Единствена любов

29.

Когато вратата на стаята се затвори, Хекс чувстваше, че трябва да каже нещо. На глас. На Ривендж.

— Ами… — Тя докосна косата си. — Как си?

Той прекрати неловкото й мънкане, като закрачи към нея, червеният му бастун потропваше по плочките на пода, а мокасините му поскърцваха. Изражението на лицето му беше свирепо, а лилавите му очи блестяха.

Достатъчно силно, че кожата й да придобие тен. Тя придърпа чаршафа по-високо и промърмори:

— Какво ти става, по дяволите?

Рив се наведе към нея и я придърпа към себе си, като нежно я притисна към гърдите си. Наведе глава към нейната, а гласът му беше мрачен и дрезгав.

— Не вярвах някога да те видя отново.

Той потръпна, а тя вдигна ръце към него. Поколеба се за миг, а после го прегърна със същата сила, с която той го беше направил.

— Миришеш по същия начин — отсече тя и заби нос в яката на марковата му копринена риза. — О… боже, миришеш съвсем по същия начин.

Скъпият му парфюм я върна назад към времето на „Зироу Сам“, когато бяха четиримата: той управляваше, Ай Ем се занимаваше със счетоводството, Трез — със сделките, а тя отговаряше за охраната. Ароматът беше онова, което й помогна да прескочи ужасяващия промеждутък от последните три седмици и да се завърне в настоящето.

Но тя нямаше нужда от такива връзки с действителността. Те биха направили сбогуването й по-трудно. По-добре беше да се чувства свързана с действителността посредством настоящите събития и непосредствените си цели.

А после просто щеше да отпътува.

Рив се отдръпна от нея.

— Не искам да те изтощавам, така че няма да оставам. Но имах нужда…

— Всичко е наред.

Двамата стояха още известно време прегърнати и както винаги тя почувства сходството помежду им, когато двете половини на кръвното им наследство се вкопчиха една в друга, както бе характерно за симпатите.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита той. — Храна?

— Доктор Джейн забрани твърда храна поне за още няколко часа.

— Добре. Чуй, ще обсъдим бъдещето…

— В бъдеще. — Докато му отговаряше, тя извика в съзнанието си образа на сериозен разговор помежду им. Което направи, за да го заблуди, в случай че четеше мислите й.

Не разбра дали той прие казаното за чиста монета.

— Между другото сега живея тук — съобщи Рив.

— Къде точно се намирам?

— В тренировъчния център на Братството. — Той се намръщи. — Мислех, че си била тук и преди.

— Не и в тази част на имението. Но да, и аз реших, че ще ме доведат тук. Впрочем, Елена беше много мила с мен там вътре. — Тя кимна към операционната. — И преди да попиташ, да, ще се оправя. Доктор Джейн каза така.

— Добре. — Той стисна ръката й. — Ще отида да намеря Джон.

— Благодаря.

Когато стигна до вратата, Рив се спря и я погледна с аметистовите си очи.

— Чуй ме. — „Проклетнице“ остана неизречено. — Ти означаваш много, при това не само за мен, а и за много други. Така че направи каквото е нужно и проясни съзнанието си. И не си мисли, че не съм наясно какво планираш за след това.

Тя му отправи гневен поглед.

— Проклет гълтач на грехове.

— Знаеш, че съм точно такъв. — Рив повдигна вежда. — И те познавам прекалено добре. Не прави глупости, Хекс. Всички сме на твоя страна и заедно ще се справим с това.

Рив излезе, а тя си помисли, че вярата му в нейната неразрушимост беше наистина достойна за възхищение, но на нея не й минаваха тези. Всъщност, мисълта за каквото и да било бъдеще след погребението на Леш я изпълни с чувство на изтощение. Изпъшка и затвори очи, като се молеше Ривендж да не се бърка в делата й…

Събуди се със стон. Нямаше представа колко дълго беше спала. Или къде беше Джон… Е, поне на този въпрос лесно можеше да се отговори. Джон се намираше на пода срещу леглото й, легнал на една страна, с глава, облегната на ръката му. Дори в съня си изглеждаше уморен, веждите му бяха смръщени, а устата му беше изкривена в гримаса.

Успокоението, което изпитваше докато го наблюдаваше, беше неописуемо и тя не му оказа съпротива. Нямаше достатъчно сили… А и наоколо нямаше свидетели.

— Джон?

В мига, в който произнесе името му, той вече беше скочил от пода и беше заел бойна поза, като тялото му се превърна в преграда между нея и вратата. Беше повече от ясно, че е готов да накълца всичко, което би представлявало някаква заплаха за нея. Което беше… наистина мило.

И по-добро от букет цветя до леглото й, който би я накарал да се разкиха.

— Джон… ела тук.

Той се забави за миг, като се ослушваше за шумове.

После отпусна юмруци и тръгна към нея. В мига, когато очите му се насочиха към Хекс, бруталният гняв изчезна от изражението му и на негово място се появи разбиващо сърцето състрадание. Той взе бележника си, написа нещо и й го показа.

— Не, благодаря. Още не съм гладна. — Което беше важало винаги за нея. След хранене тя не ядеше с часове, дори понякога цял ден. — Онова, което бих желала, е…

Очите й се насочиха към банята в ъгъла.

„Душ?“, написа той и й показа бележката.

— Да. Боже… Горещата вода ще ми се отрази добре.

Той се превърна в истинска медицинска сестра. Отиде да пусне душа, подготви кърпи и постави сапун и четка за зъби на плота до умивалника.

Чувствайки се като пълен лентяй, тя се опита да седне, но сякаш някой бе привързал цяла сграда към гърдите й. Буквално имаше усещането, че вдига с раменете си двуетажна колониална къща. Онова, което й помогна да провеси крака отстрани на леглото, бяха гигантските усилия… и убеждението, че ако не успееше да се изправи поне частично сама, Джон щеше да повика лекарката и тя щеше да се размине с душа си.

Джон се върна при нея точно когато босите й стъпала докоснаха пода и беше в пълна готовност да я подкрепи, докато тя се изправяше. Когато чаршафът се свлече от тялото й, и двамата преживяха момент на… мили боже… голота. Но сега не беше подходящия момент за скромничене.

— Какво да правя с превръзката? — промърмори тя, докато се взираше в бялата марля върху корема си.

Когато Джон хвърли поглед към бележника си, питайки се дали ще успее да го достигне, придържайки я права, тя каза:

— Не, не искам доктор Джейн. Просто ще я махна сама.

Отлепи единия ъгъл и олюлявайки се, реши, че би било по-добре да свърши тази работа легнала… и под медицинско наблюдение. Но майната му.

— Ох… — Задиша учестено докато разкриваше поредицата от черни шевове. — По дяволите… Жената на Ви я бива с иглата, нали?

Джон взе окървавената марля и я метна в кошчето за боклук и ъгъла. А после зачака, като беше напълно наясно, че тя обмисляше варианта да се върне обратно в леглото. По някаква причина мисълта, че е била разрязана и отворена, я караше да се чувства замаяна.

— Да приключваме с това — рече тя намусено.

Джон я остави да определя темпото, което се оказа само малко по-бързо от тъпчене на едно място.

— Би ли загасил лампите там вътре? — попита тя, докато влачеше краката си и с бебешките си крачки не успяваше да измине повече от няколко сантиметра наведнъж. — Не искам да се видя как изглеждам в огледалото над мивката.

Той го направи незабавно, като протегна ръка и щракна ключа.

— Благодаря.

Влажният въздух и звукът от течащата вода успокоиха съзнанието и тялото й. Бедата беше, че напрежението я беше държало във форма и сега, когато то отслабна, тя се олюля.

— Джон… — Това нейният глас ли беше? Толкова немощен и тънък. — Джон, ще влезеш ли с мен, моля те?

Ето това беше добър пример за дълго мълчание. Но после на светлината, идваща от стаята, тя видя, че той кимна.

— Докато се събличаш отвън, можеш да затвориш вратата, докато аз използвам тоалетната.

След тези думи тя се хвана за лоста, прикрепен към стената, и се примъкна вътре. Последва нова пауза, после Джон отстъпи назад, а източникът на светлина изчезна. След като приключи, тя се дотътри до вратата и я открехна.

Пред погледа й се изпречи бележникът на Джон.

„Бих останал с боксерки, но не нося такива под кожените си панталони.“

— Всичко е наред. Не съм от срамежливите.

Което обаче, се оказа, че не е самата истина, когато двамата се озоваха в душкабината. Всеки би си помислил, че след всичко, през което беше преминала, малко голота в затъмнено помещение с мъж, на когото се доверяваше и с когото вече е била, не би било кой знае какво. Оказа се, че не е точно така. Особено след като тялото му се отърка в гърба й, докато той затваряше стъклената врата.

Съсредоточи се върху струята, каза си тя и се почуди дали не беше загубила ума си напълно.

Вдигна глава нагоре и залитна на една страна, но силната му ръка се плъзна под нейната и я задържа.

— Благодаря ти — каза тя с пресипнал глас.

Колкото и да беше неловка ситуацията, усещането на горещата вода върху главата й беше невероятно и мисълта, че можеше да се изкъпе както трябва, изведнъж й се стори много по-важна от голотата на Джон.

— По дяволите, забравих сапуна.

Последва ново навеждане и протягане от страна на Джон, а бедрата му се опряха в нейните. Хекс се напрегна и се подготви за нещо сексуално… той не беше възбуден.

Което беше облекчение, след стореното й от Леш… След като Джон постави сапуна в ръката й, тя заключи всички мисли за случилото се в онази спалня и просто пъхна сапуна под струята. Да се измие. Да се изсуши. Да се върне в леглото. Това беше всичко, за което трябваше да мисли. Наоколо се разнесе силният, безпогрешен аромат на „Дайъл“ и Хекс примигна бързо. Тя самата би избрала абсолютно същата марка сапун.

Невероятно, помисли си Джон, докато стоеше зад Хекс.

Ако погледнеш надолу към члена и топките си и им кажеш, че ако се държат неуместно, ще ги отрежеш и заровиш в задния двор, те всъщност те слушат.

Душкабината беше достатъчно голяма за мъж, но с двама им вътре беше доста тясно и на него му се налагаше да притиска задните си части към студените плочки, за да е сто процента сигурно, че господинът с блестящите идеи и братята близнаци от двете му страни щяха да стоят настрана от нея. Предупреждението му беше направило чудеса, но все пак не искаше да рискува.

Освен това беше твърде стъписан, че Хекс е толкова слаба, та се налага да я придържа изправена… Дори след храненето. Но все пак беше трудно да се отърсиш от четириседмичен кошмар след само два часа сън. А според часовника му тя беше спала точно толкова.

Докато миеше косата си, изви гръб, а мократа й коса докосна гърдите му, преди да се обърне, за да отмие пяната. Той я прикрепяше, като хващаше ту горната част на дясната й, ту на лявата й ръка.

Истинският проблем настъпи, когато дойде ред на краката.

— По дяволите… — Тя изгуби равновесие много бързо, а той изпусна хлъзгавия й насапунисан бицепс и цялото й тяло се облегна на неговото.

За един кратък миг Джон почувства насапунисаното й, влажно и топло тяло притиснато към неговото, но после бързо се отдръпна назад към стената, като се опита да я задържи изправена.

— Ще ми се да имаше къде да седна — промълви тя. — Явно не мога да пазя равновесие.

Последва пауза… И после той взе сапуна от ръката й. С бавни движения смени мястото си с нейното, остави я да се облегне в ъгъла и опря дланите й върху раменете си.

Коленичи и потърка сапуна между ръцете си, за да получи пяна, докато водата се изливаше върху главата му и после се стичаше надолу по гръбнака му. Плочките под коленете му бяха твърди, а един от пръстите му се заклещи в сифона, който сякаш имаше зъби и го бе захапал, но Джон не го беше грижа.

Той щеше да я докосне. И единствено това имаше значение. Обгърна глезена й с длани и го потърка нежно, миг по-късно тя му го подаде, като преди това прехвърли тежестта си на другия крак. Той остави сапуна на пода до вратата и плъзна ръка по стъпалото й, като го масажираше и почистваше… Боготвореше я, без да очаква нищо в замяна.

Продължи нагоре съвсем бавно, като поспираше от време на време, за да се убеди, че не притиска някоя от синините. Мускулът на прасеца й беше твърд като камък, а костите на коляното й изглеждаха силни като на мъж, но тя беше нежна по свой собствен начин. Или поне в сравнение с него.

Когато достигна бедрото й, той се концентрира върху външната му страна. Последното, което искаше тя да си помисли, беше, че й се натрапва и когато стигна до хълбоците й, спря, за да вземе отново сапуна. След като изплакна стъпалото й, докосна другия глезен и се почувства облекчен, когато тя му го подаде, за да повтори вече стореното с другия крак. Леки масажи, нежен допир, бавни движения… И в горната част на крака — само от външната страна.

Приключи и се изправи, а коленете му изпукаха, когато ги натовари с цялата си тежест. Премести я под струята и отново я хвана за ръка, като й подаде сапуна, за да довърши останалото.

— Джон? — заговори тя.

Тъй като беше тъмно, той подсвирна в отговор.

— Ти си изключително достоен мъж. Наистина е така. — Тя се протегна и обгърна лицето му с длани.

Случи се така бързо, че той не можеше да го повярва. По-късно щеше да си припомня всичко отново и отново, удължавайки момента до безкрайност, щеше да го преживява пак и пак и да намира удовлетворение в спомена. В действителност случилото се беше траяло само миг. Импулс от нейна страна. Скромен дар, даден в знак на благодарност за друг скромен дар.

Хекс се надигна на пръсти и притисна устни в неговите. О, каква мекота. Устните й бяха изключително меки. И нежни. И много топли. Целувката беше съвсем повърхностна, но въпреки това той искаше тя да продължи с часове и едва тогава би сметнал, че му е било почти достатъчно.

— Ела да легнеш до мен — каза тя, отвори вратата на душа и пристъпи навън. — Не искам да лежиш на пода. Заслужаваш много повече от това.

Той спря водата разсеяно и я последва, като прие подадената му кърпа. Изсушиха се едновременно и после тя уви цялото си тяло в хавлията, а той върза неговата на кръста си.

Излязоха навън. Джон се настани първи на болничното легло и му се стори най-естественото нещо на света да разтвори широко ръце. Ако се беше замислил, нямаше да направи този жест, но той не мислеше. И това беше добре. Защото тя дойде при него и го обгърна с топлина, която проникна през кожата му чак до мозъка на костите.

Струваше му се, че й бе посветил душата си още първия път, когато я бе зърнал.

Джон угаси лампата, а тя се притисна още по-плътно към него и той имаше чувството, че се е сгушила чак в леденото му сърце, за да остане там завинаги. Огънят й го затопли отвътре и за пръв път от месеци той дишаше леко.

Затвори очи, без да очаква да заспи.

Но го направи. И спа много, много добре.