остави сетивата му да разкрият колкото можеха повече за сцената пред тях, а инстинктите му се опитаха да регистрират опасността, която ушите и очите му не бяха способни да доловят. Имаше моменти, в които вярваше повече на интуицията си, отколкото на зрението си.

Да, можеше да почувства нещо вътре. Зад стените цареше трескаво движение. Симпатът знаеше, че са тук.

Дариъс кимна на Тормент и двамата решиха да поемат риска и да се материализират в дневната. Но вграденият в зидарията метал им попречи да проникнат през дебелите стени и те бяха принудени да приемат форма пред къщата. Това не обезсърчи Дариъс и той вдигна покрития си с кожена дреха лакът, за да счупи стъклото на един от прозорците, хвана напречните рамки и измъкна цялото черчеве. Хвърли го настрани и двамата с Тормент се дематериализираха в дневната…

Точно навреме, за да видят как силует, облечен в червено, се шмугна през една вътрешна врата към задната част на къщата. В мълчалив синхрон двамата хукнаха към въпросната врата, но достигнаха до нея в мига, когато някой я заключваше от другата страна.

Механизмът беше от мед, така че нямаше как да го задействат със силата на съзнанието си.

— Отдръпни се — каза Тормент и насочи дулото на пистолета си.

Дариъс отстъпи леко и мигом прозвуча изстрел, а после той се втурна през вратата с рамото напред.

Стълбището, водещо надолу, беше тъмно, с изключение на една трепкаща светлинка, ставаща все по-слаба. С тежки стъпки слязоха по каменните стъпала, а после се затичаха по пода от отъпкана пръст в преследване на светлината от фенер… и миризмата на вампирска кръв, носеща се във въздуха.

Необходимостта от незабавно действие накара кръвта на Дариъс да закипи, а гневът му се бореше с отчаянието. Искаше да спаси жената… Най-скъпа Скрайб Върджин, колко ли беше страдала…

Чу се звук от захлопване на врата и после в подземния тунел настъпи непрогледен мрак.

Дариъс не намали темпото, с което се придвижваше напред, и протегна ръце, за да се убеди, че пътят му е чист. Тормент го следваше неотлъчно, а ехото от стъпките им му помогна да прецени, че са стигнали до края на коридора. Спря точно навреме и опипом намери резето на вратата. Симпатът не беше губил време да я заключи. Дариъс отвори със замах тежката дървена врата, в дробовете му нахлу свеж въздух и той зърна поклащащия се фенер далече пред себе си в полето.

Дематериализира се и прие форма съвсем наблизо. Достигна мъжа симпат и жената вампир в близост до обора, където блокира пътя им и похитителят беше принуден да спре.

Гълтачът на грехове опря треперещата си ръка, в която държеше нож, до гърлото на заложницата си.

— Ще я убия! — изкрещя. — Ще я убия!

Притисната до него, жената не се опитваше да се измъкне, не се молеше да бъде спасена или освободена. Просто се взираше напред, а очите й бяха напълно апатични. Лицето й, осветено от лунната светлина, беше бледо като на мъртвец. Сърцето може и да биеше в гърдите на дъщерята на Сампсън, но душата й беше мъртва.

— Пусни я — заповяда Дариъс. — Остави я да си тръгне и ще пощадим живота ти.

— Никога! Тя е моя!

Очите на симпата блестяха в червено и осветяваха зловещо нощта. Младостта му и паниката обаче, изглежда го правеха неспособен да използва най-мощното оръжие на расата им. Дариъс беше в готовност за психическа атака, но гълтачът на грехове не направи опит да нахлуе в съзнанието му.

— Пусни я — повтори Дариъс — и няма да те убием.

— Аз се обвързах с нея! Чувате ли ме? Обвързах се с нея!

Тормент насочи оръжието си право към мъжа, а Дариъс беше впечатлен от хладнокръвието му. За първи път бе на бойното поле, при това имаха случай на отвличане, симпат… И момчето се намираше насред всичко това, без да се поддава на чувствата си. С преднамерено спокойствие Дариъс продължи да убеждава противника им, като в същото време отбеляза гневно, че нощницата на жената беше изцапана.

— Ако я освободиш…

— Нямате какво да ми дадете, което да струва повече от нея!

В този напрегнат миг прозвуча тихият глас на Тормент.

— Ако я пуснеш, няма да те застрелям в главата.

Заплахата си я биваше, помисли си Дариъс. Но, разбира се, Тормент не би се осмелил да стреля, защото рискът да рани жената беше прекалено голям, дори куршумът да се отклонеше само на сантиметър.

Симпатът закрачи заднишком по посока на обора, като влачеше жертвата си със себе си.

— Ще я разпоря.

— Ако тя е толкова ценна за теб — отговори Дариъс, — как би понесъл такава загуба?

— По-добре да умре с мен, отколкото…

Бам!

При звука от изстрела Дариъс изкрещя и се хвърли напред, макар да беше невъзможно да хване куршума на Тормент с ръце.

— Какво направи? — изкрещя той, а симпатът и жената се свлякоха на земята.

Дариъс се втурна по тревата и падна на колене, като се молеше тя да не е простреляна. Със сърце, спряло в гърлото му, той се протегна и бутна мъжа настрани…

Младият симпат падна по гръб и впери невиждащи очи в небето, а на челото му зееше идеално кръгла черна дупка.

— Най-скъпа Скрайб Върджин — произнесе Дариъс, останал без дъх. — Какъв изстрел.

Тормент коленичи до него.

— Нямаше да дръпна спусъка, ако не бях сигурен.

Двамата се наведоха към жената. Тя също се взираше в небето, а светлите й очи не трепваха. Беше ли успял в крайна сметка симпатът да пререже гърлото й?

Дариъс започна да рови сред диплите на някога бялата нощница. По нея имаше кръв, част от която беше засъхнала, а други петна бяха пресни. От окото й се откъсна сълза, която заблестя със сребристи оттенъци на лунната светлина.

— Спасена си — рече й Дариъс. — В безопасност си. Не се бой. Не се тревожи за нищо.

Тя го погледна със светлите си очи, а отчаянието в тях беше смразяващо като студен зимен вятър.

— Ще те върнем у дома — обеща й Дариъс. — Семейството ти ще…

От гърлото й се разнесе дрезгав шепот.

— Трябваше да застреляте мен вместо него.