Единствена любов

64.

Освен прекрасна гледка към градината, спалните в задната част на къщата на Братството имаха и друго предимство — извеждаха на тераса. Което означаваше, че ако се чувстваш нервен, можеш да излезеш да подишаш малко свеж въздух, преди да се сблъскаш с останалите членове на домакинството. В мига, когато капаците се вдигнаха за през нощта, Куин отвори френския прозорец до бюрото и пристъпи навън в хладната нощ. Опря ръце в парапета и се наведе напред, като отпусна тежестта си върху раменете. Беше облечен за битка, с кожените си дрехи и ботуши, но оръжията си бе оставил вътре.

Загледан към празните цветни лехи и към напъпилите плодни дръвчета, той почувства хладния гладък камък под дланите си и вятъра във влажната си коса. От отдушника над кухнята се носеше миризмата на прясно изпечено агнешко месо, а лампите в различните помещения на къщата осветяваха моравата и вътрешния двор долу с меката си златиста светлина.

Каква ирония… Чувстваше се така празен, защото Блей най-накрая беше удовлетворен.

Върху носа му се настаниха очилата на носталгията и през тях той се взря назад във времето към всички онези нощи, прекарвани в дома на приятеля му — двамата седяха на пода или на ръба на леглото, играеха на плейстейшъна му, пиеха бира и гледаха филми. По онова време имаха толкова сериозни въпроси за обсъждане, като например какво се случва в тренировъчния курс, каква нова игра ще пуснат хората за Коледа, а също и коя актриса е по-секси в пола — Анджелина Джоли или някоя друга. Анджелина винаги печелеше. А Леш винаги си оставаше гадняр. И по онова време „Мортал комбат“ все още владееше пазара. Боже, тогава още дори не беше излязла „Гитар хироу уърлд тур“.

Работата беше там, че двамата с Блей винаги се бяха разбирали и в света на Куин, където всички го мразеха, да имаш някой, който те разбира и те приема такъв, какъвто си, беше като тропическо слънце, греещо на Северния полюс.

Сега обаче… Беше му трудно да проумее как след като бяха толкова близки, сега двамата с Блей бяха поели по две коренно различни пътеки… Някога бяха имали толкова много общо помежду си, а сега не споделяха нищо друго, освен врага… И дори по време на битка Куин трябваше да се движи плътно до Джон, така че не можеше да се каже, че с Блей бяха партньори по оръжие.

Възрастният у него осъзнаваше, че нещата понякога се получават именно така. Но детето скърбеше за загубата повече от… Чу се изщракване от отваряне на врата. От една тъмна стая на терасата се появи Блей. Носеше черен копринен халат, краката му бяха боси, а косата му беше влажна от душа.

На врата му имаше следи от ухапване.

Спря, когато Куин се изправи от наведената си поза над парапета.

— О… здравей — каза Блей и мигом хвърли поглед назад, сякаш да се увери, че вратата, през която беше излязъл, е затворена.

Сакстън беше там вътре, помисли си Куин. Заспал сред чаршафите, които те бяха намачкали добре преди това.

— Тъкмо се канех да се прибирам — заяви Куин и посочи с палеца си през рамо. — Студено е, за да се стои прекалено дълго отвън.

Блей скръсти ръце пред гърдите си и се загледа в пейзажа.

— Да. Хладно е.

След миг той пристъпи по-близо до парапета и ароматът на сапуна му проникна в ноздрите на Куин.

Никой от тях не помръдваше.

Преди да си тръгне, Куин прочисти гърло и буквално се хвърли от моста.

— Добре ли мина? Беше ли нежен с теб? — Боже, гласът му звучеше дрезгаво.

Блей пое дълбоко въздух. После кимна.

— Да. Беше добре. Беше… както трябва.

Куин отмести поглед от приятеля си и заизмерва разстоянието до намиращия се под него двор. Ако се хвърлеше с главата надолу върху плочките, може би щеше да успее да се отърве от образите им. Разбира се, мозъкът му щеше да се превърне в бъркани яйца, но защо пък това да беше нещо лошо?

Сакстън и Блей… Блей и Сакстън…

По дяволите, помисли си след дълго мълчане.

— Радвам се. Искам да си… щастлив.

Блей не отговори нищо на думите на Куин, а вместо това промърмори:

— Между другото, той ти е благодарен. За онова, което си сторил. Смята, че малко си прекалил, но… Каза, че тайно винаги си се държал рицарски.

О, да. Със сигурност. Рицар е второто му име. Какво ли би си помислил братовчед му, ако научеше, че иска да го извлече от къщата за прекрасната руса коса. А после да го просне върху чакъла до фонтана и да мине отгоре му с джипа си няколко пъти. Всъщност, мястото не беше подходящо. Би било по-добре да докара хамъра във фоайето и да го направи там.

Беше нужна наистина твърда повърхност… Като да начукваш котлет върху дъска.

„Той ти е братовчед, за бога“, напомни му едно тихо гласче. „И какво от това?“, отговори другото му, по-силно аз.

Преди напълно да откачи и да стигне до окончателно раздвоение на личността, той се отдръпна от парапета и от смъртоносните си мисли.

— По-добре да тръгвам. Ще излизам с Джон и Хекс.

— Слизам след десет минути. Само трябва да се облека.

Куин огледа красивото лице на приятеля си и имаше чувството, че тази червена коса му е напълно непозната, както и сините очи, устните, брадичката. Заради дългото им общо минало той искаше да каже нещо. Нещо, което да ги върне обратно там, където бяха преди. Но единственото, което му хрумна, беше… „Липсваш ми, толкова ми липсваш, че чак ме боли, но не знам как да стигна до теб, макар да се намираш точно пред мен“.

— Добре — каза Куин. — Ще се видим долу за Първото хранене.

— Добре.

Куин си наложи да се стегне и отиде до вратата на стаята си. Стисна здраво студената месингова брава, а гласът се разнесе от гърлото му ясно и силно:

— Блей.

— Да?

— Грижи се за себе си.

— Да. Ти също. — Сега гласът на Блей прозвуча така пресипнало, че почти пресекна. Защото „Грижи се за себе си“ бяха думите, които Куин произнасяше винаги, когато се разделяше с някого завинаги.

Куин се прибра в стаята си и хлопна вратата. С механични движения приготви кинжалите и пистолетите си и взе коженото си яке. Интересно, че едва успяваше да извика в паметта си как беше изгубил девствеността си. Спомняше си ясно жената, разбира се, но самото преживяване не беше оставило някакво неизличимо впечатление. Нито пък оргазмите, които беше изживявал оттогава и до които беше довеждал партньорките си. Просто много забавление, много стонове, много набелязани и превзети цели. Нищо повече от лесно за забравяне чукане.

Запъти се надолу към фоайето и осъзна, че ще помни първия път на Блей до края на живота си. От известно време двамата бяха започнали да се отдалечават един от друг, но сега… Крехката връзка, представляваща финала на техните отношения, тази все по-изтъняваща нишка, беше прекъсната.

Колко е ужасно, когато свободата изглежда повече като затвор, отколкото като светъл хоризонт.

Когато ботушите му стъпиха на мозаечния под, в главата му прозвуча „Запалка Бик“ на Джон Меленкамп, музика от старата школа. Макар винаги да бе харесвал тази песен, не я беше разбирал докрай.

Донякъде му се искаше това все още да е така.

„Животът продължава… Дълго след като тръпката от живеенето е отминала…“

В банята на Джон, Хекс стоеше под горещия душ с ръце върху гърдите си, и крака, стъпили здраво от двете страни на сифона. Силната струя удряше тила й, после обгръщаше раменете й и се стичаше надолу по гръбнака й.

Татуировката на Джон…

Дявол да го вземе…

Беше я направил в нейна памет… Беше сложил името й върху кожата си, така че тя винаги да бъде с него. В края на краищата нямаше нищо по-трайно от това… Именно по тази причина при брачните церемонии върху гърбовете на мъжете врязваха имената на жените им. Пръстенът може да бъде загубен. Листът хартия може да бъде накъсан или изгорен. Но кожата на гърба ти винаги е с теб.

Никога не беше давала и пет пари за жените с техните рокли, безкрайно дълги коси и лица, покрити с грим, както и за изисканите им маниери. Тези прояви на женственост винаги й бяха изглеждали като деклариране на слабост. Но сега, за един кратък миг осъзна, че им завижда за коприната и парфюмите. Каква ли гордост изпитваха, знаейки, че мъжете им ще носят доказателството за своята обвързаност върху телата си, докато са живи?

Джон щеше да бъде прекрасен хелрен… Боже… но какво щеше да прави с тази татуировка, когато решеше да се обвърже завинаги? Щеше да сложи името на жена си върху нея ли?

Тя не беше очарована от перспективата да владее горната част от гърба на Джон до края на живота му. Наистина. Ни най-малко. Защото това би я превърнало в себична кучка.

О, я почакай, нали точно такава е била винаги.

Наложи си да излезе от душкабината. Уви се в кърпа, заменяйки топлия влажен въздух в банята с хладината на стаята.

Спря в мига, когато мина през вратата. В другия край на спалнята покривалото на леглото беше опънато набързо и поставено горе-долу на мястото си. Коланите й с шипове лежаха в долния край. И за разлика от завивката, те бяха положени там с голяма грижовност. Тя се приближи и пръстите пробягаха по покрития с шипове метал. Джон ги беше запазил за нея… И инстинктът й подсказваше, че щеше да ги задържи даже и да не се беше върнала.

Няма що, прекрасно завещание.

Ако оставаше в къщата за през нощта, щеше да си ги сложи. Вместо това обаче, тя нахлузи кожените си панталони без коланите, събра оръжията и взе якето си в ръка. Заради това, че се беше правила на градинска скулптура под душа, беше пропуснала Първото хранене, така че се запъти право към събранието в кабинета на Рот. Всички братя, както Джон и неговите момчета, се бяха скупчили в боядисаното синьо и обзаведено във френски стил помещение… И почти всички, включително играещото ролята на очи куче Джордж тъпчеха наоколо.

Единственият отсъстващ беше Рот. Което бавеше нещата.

Очите й потърсиха Джон и погледът й се спря върху него, но след кратко кимване в нейна посока той продължи да се взира право напред, гледайки единствено към онези, които докато крачеха, попадаха в полезрението му. До него стоеше Тормент, висок и силен, и според емоционалните им решетки предполагаше, че бяха възстановили връзката си, а това означаваше страшно много за тях. Почувства се истински щастлива. Беше й ненавистна мисълта, че Джон ще остане сам, когато нея вече нямаше да я има, а Тормент беше бащата, от който се нуждаеше. Вишъс изруга грубо и угаси цигарата си.

— Дявол да го вземе, трябва да тръгнем, дори Рот да го няма. Губим ценни часове от нощта.

Фюри вдигна рамене.

— Даде изрична заповед за това събрание.

Хекс беше склонна да вземе страната на Ви и ако се съдеше по начина, по който Джон се полюляваше напред-назад, не беше единствената.

— Вижте, вие останете, ако искате — каза тя рязко, — но аз тръгвам веднага.

Когато Джон и Тор погледнаха към нея, през съзнанието й премина възможно най-странната мисъл — това не бяха просто двама мъже, които се бяха съюзили, за да открият Леш, а като че ли тя беше едно цяло с тях. Но пък и те си имаха сметки за уреждане. Независимо дали ставаше дума за Обществото на лесърите или конкретно за Леш, и тримата таяха у себе си смъртоносен гняв.

Както винаги разумният Тормент се намеси и сложи край на напрежението.

— Добре, аз ще поема отговорността и ще издам заповед за тръгване. Очевидно срещата му от Другата страна още не е завършила и съм сигурен, че той не би искал да пропускаме нощта заради него.

Тор разпредели групите, а той самият се присъедини към Джон, Хекс, Зи и момчетата, които трябваше да отидат на адреса, на който беше регистрирана колата на онзи уличен състезател. Останалите членовете на Братството бяха разделени в две групи, които трябваше да наблюдават фермерската къща и парка на скейтбордистите. Само след минути всички слязоха долу, минаха през вестибюла и напуснаха къщата през входната врата. Един след друг изчезнаха в хладния въздух.

Хекс прие отново форма пред жилищна сграда в някогашния месарски район… макар че „сграда“ беше прекалено ласкаво название за това място. Прозорците на шестетажната тухлена постройка бяха мътни, а провисналият й покрив се нуждаеше от сериозно наместване на костите или направо от гипсово корито. И беше повече от сигурна, че линията от дупки по фасадата беше оставена там от картечница или автомат, чийто собственик е страдал от тремор. Започваше да се чуди как хората от автомобилната инспекция бяха приели такъв адрес, когато са издавали номера на колата. Но може би никой не беше проверил дали мястото е обявено за необитаемо.

— Възхитително — обяви Куин. — Особено ако възнамеряваш да отглеждаш плъхове и хлебарки.

— Хайде да обиколим отзад — жестикулирайки каза Джон.

От двете страни на съборетината минаваше по една тясна улица и без конкретна причина те избраха да тръгнат по лявата. Тичайки, подминаха стандартните градски боклуци — нищо ново под слънцето, нищо впечатляващо, само кутии от бира, опаковки от дъвки и страници от вестници. Добрата новина беше, че отстрани на съборетината нямаше прозорци, но пък и през тях нямаше какво толкова да се види, освен типичното за една кланица или пакетажен цех оборудване… И може би именно здравината на двете носещи стени беше попречила на покрива да се срути.

Стъпалата на Хекс пружинираха, докато тичаше редом с мъжете и всички бързо напаснаха ритъма си, като заобиколиха сравнително безшумно сградата. Отзад нямаше нищо повече от мърлява тухлена стена. Единствената разлика с фасадата беше подсилената стоманена врата, водеща към малък паркинг, вместо към улица.

Нямаше лесъри. Нито хора. Нищо, освен бездомни котки, напукан асфалт и далечен вой на сирени.

Обзе я чувство на безсилие. Дявол да го вземе, където и да отидеше — все едно дали тук, в онзи абсурден парк или пък в къщата насред полето, не можеше да накара врага си да дойде при нея. А им оставаше толкова малко.

— За бога — промърмори Куин. — Къде тече този проклет купон?

Да, тя не беше единствената, която нямаше търпение да влезе в битка…

Най-неочаквано Хекс почувства някакво изтръпване, което обхвана цялото й тяло, някакво резониране, което в началото не разпозна. Хвърли поглед към останалите. Блей и Куин старателно избягваха да се гледат един друг. Тор и Джон крачеха наоколо. Зейдист беше извадил телефона си, за да докладва, че са на мястото.

Това усещане…

И в този миг тя осъзна, че чувства собствената си кръв в друг. В Леш. Леш не беше далече.

Завъртя се на токовете си и тръгна на сляпо… Отначало вървеше, а после се затича. Чу, че някой извика името й, но нямаше време да спре, за да обяснява.

Сега никой не можеше да я спре.