Единствена любов

65.

От Другата страна Пейн лежеше в неестествена поза върху твърдия мрамор, а болката я изпълваше… но само над кръста. В краката си не чувстваше нищо, само слабо изтръпване, което я накара да си помисли за огнените искри от горящо влажно дърво. Слепия крал се беше навел над потрошеното й тяло със сериозно лице… Скрайб Върджин също се бе появила в своята черна роба и приглушената си светлина.

Не беше изненадващо, че майка й беше дошла да я оправи чрез магия. Също като при повредената врата, която по чудо се беше ремонтирала, скъпата й майка искаше да отстрани всяка нередност, да сложи всичко в ред, да направи всичко перфектно.

— Аз… отказвам — повтори Пейн през стиснатите си зъби. — Няма да дам съгласието си.

Рот хвърли поглед през рамо към Скрайб Върджин и после отново обърна глава надолу към нея.

— Чуй ме, Пейн, в това няма никаква логика. Не чувстваш краката си… Вероятно гръбнакът ти е счупен. Защо не й позволиш да ти помогне?

— Не съм някакъв неодушевен… предмет, който тя може да манипулира, както си иска… за да задоволи прищевките си и…

— Пейн, бъди разумна…

— Разумна съм…

— Ще умреш.

— Тогава майка ми ще може да ме наблюдава как издъхвам — просъска тя… и после изведнъж изстена. Съзнанието я напусна за миг, всичко пред погледа й се размаза, но после успя да се фокусира отново. По шокираното изражение на Рот разбра, че е била припаднала.

— Я почакай, тя е… — Приклекнал, кралят се подпря с длан на мраморния под. — Твоята… майка!

Пейн не я беше грижа, че е разбрал. Никога не се беше чувствала горда, че е родна дъщеря на създателката на расата… Дори се беше старала да се дистанцира… но какво ли значение имаше сега? Ако откажеше „божествената“ й намеса, щеше да поеме оттук направо към Небитието. Болката, която изпитваше, не оставяше съмнение за това.

Рот се извърна към Скрайб Върджин.

— Това истина ли е?

Не последва нито утвърдителен, нито отрицателен отговор. Нито пък наказание, задето се е осмелил да я обиди с въпрос. Кралят погледна обратно към Пейн.

— Мили… боже.

Пейн си пое въздух с мъка.

— Остави ни, скъпи кралю. Върни се в твоя свят и ръководи поданиците си. Не ти е нужна нейната помощ. Ти си прекрасен мъж и отличен воин…

— Няма да те оставя да умреш — отсече той.

— Нямаш друг избор.

— Така си мислиш. — Рот скочи на крака и сведе глава надолу към нея. — Остави я да те излекува! Изгубила си ума си! Не можеш да умреш така…

— Със сигурност… мога. — Пейн затвори очи и почувства как я залива вълна на изтощение.

— Направи нещо! — Сега кралят очевидно крещеше на Скрайб Върджин.

Жалко, че се чувствам така ужасно, помисли си Пейн. Иначе със сигурност щеше да се наслаждава на тази последна проява на независимост. Вярно, че беше дошла на крилете на смъртта, но поне я беше постигнала. Беше се опълчила на майка си. Беше получила свободата си, благодарение на своя отказ да бъде излекувана. Гласът на Скрайб Върджин беше малко по-силен от издихание.

— Отказва помощта ми. Блокирала ме е.

Разбира се, че го беше сторила. Гневът й беше насочен към майка й с такава настойчивост, че нищо чудно да действаше като бариера за магията, с която Скрайб Върджин се опитваше да поправи случилата се „трагедия“.

Която в действителност й се струваше като благословия.

— Ти си всемогъща! — рече кралят настоятелно, а нотката на безумие в гласа му беше доста смущаваща. Но пък той беше мъж на честта и без съмнение винеше себе си. — Просто я оправи!

Последва тишина и после тих отговор:

— Не мога да достигна тялото й, както не достигам и до сърцето й.

Ако най-накрая Скрайб Върджин беше разбрала какво е да се чувстваш безсилен… Пейн можеше да умре в мир.

— Пейн! Пейн, събуди се!

Клепачите й се повдигнаха. Рот се намираше на сантиметри от лицето й.

— Ако аз мога да те спася, ще ми позволиш ли да го направя?

Тя не можеше да разбере защо за него това имаше толкова голямо значение.

— Остави ме…

— Ако мога да го направя, ще ми разрешиш ли?

— Не можеш.

— Отговори на проклетия ми въпрос.

Той беше толкова добър мъж и мисълта, че смъртта й щеше да тежи на съвестта му завинаги, я натъжи.

— Съжалявам… за това. Рот. Съжалявам. Вината не е твоя.

Рот се обърна към Скрайб Върджин.

— Нека я спася. Остави ме да я спася!

При тези думи качулката на Скрайб Върджин се смъкна, без да бъде докосвана, и разкри мрачна сянка на мястото на някога искрящото й лице. Образът и гласът принадлежаха на красива жена, преживяваща нетърпима агония.

— Не исках такава съдба за нея.

— Добре. Но това няма да ни отведе доникъде. Ще ми позволиш ли да я спася?

Скрайб Върджин насочи поглед към небето, а от очите й се откъсна сълза, която падна на мраморния под и се разпръсна подобно на блестящ диамант.

Тази красива гледка ще е последното, което ще видя, помисли си Пейн, а клепачите й натежаха и вече не можеше да държи очите си отворени.

— За бога — изрева Рот. — Позволи ми да…

Отговорът на Скрайб Върджин дойде от огромно разстояние.

— Вече не мога да се боря с това. Прави, каквото сметнеш за редно, Рот, син на Рот. По-добре да е далече от мен, но жива, отколкото мъртва на пода ми.

Настъпи тишина.

Хлопна се врата.

После прозвуча гласът на Рот.

— Искам те в Далечната страна. Пейн, събуди се, искам те в Далечната страна…

Странно. Като че думите кънтяха директно в черепа й… Но беше по-вероятно да се е навел към нея и да говори силно.

— Пейн, събуди се. Трябва да дойдеш в моята страна.

Тя поклати замаяно глава, но движението не й се отразяваше добре. Беше по-добре да стои мирно. Съвсем мирно.

— Няма… Не мога да дойда там…

Внезапно я понесе шеметен водовъртеж, в чийто център беше съзнанието й. Стори й се, че е засмукана от някаква сила, а във вените си чувстваше такова напрежение, сякаш кръвта й беше увеличила обема си, но трябваше да се побере в тясното пространство. Когато отвори очи, видя мека бяла светлина над себе си. Значи все пак не се беше поместила. Все още лежеше под млечнобялото небе на Другата страна. Пейн се намръщи. Не, това не бяха непрогледните небеса над Светилището. Това беше… таван?

Да… Тя разпознаваше какво е това… И с периферното си зрение долавяше наличието на стени… Четири сини стени. Имаше и източници на светлина, макар че не бяха от вида, който тя помнеше. Не бяха факли или запалени свещи, а предмети, които блестяха без пламък.

Камина… Огромно бюро и трон.

Тя не беше преместила тук тялото си сама. Нямаше толкова сили. И Рот не би могъл да го направи. Имаше само едно обяснение. Била е изпратена тук от майка си. И нямаше връщане назад. Беше постигнала желанието си. Беше свободна завинаги.

Изпълни я странен покой, предизвикан или от идването на смъртта или от осъзнаването, че битката й е приключила. Независимо дали щеше да умре или да оживее, с онова, което бе ръководило живота й години наред, беше свършено. Освободена от това бреме, тя имаше чувството, че лети, макар телесната й обвивка да беше неподвижна.

Лицето на Рот влезе в полезрението й, а черната му коса се плъзна по раменете му и падна напред. В този момент едно светло куче пъхна главата си под тежката ръка на краля, а добродушното му лице сякаш приветстваше един неочакван, но одобряван гост.

— Ще отида за доктор Джейн — заяви Рот и погали кучето.

— Кой?

— Личната ми лекарка. Стой тук.

— Като че… бих могла да отида някъде.

Чу се подрънкването на нашийника и после кралят тръгна с ръка, хванала повода, който го свързваше с красивото куче, а лапите на животното зашляпаха, когато двамата прекосиха килима и тръгнаха по дъските.

Той наистина беше сляп. И от тази страна му бяха нужни нечии други очи.

Вратата се затвори и тя можеше да мисли единствено за болката. Сякаш се рееше, понесена на вълната на агонията, завладяла тялото й… но все пак, въпреки нетърпимия дискомфорт, чувстваше странен покой. Без конкретна причина забеляза, че въздухът има прекрасен аромат. На лимон. И на пчелен восък. Просто прекрасен.

Ако съдеше по това колко странно й изглеждаше всичко, явно беше минало много време откакто бе напуснала този свят. Но си спомняше колко много й беше харесало тук. Всичко бе така непредвидимо и по тази причина запленяващо…

След малко вратата се отвори и тя отново чу подрънкването на нашийника и долови наситения аромат на Рот. С тях имаше още някой… когото Пейн не можеше да регистрира. Но в стаята определено имаше нечие друго присъствие. Пейн си наложи да отвори очи… И едва не подскочи.

До нея не стоеше Рот, а някаква жена… Или поне се предполагаше, че е жена. Лицето й имаше женски черти… само че плътта и косата й бяха прозрачни и призрачни. Когато погледите им се срещнаха, изражението на другата жена от загрижено се превърна в шокирано. Изведнъж й се наложи да потърси подкрепа в ръката на Рот.

— О… боже мой. — Гласът й беше дрезгав.

— Толкова ли е очевидно, докторе? — попита Рот.

На жената й беше трудно да отговори, а това определено не беше реакция, която се надяваш да предизвикаш у един лекар. Пейн наистина си беше мислила, че знае колко зле е наранена, но очевидно не осъзнаваше докрай сериозността на състоянието си.

— Аз наистина съм…

— Вишъс.

Името накара сърцето й да спре. Не го беше чувала повече от два века.

— Защо споменаваш мъртъвци? — прошепна тя.

Призрачното лице на лекарката придоби осезаема форма, а в зелените й очи пролича искрено объркване. Беше пребледняла и очевидно се бореше с чувствата си.

— Мъртъвци ли?

— Моят брат-близнак… отдавна премина в Небитието.

Лекарката поклати глава, а веждите й се смръщиха над интелигентните й очи.

— Вишъс е жив. Аз съм неговата шелан. Съвсем жив е и напълно здрав.

— Не… Това не е възможно. — На Пейн й се прииска да можеше да се протегне й да се вкопчи в ръката на лекарката. — Лъжеш… Той е мъртъв. Отдавна…

— Не. Жив е.

Пейн не можеше да разбере думите на другата жена. Беше й казано, че той отдавна е изгубен в милостивия свят на Небитието… От майка й. Разбира се. Нима я беше подвела, за да не се срещне със собствения си брат? Как можеше някой да е толкова жесток?

Изведнъж Пейн оголи кучешките си зъби и произнесе глухо:

— Ще я убия заради това. Кълна се, че ще направя с нея същото, което сторих с родния ни баща.